Стивън Кинг
Неизживени спомени (1)

БИЛ СИ ТУК И ПРЕДИ

Ами да. Видя ли някого — не го забравям никога.

Ела, дай да ти стисна ръката! Да ти кажа честно, познах те още по походката, преди да съм видял лицето ти добре. Това е най-подходящият ден да се върне човек в Касъл Рок. Не е ли прекрасно! Ловният сезон скоро ще започне, глупаците ще хукнат по горите да стрелят по всичко, което се движи и не е облечено в сигнално оранжево, а после ще дойде ред на снега и кишата… Но за това по-късно. Сега е октомври, а в Касъл Рок позволяваме на октомври да си стои колкото иска.

Ако питаш мен, това е най-хубавото време на годината. И пролетта не е лоша тук, но винаги бих предпочел октомври пред май. Уестърн Мейн е част от щата, която остава позабравена, след като отмине лятото и всички баровци с вили край езерото и нагоре по хълма си отидат в Ню Йорк и Масачузетс. Хората тук всяка година ги гледат как идват и си отиват — здрасти, довиждане, здрасти, довиждане. Хубаво е, когато пристигат, защото донасят със себе си градските си долари, но е хубаво и като си тръгват, защото отнасят и градските си дрязги.

Точно за дрязгите искам да ти разправя. Имаш ли време да поседнеш за малко? Ей там, на стъпалата към естрадата е добре. Слънцето е топло и от тук, в средата на градския парк, се вижда почти целият град. Само внимавай за трески! Стъпалата трябва да се рендосат и пребоядисат. Това е работа на Хю Прийст, но на него още не му е скимнало да я свърши. Той си пийва, да знаеш. То не че е кой знае каква тайна… Тук в Касъл Рок умеем да пазим тайни, но човек трябва добре да поработи, преди да си спечели уважение, а всички знаем, че Хю Прийст и работата отдавна не се погаждат.

Какво беше това?

О! Това ли? Какво ще кажеш, момче? Не е ли шедьовър? Такива листовки хвърчат из целия град! Мисля, че Уанда Хемпхил (мъжът й Дон държи Хемпхил Маркет) сама ги е разлепила навсякъде. Дръпни листовката от колоната и ми я дай. Хайде, не се срамувай! Не й е работа да лепи плакати по естрадата на градския парк!?

Боже Господи! Я виж това тук! Отгоре пише „ЗАРОВЕТЕ И ДЯВОЛА“. Изписали го с големи червени букви, че и пушек излиза от тях! Ще рече човек, че тия хартийки са пратени с препоръчана поща право от Тофет^[1]. Ха! Ако не знае човек какво заспало градче е Касъл Рок, ще си помисли, че тук наистина сме го ударили на живот. Но ти знаеш как се раздуват нещата понякога в малко градче като това. Този път обаче преподобният Уили наистина си вкара таралеж в гащите. Сто на сто. Църквите в малките градчета… е, какво да ти разправям, сигурно сам знаеш как е. Уж се разбират на пръв поглед, а всъщност никога не могат да се спогодят като хората. Всичко върви по мед и масло и изведнъж, ни в клин, ни в ръкав — скандал.

Но този път врявата наистина ще бъде голяма. Католиците планираха нещо като „Вечер в казиното“. Щяха да го провеждат в залата „Рицари на Колумб“ от другата страна на града. Доколкото разбрах, всеки последен вторник от месеца. Събират пари да си поправят покрива на църквата. Става дума за „Св. Богородица“, трябва да си я видял на път за насам, ако си дошъл откъм Касъл Вю. Хубава е, нали?

„Вечерта в казиното“ беше идея на отец Бригъм, но Сестрите на Изабела му я откраднаха. Най-вече Бетси Фиг. На нея май й харесва да се разхожда в най-тясната си черна рокля и да играе блек джак, да върти рулетката и да вика: „Залагайте, дами и господа, залагайте.“ Всъщност, ако питаш мен, всички си паднаха по идеята. То не че е кой знае какво, пък и едва ли ще им навреди, но, изглежда, и на тях самите не им се вижда особено греховно.

Само дето преподобният Уили не го приема така. За него и паството му това си е истински грях. Той всъщност е преподобният Уилям Роуз и никога не е харесвал отец Бригъм. Нито пък отецът него. (Именно отец Бригъм почна да вика на преподобния Роуз „Барутлията Уили“ и Преподобният го знае.)

И преди между двамата хвърчаха искри, но след работата с казиното направо пламна вражда. Когато преподобният Уили научи, че католиците смятат да прекарат една нощ в хазарт, направо удари тавана с ръбестата си малка глава. Той плати от собствения си джоб за тези листовки за „ЗАРОВЕТЕ И ДЯВОЛА“, а после Уанда Хемпхпл и шивашката й групичка ги разлепиха навсякъде. Оттогава католиците и баптистите си говорят само на колоните на малкия ни седмичен вестник, където могат на воля да се джафкат и да си казват един на друг, че ще горят в ада.

Гледай там и ще разбереш какво имам предвид. Онази, дето току-що стана от пейката, е Нан Робъртс. Тя върти ресторанта „При Нан“ и май е най-богатият човек в града, след като старият Поп Мерил замина за големия битпазар на небето. Била е баптистка още преди да се роди. А онзи, дето върви насреща й, е големият Ал Джендрън. Той пък е по-католик и от папата и най-добрият му приятел е ирландецът Джони Бригъм. Сега гледай внимателно! Виждаш ли как вирнаха носове? Ха-ха! Какъв театър! Хващам се на каквото искаш, че там, където се разминаха тия двамата, температурата е паднала с двадесет градуса.

А сега гледай натам. Виждаш ли джипката на шерифа, паркирана до видеоклуба на ъгъла? В пея седи Джон Лапоант. Той уж следи за нарушители — в центъра трябва да се кара бавно, да ти кажа, особено като разпуснат учениците — но ако се вгледаш по-внимателно, ще видиш, че той всъщност зяпа една снимка, която е извадил от портфейла си. Оттук не я виждам, но знам, както знам моминското име на майка си, че това е моментална снимка на Джон и Сали Ратклиф, направена от Анди Клатьрбьк на панаира във Фрайбърг миналата година. На снимката Джон е прегърнал Сали, а тя държи плюшено мече, което той току-що й е спечелил на стрелбището. И двамата изглеждат толкова щастливи, че сякаш всеки момент ще се пръснат от щастие. Но това бе вчера, а сега сме днес, дето викат хората, и Сали е сгодена за Лестьр Прат, учителя по физическо в гимназията. Той е заклет баптист, също като нея. Джон още не може да преживее раздялата. Видя ли го как въздъхна? Здравата е хлътнал горкият. Само човек, който обича (или си мисли, че е влюбен), може да въздъхне така.

Забелязвал ли си, че проблемите и кавгите винаги стават от обикновени неща? Съвсем простички и на пръв поглед незабележими. Ето, ще ти дам един пример. Виждаш ли човека, който се качва по стълбите към съда? Не, не този с костюма; това е Дан Кийтън, председателят на градската управа. Говоря ти за другия, черния с работните дрехи. Това е Еди Уорбъртън, нощният пазач на кметството. Загледай го и забележи какво прави. Видя ли? Качи се на горното стъпало и погледна нагоре по улицата. Бас хващам, че гледа към сервиза „Съноко“. „Съноко“ е собственост на Сони Джакет и откакто преди две години Еди закара колата си там на поправка, между двамата пламна кръвна вражда.

Много добре си спомням тази кола. Беше съвсем обикновена „Хонда Сивик“, само дето на Еди не му се струваше толкова обикновена, защото бе първата и единствена нова кола, която той бе притежавал през живота си. А Сони не само си остави ръцете, но и удари Еди в сметката. Това е по думите на Еди. Ако питаш Сони, той ще ти каже, че Уорбъртън е решил да използва цвета си, за да направи отбив от цената. Нали знаеш как стават тия работи?

Та Сони Джакет даде Еди Уорбъртън под съд за обида и отначало в съдебната зала се вдигна врява, а после и по коридорите отвън стана напечено. Еди викаше, че Сони го бил нарекъл „тъп негър“, а Сони каза, че не го бил нарекъл негър, но останалото било вярно. Накрая никой не остана доволен. Съдията нареди на Еди да кихне петдесет долара на Сони, за което потърпевшият каза, че било обирджийство, а другият — несправедливост. После електрическата инсталация в новата кола на Еди се запали и цялата работа приключи с това, че новата хонда на Еди завърши на гробището за автомобили на Таун Роуд 5 и сега Еди кара един олдсмобил’89, който изхвърля масло. Еди и досега смята, че Сони Джакет има пръст в запалването на инсталацията.

Е, момче, стига ти толкова. Чу повече отколкото можеш да понесеш в горещ летен ден като този.

Но такъв е животът в малките градове. Дали ще е Пейтън Плейс или Гроувърс Корньр, или Касъл Рок — все тая: провинциалисти, които ядат пай, пият кафе и клюкарстват зад гърбовете си. Виж го Слоупи Дод, сам-самнчък, защото децата все му се подиграват заради заекването. Ето я и Миртъл Кийтън и ако ти се струва малко самотна или объркана, сякаш не знае къде се намира, то е, защото мъжът й (онзи дето се качваше по стълбите след Еди) не е на себе си от половин година насам. Виждаш ли колко са й подути очите? Ще рече човек, че е плакала или не е спала добре, а може пък и двете.

Отсреща Ленър Потър пък изглежда като излязла от кутия. Без съмнение отива в Уестърн Ауто да види дали специалните й органични торове са пристигнали. Тая жена има повече цветя в градината си, отколкото Картър — хапчета за черен дроб. Нямаш представа как се гордее с тях. Жените в града много-много не я харесват. Смятат я за снобка с нейните цветя, стъклени гердани и седемдесетдоларово бостънско къдрене. Така смятат хората и да ти кажа честно (нали сме седнали да си поприказваме на тия разкьртени стъпала), мисля, че са прави.

Ще речеш, че всичко е съвсем обикновено, но при нас в Касъл Рок, не всички проблеми са толкова прости. Казвам ти, да си знаеш. Всички помнят Франк Дод, патрулния полицай, които полудя преди дванадесет години и уби сума ти жени. Няма да забравят и кучето, което слизаше от хълма със зайци, а после сдави до смърт Джо Кембър и стария скитник. Кучето уби и добрия стар шериф Джордж Банерман. Сега Алън Пангборн му върши работата. И той е свестен човек, но никога няма да се издигне в очите на градчето колкото Големия Джорджи.

И онова дето се случи с Реджиналд Поп Мерил също не става всеки ден. Старият скъперник Поп държеше местния вехтошарски магазин. Казваше се „Емпориум Галориум“. Издигаше се ей там на празното отсреща. Запали се магазинът и толкоз, но има хора дето са го видели (или поне така разправят) и ако ги почерпиш някоя и друга бира в „Кроткия тигър“, ще ти кажат, че тоя пожар, дето изгори „Емпориум Галориум“ и умори Поп без време, не е бил случаен.

Племенникът му Ейс казва, че нещо страховито се случило на чичо му преди пожара — нещо като в „Зоната на здрача“. Естествено, Ейс въобще не беше в града, когато чичо му гушна босилека — тъкмо си довършваше четиригодишната присъда за влизане с взлом. (Хората открай време си знаеха, че Ейс Мерил ще свърши зле. Още като ученик той беше най-големият хулиган, който се е мяркал в тоя град, и децата, като го видеха да се разхожда с мотористкото си яке и каубойски ботуши, пресичаха на отсрещния тротоар.) И все пак хората му повярваха, да ти кажа. Може наистина да е имало нещо странно в онова, което се случи с Поп тогава. А може и да са просто приказки.

При нас всичко е като там, където си израснал. Хора, запалени по религия, хора влюбени, загадъчни, злобни… и от време на време — колкото да има разнообразие — по някоя страховита история като тази с Поп, дето я се е случила, я не. Но Касьл Рок все пак си остава хубаво място за живот и растеж, както пише на табелката, като влизаш в града. Слънцето проблясва весело в езерото и по листата на дърветата, а при ясно време от върха на Касьл Вю се вижда чак до Върмонт. Летовниците спорят върху неделните вестници и от време на време става по някое сбиване на паркинга пред „Кроткия тигър“ в петък или събота вечер, но като си тръгнат летовниците, спират и кавгите. Рок винаги си е било едно от добрите места, а когато някой стане раздразнителен, знаеш ли какво казваме? Казваме: „Ще му мине.“

На Хенри Бофорт например са му дошли до гуша глупостите, които Хю Прийст прави, като се напие, но… ще му мине. Уилма Джърсик и Пети Коб са побеснели една срещу друга, но и на Нети ще й мине (вероятно), а пък Уилма — тя така си кара открай време. Шерифът Пангборн още не може да преживее загубата на жена си и детето, но с времето и на него ще му мине. Артритът на Поли Чалмьрс не се оправя — всъщност даже отива на по-лошо — та може да не й мине, но пък ще свикне да живее с него. Милиони са свикнали.

Е, нахвърляме се един срещу друг от време на време, но иначе нещата вървят гладко. Поне така е било досега. Обаче трябва да ти кажа една истинска тайна, приятелю. Затова и те викнах, като видях, че си се върнал. Струва ми се, че ни предстоят неприятности — истински неприятности. Надушвам ги във въздуха като неочаквана гръмотевична буря. Кавгата между католици и баптисти за „Вечерта в казиното“; децата, дето се подиграват на Слоупи заради заекването; любовната мъка на Джон Лапоант, нещастието на шериф Пангборн… всичко това ще ни се стори детска игра в сравнение с онова, което се задава.

Виждаш ли онази сграда на Мейн Стрийт? През три къщи от празното място, където стоеше „Емпориум Галориум“. Със зелената тента отпред. А, точно тя. Витрините са замъглени, защото още не е отворено. На табелата пише „НЕИЗЖИВЕНИ СПОМЕНИ“. А, кажи ми какво, по дяволите, значи това? И аз не знам, но като че ли оттам идват лошите ми предчувствия.

Точно оттам.

А сега пак погледни нагоре по улицата. Виждаш ли онова момче? Онзи, дето бута колелото и сякаш сънува сладки сънища посред бял ден. Дръж го под око, приятелю. Мисля, че от него ще тръгне всичко.

Не, казах ти, не знам какво точно, но ти гледай това момче. И постой малко в града, а? Просто чувствам, че нещата не вървят на добро, а ако се случи нещо, по-добре ще е да има свидетел.

Познавам това момче — онова, дето бута колелото. Може би ти също го познаваш. Казва се Брайън някой си. Баща му продава щори и врати в Оксфорд и Саут Перис, ако не се лъжа.

Казвам ти, дръж го под око. Дръж под око всичко. Бил си тук и преди, но сега нещата ще се променят.

Знам го.

Чувствам го.

Наближава буря.