Том Кланси
Буферна зона (7)

6.
Шринагар, Индия
Сряда, 16:22

Часовата разлика между Баку и Кашмир беше два часа и половина. Рон Фрайдей все още се движеше по азербайджанското време, затова си купи няколко агнешки шишчета от близката сергия. После седна на открито в едно претъпкано кафене и си поръча чай с вечерята. Трябваше да се нахрани бързо. Скоро щеше да започне вечерният полицейски час за чужденците. За спазването му строго следяха патрулиращи по улиците войници, които носеха бронирани жилетки и автоматични пистолети.

Въпреки че дъждът беше спрял, над масите все още бяха опънати огромни чадъри. Фрайдей трябваше да се наведе, за да си проправи път. Седна на една маса с двама индуски поклонници, които четяха, докато пиеха чай. И двамата бяха облечени в дълги до земята бели памучни роби, привързани в кръста с кафяви колани. Това беше типичното облекло на светите мъже от Обединените провинции близо до Непал, в подножието на Хималаите. В краката им лежаха платнени чанти, които изглеждаха доста тежки. Очевидно мъжете се бяха запътили към религиозното светилище в Пахалам, разположено на петдесет и пет мили южно от Шринагар. Големината на чантите им предполагаше, че възнамеряват да прекарат известно време по светите места. Мъжете не поздравиха Фрайдей, въпреки че поведението им не беше грубо. Може би не искаха да прекъсват неговата вглъбеност. Единият от мъжете четеше международното издание на „Хералд Трибюн“. Това се стори странно на Фрайдей, макар че нямаше отговор защо е така. Дори и свещенопоклонниците трябваше да следят световните събития. Другият мъж, който седеше точно до Фрайдей, прелистваше томче поезия на санскрит и английски. Фрайдей надникна над рамото му.

„Вишаяириндрияграамо на труптхамадхигачати ажасрам пурямаанупи самудраха салилаирива“, казваше текстът на санскрит. Английският превод хвърляше малко повече яснота: „Сетивата никога няма да се заситят, дори и след непрестанно захранване със сетивни неща, така както океанът никога няма да се запълни, дори и след непрестанния приток на вода.“

Фрайдей не го оспорваше. Живите хора трябваше да попиват всичко около себе си. Те консумираха жизнен опит и събития и превръщаха това гориво в нещо различно. В нещо, което носеше техните отпечатъци. Ако не правеше това, човек живееше, но не беше жив.

Към седналите край масата поклонници се приближи един мюсюлманин. Мъжът им предложи евтин подслон в къщата си, ако желаят да останат през нощта. Често поклонниците нямаха нито време, нито пари да отседнат в странноприемница. Мъжете учтиво му отказаха, като заявиха, че ще се опитат да хванат следващия автобус и ще почиват, когато стигнат в светилището. Мюсюлманинът каза, че ако изпуснат този или някой от по-късните автобуси, зет му ще ги закара в светилището на следващия ден. Даде им картичка с адреса си. Те му благодариха за предложението. Мъжът се поклони и се извини. Държанието му беше много любезно. Мюсюлманите и индусите обикновено контактуваха помежду си сърдечно и доброжелателно. Онези, които подстрекаваха войните, бяха генералите и политиците.

На масата зад Фрайдей седнаха други двама мъже за по чаша чай. От разговора им разбра, че са се запътили към близката тухларна фабрика, където работят нощна смяна. От лявата страна на Фрайдей се бяха изправили трима войници в зеленикавите униформи на кашмирската полиция и оглеждаха тълпата. За разлика от Близкия изток, в Кашмир пазарите не бяха обичайна сцена на терористични атаки. Причината беше, че на такива места мюсюлманите често се смесваха с индусите. Затова терористите се целеха в типични за индуските врагове места — домовете на местните висши служители, бизнес сгради, полицейски станции, финансови институции, военни бази. Дори милитаристичните, агресивни групировки като партизаните муджахидини на „Хизбула“ не нападаха цивилните места, особено в натоварените часове на деня. Не искаха да настроят хората срещу себе си. Те водеха войната си с индуските предводители и онези, които ги подкрепяха.

Двамата поклонници бързо допиха чая си. Автобусът им тъкмо спираше на около триста ярда вдясно. Шофьорът шумно паркира край малката спирка в далечния западен край на пазара. Боядисаното в зелено превозно средство беше доста раздрънкано. На покрива му имаше железни скари за багаж. Униформеният шофьор излезе навън, за да помогне на слизащите пътници, а служителят в будката на спирката извади малка стълба. Започна да разтоварва багажа на пристигащите, а в това време зад него се оформи голяма опашка от чакащи да се качат. Всички се държаха учтиво и никой не се блъскаше. Когато приключиха със слизащите, двамата служители влязоха в дървената будка.

Двамата поклонници на масата на Фрайдей вече бяха прибрали четивата си и вдигнаха големите си издути чанти. С усилие нарамиха багажа и си проправиха път през тълпата на улицата. Докато наблюдаваше отдалечаващите им се гърбове, Фрайдей се запита какво ли е наказанието за кражба. Претъпканият пазар беше райско място за всеки джебчия. Особено ако можеше да се качи на автобуса и да напусне околността достатъчно бързо.

Фрайдей продължи да отпива от чая си, докато отхапваше парченцата агнешко от дървените шишчета. Към автобуса се стичаха и други поклонници. Някои носеха бели или черни роби, други бяха облечени в европейски дрехи. На мъжете и жените, които не носеха традиционните роби, беше позволено да се молят в светилището, но нямаше да бъдат допуснати в самата пещера. Някои хора дърпаха след себе си малки деца. Фрайдей се зачуди дали жадното изражение, изписано на лицата им, се дължи на нетърпението да се качат на автобуса, или беше физическа проява на обзелата ги религиозна треска. Може би по малко от двете.

Единият от полицаите тръгна към спирката, за да се увери, че няма да възникнат проблеми при качването на пътниците. Пътят му минаваше покрай полицейския участък, който му се падаше от лявата страна. Участъкът се помещаваше в двуетажна дървена сграда с бели стени и зелени стрехи. Двата прозореца на предната фасада бяха преградени с решетки. Непосредствено зад полицейския участък се намираше древен индуски храм. Фрайдей се запита дали местното правителство не е построило участъка точно до храма в отчаян опит да защити вековната постройка от терористи. Фрайдей беше посещавал храма веднъж. На местния език се наричаше двибхеда — двуделен храм за преклонение, в който се почитаха двама богове — Шива Разрушителя и Вишну Пазителя. Срещу главния храм се извисяваше пететажна Раджа гопурам или Кралска кула. От двете страни имаше допълнителни входове, над които се издигаха по-малки кули. Белите тухлени постройки бяха облицовани със зелени и златисти плочи и изразяваха почитание към двамата различни богове. Стените бяха декорирани с балдахини, статуи на ревящи лъвове, човекоподобни пазители на портите, които сякаш танцуваха, и други фигури. Фрайдей нямаше особени познания по иконопис. Но пък си спомняше, че вътрешността на храма е проектирана така, че да символизира богиня, която си почива. Първото помещение беше косата; следваха лицето, коремът, коляното, кракът и стъпалото. Цялото тяло беше изключително важно за индусите, не само душата и сърцето. Всяка част от човешкото същество беше непълна без останалите части. А един непълен човек не би могъл да демонстрира пълното съвършенство, изисквано от вярата.

Колкото и да бързаха, поклонниците отделяха по няколко мига, за да се обърнат към храма и да сведат глави. Независимо от важността на индивидуалните им цели, индийците осъзнаваха, че съществува нещо много по-велико от самите тях. От храма излизаха и други поклонници, които също бързаха към автобуса. Още индуси — местни жители и туристи, влизаха и излизаха през извития портал.

На една пресечка от храма се намираше киносалон, който се помещаваше в старомодна палатка. Индия произвеждаше повече игрални филми от всяка друга нация. Фрайдей беше гледал няколко на видео, включително и „Достоен да бъде крал“ и „Алени цветя“. Фрайдей вярваше, че мечтите на един народ, а оттам и слабостите му, се криеха в историите, темите и героите на неговите най-популярни филми. На индийците особено много допадаха тричасовите съвременни игрални мюзикъли. В тези продукции участваха привлекателни главни актьори, които нямаха имена. Наричаха ги просто „Героят“ и „Героинята“. Те олицетворяваха всеки мъж и всяка жена в епическите драми, с които се сблъскваха, но музиката не напускаше сърцата им. Ето по този начин индийците гледаха на самите себе си. Реалността представляваше обезпокоително неудобство и те се стараеха да я избягват. Подобно на често жестоката кастова система. Фрайдей имаше теория за това. Винаги беше вярвал, че кастите са въплъщение на индийската вяра. В едно общество, както при всеки индивидуален човек, имаше глава, крака и всички други части между тях. Всяка една от тях беше жизнено необходима, за да се получи завършеност.

Фрайдей отново огледа пазара. Движението продължаваше с нестихваща сила. Тълпите бяха дори по-гъсти от преди — все повече хора се отбиваха край сергиите малко преди вечеря или на път от работа към къщи. Край щандовете се разминаваха разни купувачи — някои пеша, други на велосипеди. Стоките продължаваха да прииждат в кошници, ръчни колички и понякога с камиони. Пазарът обикновено работеше до след залез слънце. В Шринагар и околностите работниците трябваше да стават рано. Трябваше да са във фабриките, в магазините или на полето не по-късно от седем сутринта.

Фрайдей довърши вечерята си и отправи поглед към автобуса. Шофьорът се беше върнал и помагаше на хората да се качат. Служителят на спирката отново се беше покачил на стълбата и товареше багажа на покрива. Фрайдей намираше за странно как сред уж очевидния хаос цари някакъв вътрешен ред. Всяка отделна система функционираше идеално — от сергиите до купувачите, от полицаите до автобуса. Дори и предполагаемо враждебните религиозни фракции се спогаждаха чудесно.

Отново започна да ръми. Фрайдей реши да се разходи до автобусната спирка. Конструкцията изглеждаше нова и той беше любопитен да я разгледа. Докато вървеше след група позакъснели поклонници, Фрайдей видя, че шофьорът вече къса билетите на пътниците.

Имаше нещо различно.

Шофьорът. Не беше предишният як и набит мъж, а доста строен. Може би беше нов шофьор. Нищо чудно — всички носеха еднакви униформи. После забеляза и нещо друго. Служителят, който товареше багажа на покрива, подреждаше чантите твърде внимателно. Фрайдей не бе успял да го разгледа добре. Не можеше да каже дали е същият човек.

Автобусът все още се намираше на двеста ярда от него. Американецът ускори крачка.

Изведнъж светът от лявата страна на Фрайдей изчезна, погълнат от светкавица ярка бяла светлина, адска бяла горещина и оглушителен бял шум.