Том Кланси
Буферна зона (52)

51.
Хребетът Химачал
Четвъртък, 23:41

Това беше един усилен ден за майор Дев Пюри и двестате войници от неговия елитен фронтови полк. Предполагаше се, че ще бъде един безпроблемен обход по хълмовете в подножието на Великата хималайска верига. Вместо това се превърна в изнурителен поход, осеян с изненадващи разузнавателни доклади, неочаквани врагове, различни стратегии и непрекъснато променящи се цели.

Последната отсечка беше най-рискована. Съществуваше опасност да привлекат вниманието на пакистанските гранични сили. А заради мисията на Пюри на врага щеше да му бъде много по-лесно да пресече контролираната зона при трета база.

Индийските войници вървяха без почивка, откакто напуснаха окопите. Теренът беше, меко казано, неравен. По високите хълмове ги посрещнаха студ и виелици. Успешната атака над парашутистите вля в отряда така необходимия морален тласък в продължаващото издирване на пакистанската група. Но тъмнината и лапавицата ги сломиха, докато напредваха нагоре. А сега им предстоеше изкачване, което щеше да изцеди енергията им до капка. След това щяха да се изправят срещу неизвестното: силата и точното местоположение на врага. Това не беше начинът, по който майор Пюри би провел една военна операция.

Почти осем часа по-рано индийските войници започнаха да стягат редиците си в базата Гомпа Тауър при хребета Химачал. Според последната информация, която Пюри беше получил, група американски войници бяха предприели скок, за да помогнат на терористите да пресекат контролираната зона и да влязат в Пакистан. Именно натам се бяха насочили парашутистите. Със сигурност пакистанците също се намираха в този район. Нямаше друг път напред, освен през редиците на индийските войници. Пакистанците несъмнено бяха изтощени и едва ли разполагаха с кой знае какво въоръжение, сега, когато американците бяха елиминирани. Въпреки това майор Пюри не ги подценяваше. Никога не считаше залавянето на враговете за сигурно, когато те се намираха на подобна височина. Според плана, който бяха разработили заедно с лейтенантите, щяха да изпратят двадесет и пет мъже да изкачат върха, докато останалите ги прикриват от подножието с далекобойни пушки и телескопически мерници. Други двадесет и петима имаха готовност да се качат за подкрепление, ако се наложеше. Единият от двата екипа със сигурност щеше да залови групата. Единият от двата екипа със сигурност щеше да вземе жертви. За съжаление министърът на отбраната Кабир не желаеше да изчака пакистанците да слязат. Сега, когато американците бяха избити, от страна на Вашингтон и Делхи щеше да има трудни въпроси за онова, което се беше случило с парашутистите. Министърът полагаше много усилия, за да попречи на въздушното разузнаване да навлезе в района и да локализира и прибере останките на американците. Вече беше информирал министър-председателя, че екипът на майор Пюри се намира на мястото и ще ги открие вместо „Хималайските орли“. Онова, от което Кабир се страхуваше, беше, че въздушното разузнаване може да локализира не само парашутистите, но и пакистанците. Министърът на отбраната не искаше те да бъдат заловени живи.

С помощта на очила за нощно виждане и електрически фенерчета индийският отряд приготвяше екипировката за изкачване. Войниците бяха доловили слаби топлинни сигнали отгоре и знаеха, че врагът чака там. За съжаление обходните полети нямаше да им помогнат. Суровите снежни бури правеха видимостта и навигацията трудни. Бомбардирането напосоки също не даваше гаранция, че ще спре групата. Наоколо имаше много пещери, в които бегълците да се скрият. Освен това в предпланините и в някои от по-високите пещери живееха свещени отшелнически религиозни секти и планински племена. Последното нещо, което всяка от страните желаеше, беше унищожението на домовете и храмовете на тези неутрални хора. Това щеше да подтикне и тях, и международните им поддръжници към политическа или военна активност.

Индийските войници бяха преполовили подготовката за изкачването, когато майор Пюри получи изненадващо радиокомюнике. По-рано същия ден от хеликоптер, който извършвал рутинна патрулна обиколка, докладвали, че са открили останките на летателен апарат в долината Мангала. Но мястото било твърде тясно и хеликоптерът не могъл да се спусне, за да потърси евентуални оцелели. Майор Пюри изпрати отряд от четирима да разследват случая. Преди два часа войниците бяха съобщили, че става дума за паднал хеликоптер. Приличаше на Ка-25. Но машината беше толкова силно обгоряла, че не можеше да се твърди със сигурност. Пюри се обади в комуникационния център на Трета база. Оттам направиха проверка в министерството на авиацията. В района не бяха изпращани хеликоптери на специални мисии.

Тъй като хеликоптерът беше паднал в тясна долина, спасителните екипи щяха да бъдат изпратени чак на следващия ден. Парашутните скокове през нощта бяха твърде рисковани, а и по всичко личеше, че оцелели няма.

Един час по-късно отрядът на Пюри се натъкна на останките на десет американски парашутисти. Пюри предаде информацията на министъра на отбраната. Министърът отвърна, че ще задържи разпространяването на това сведение, докато терористите не бъдат заловени. Вече беше изработил сценарий, в който, за огромно съжаление, войниците на Пюри бяха объркали американците с пакистанци и ги бяха елиминирали.

Индийският разузнавателен екип беше изненадан от онова, което откри върху тялото на един от американците. Войникът, чернокожа жена, висеше на парашута си, който се беше закачил на скална издатина. На колана й имаше радио. От време на време червената лампичка просветваше. Някой от комуникационната верига се опитваше да се свърже с нея или с друг член на тази верига. Това означаваше, че не всички войници са били убити. За съжаление индийците не можеха да го потвърдят. От радиото се носеше единствено пращене.

Пюри очакваше да намери тези войници на скалите горе, заедно с пакистанците. Но екипът в долината Мангала беше използвал инфрачервени бинокли, за да сканира района. Техният сценарий беше различен.

— Засичаме силен източник на топлина на няколко мили североизточно — докладва сержант Балия, водачът на разузнавателния екип. — На глетчера има единичен топлинен източник.

— Може да са някои от местните хора — каза Пюри.

По горните хълмове на планинската верига, които обграждаха глетчера, живееха няколко групи планинци. Те често ловуваха през нощта, когато дребният дивеч и по-едрите газели се прибираха в своите дупки и бърлоги. Освен това използваха прикритието на мрака, за да поставят капани за хищниците, които излизаха на лов в ранната утрин. Планинците не ядяха месото на вълците и лисиците, но използваха кожите им за облекло. Капаните също така възпрепятстваха разрастването на броя на животните, което щеше да доведе до унищожаването на плячката в района.

— Доста на запад е, за да са те — отбеляза Балия. — Пък и факлите им щяха да причинят по-силен топлинен сигнал. Чудя се дали не са някои от американците. Ако екипировката им е била повредена при скока, може да са напалили лагерен огън.

— Колко са тези „няколко мили“? — попита Пюри.

— Приблизително четири — отвърна Балия. — Само не мога да разбера защо американците са напуснали долината. Атмосферните условия там са много по-умерени. Едва ли не са забелязали леда по върховете.

— Оцелелите може да са открили останките на хеликоптера и да са очаквали подкрепления. Продължили са напред — предположи Пюри.

— Но в такъв случай защо са оставили радиото? — продължи да разсъждава гласно сержантът. — Можели са лесно да го свалят. И тогава никой нямаше да узнае, че има оцелели.

— Може би е трябвало да го открием — каза Пюри. — По този начин могат да ни подават грешна информация. — Още докато произнасяше думите обаче, Пюри осъзна, че това няма смисъл. Американците нямаше как да знаят, че индийският разузнавателен отряд е на път за мястото.

Пюри започна да обмисля възможните сценарии. Вероятно хеликоптерът е бил изпратен в долината, за да подкрепи тайната операция на американците. Може би е трябвало да изтегли войниците след приключване на мисията. Ето защо нямаше непосредствен план за отстъпление. Може би американците е трябвало само да се свържат с пакистанците и да ги придружат до границата.

В следващия миг прозрението го разтърси. Може би това все още беше тяхната задача.

— Сержант, можете ли да стигнете до източника на топлината, и то възможно най-бързо? — попита майор Пюри.

— Разбира се — отвърна Балия. — Какво мислите, че става, сър?

— Не съм сигурен — отвърна майор Пюри. — Има вероятност някой от американците да е оцелял и да се е присъединил към пакистанската група на платото. А други парашутисти може да са били отнесени от вятъра далеч от долината.

— И смятате, че двете групи се опитват да поддържат връзка, за да се намерят? — попита сержант Балия.

— Възможно е — каза Пюри.

Майорът погледна нагоре към платото, което войниците му се готвеха да изкачат. Върхът беше тъмен, но очертанията му се виждаха на фона на облаците. Освен за присъствието на американските парашутисти, той не беше сигурен, че терористите са там, горе. Ами ако не бяха? Ами ако скокът на американците беше заблуждаваща маневра? Най-прекият път за Пакистан от този район минаваше през глетчера Сиячин, през сектора на Трета база.

Точно през неговото командване.

— Сержант, отправете се в преследване на сиячинския елемент — взе решение Пюри. — Ще изискам незабавна въздушна подкрепа в този район.

— През нощта?

— През нощта — каза Пюри. — Капитан Ананд познава местността. Ще успее да закара тежко въоръжения хеликоптер до целта. Искам да си там, в случай че попаднете на врагове и те се окопаят на места, които ракетите не могат да достигнат.

— Тръгваме, сър — отвърна сержантът. — Ще можем да докладваме след около два часа.

— Точно толкова време ще е необходимо на хеликоптера да пристигне — каза Пюри. — Успех, сержант.

Балия благодари и се оттегли.

Майорът се приближи към офицера по комуникациите и пожела да говори с базата. Пюри щеше да осведоми капитан Ананд за случващото се и да заповяда изпращането на въздушно разузнаване. Щеше да се погрижи операцията да бъде възможно най-безшумна. Ананд трябваше да използва само един хеликоптер, като нямаше да има нужда от комуникационна връзка с базата. Дори и пакистанците да не можеха да разтълкуват кодираните съобщения, внезапното увеличение в радиотрафика щеше да сигнализира, че нещо става.

Докато чакаше да го свържат с капитан Ананд, той заповяда на лейтенанта, който отговаряше за изкачването, да привърши подготовка, но да отложи началото на самата операция. Можеха да си позволят да изчакат два часа, преди да рискуват с изкачването. Пакистанците на платото нямаше къде да отидат.

Ако там наистина имаше пакистанци.