Том Кланси
Буферна зона (34)

33.
Връх Канзалуан
Четвъртък, 16:16

Шараб почти не чувстваше пръстите на ръцете си, докато закачаше слушалката обратно на радиото. Въпреки дебелите ръкавици и постоянното движение студът минаваше отвъд границите на всичко, което беше преживявала досега. Когато бяха неподвижни, ръцете й бяха вцепенени като парчета дърво. Когато ги размърдаше и накараше кръвта да циркулира, болката беше изгаряща. Същото бе и със стъпалата й. Очите й бяха пресъхнали от непрестанния вятър. Всяко примигване със скованите от лед мигли беше истинска агония.

Но най-лошата болка все още беше онази вътре в нея. Беше най-силна в моменти, когато мощните ветрове се поуспокояваха, когато поредната надвиснала, стръмна скала останеше зад гърбовете им, а слънцето успяваше да пробие ледената пелена на чудовищния студ. Когато физическото оцеляване преставаше да бъде непосредствена грижа и тя имаше време да се потопи в мислите си.

Шараб беше допуснала да бъде надхитрена от индийските власти. Тя беше разочаровала своята нация, своите хора и своите приближени патриоти. Този провал беше коствал живота на смелия Ишак. И беше довел нейната малка, вярна група до ръба на бездната, до това убийствено бягство. Беше малко вероятно да успеят да прекосят тези планини и да разкажат истината на света — че не Пакистан, а Индия беше отговорна за атаките над индуските обекти.

И все пак Коранът казваше, че „злосторниците не ще нивга преуспеят“. Може би Аллах щеше да й прости. Сякаш самият Той я беше търсил, когато този мъж се спусна от небето. Шараб не харесваше и не вярваше на американците. Те воюваха с мюсюлманите по целия свят и се съюзяваха с Делхи, а не с Исламабад. Но тя не би поставила под въпрос волята на Бог. Щеше да бъде иронично, ако именно този мъж им предложеше спасение.

Рон Фрайдей още лежеше по корем. От дясната му страна беше приклекнала Нанда и прегръщаше дядо си. Шараб щеше да се заеме с тях след малко. Тя нареди на Самуел да помогне на американеца да се изправи на крака. Двамата заедно го избутаха назад, докато той не опря гръб в скалата. Тук беше още по-студено, защото каменният масив хвърляше плътна сянка. Но пък беше по-малко вероятно да се плъзнат в урвите. Шараб не искаше мъжът да се пребие, преди да беше казал всичко, което знаеше.

Мъжът изпъшка, когато тя прикова с ръце раменете му, за да му попречи да падне отново на земята.

— Добре — каза Шараб. — Кажи ми всичко, което знаеш.

— Каквото знам? — При всяка сричка дъхът излизаше от устата на пухкави бели облачета. Той стенеше от болка. — Ще започна с това, че унищожихте билета, с който щяхме да се измъкнем от тук.

— Не трябваше да ни преследваш с индийски хеликоптер — отвърна Шараб. — Това беше глупаво.

— Но неизбежно — високо запротестира Фрайдей.

Възклицанието му беше последвано от болезнено потръпване. Шараб трябваше да се облегне върху него с цялата си тежест, за да го задържи изправен. Тя се зачуди дали не си е счупил няколко ребра при твърдото приземяване. Но това беше добре. Болката можеше да бъде полезна. Нямаше да му позволи да се отпусне.

— Това вече няма значение — каза Фрайдей. — Главното е, че индийските Специални гранични сили са ви устроили капан. И на вас, и на Нанда. Тя им е помогнала да взривят храма и автобуса. Според нашите разузнавателни сведения СГС са смятали, че това ще помогне за сплотяването на индийския народ около военната кауза. Но Нанда вероятно не е знаела, че индийските военни смятат да отговорят на атаката с ядрен удар.

— Заради разрушаването на храма? — вцепени се Шараб. Беше шокирана.

— Да — отвърна Фрайдей. — Смятаме, че определени правителствени служители ще съобщят на населението, че това е първият изстрел от ислямския свещен джихад срещу всички индуси. Умерените правителствени министри и военни нямат да имат друг избор, освен да се съгласят.

— Ти спомена за разузнавателни данни — каза Шараб. — Какви са те? Американски?

— Американски и индийски — отвърна Фрайдей. — Пилотът, който ме докара дотук, беше командос от „Черните котки“. Той разполагаше със специална информация за действията на СГС. Нашите хора във Вашингтон стигнаха до същите изводи независимо от него. Затова ще отклонят американския боен отряд от първоначалната му мисия.

— А тя каква беше?

— Трябваше да помогнат на индийските военни да открият вероятните пакистански ядрени силози — отвърна Фрайдей.

— Значи са идвали, за да помогнат на Индия, а сега аз трябва да им вярвам?

— Нямаш друг избор — каза Фрайдей. — Има и още нещо. Докато ви издирвахме, видяхме индийски отряд, който се беше запътил в тази посока. Движат се в широка линия и идват откъм контролираната зона. Никога няма да минете през тях.

— Очаквах това, след като убихме техните командоси в планините — каза Шараб. — Колко бяха?

— Видях около стотина войници — отвърна Фрайдей. — Но може би са повече.

— Колко американски бойци пристигат и как ще ни открият?

— Отрядът се състои от дванадесет елитни войници, а нас ни наблюдават чрез сателит.

— И сега ли могат да ни видят? — изненада се Шараб.

Фрайдей кимна.

— Тогава ти защо е трябвало да ни търсиш? — настойчиво го погледна жената.

— Защото не искаха да ми кажат къде се намирате — каза Фрайдей. — Аз съм от друга агенция. Между тези организации съществува недоверие, съперничество.

— Глупости — изръмжа Шараб. После поклати глава. — По-малко от двадесет войници срещу сто. Кога ще пристигнат американците?

— Много скоро — увери я Фрайдей.

— Как ще пристигнат?

— С индийски самолет — отвърна Фрайдей.

Шараб се замисли за момент. В бойно отношение американският отряд нямаше да бъде от особена полза. Обаче съществуваше и друг начин, по който би могла да ги използва.

— Можеш ли да се свържеш с американския отряд? — попита тя.

— Да, чрез Вашингтон.

— Добре. Самуел?

— Да, Шараб? — обади се едрият мъж.

— Искам да чакате тук с Нанда — нареди Шараб. — Аз ще поведа останалите надолу към долината. Половин час след като ние тръгнем, искам да продължите по предварителния ни маршрут.

— Да, Шараб — отвърна той.

Шараб се обърна и понечи да се запъти към Нанда и Апу.

— Чакай! — каза Фрайдей. — И без това сме малко. Защо искаш да разделиш групата?

— Ако се свържем с американците по радиото, можем да направим така, че индийските пехотни войски да засекат съобщението — обясни Шараб. — Това ще ги привлече към нас.

— А какво те кара да мислиш, че ще вземат заложници? — попита Фрайдей.

— Това няма значение, стига да успеем да ги задържим тук възможно най-дълго — каза Шараб. — Това ще освободи пътя пред Самуел. Ти сам каза, че Нанда е ключът към спирането на ядрената война. Тя трябва да стигне до Пакистан. Нейните сънародници ще се вслушат в признанията й, в показанията й.

— А откъде знаеш, че тя няма да те предаде? — попита Фрайдей.

— Защото знам нещо, което ти не знаеш — отвърна Шараб. — Ядрените глави, които твоят екип ще издирва? Те вече са разположени. Десетки ракети. Скрити са из планините и са насочени към Делхи, Калкута, Бомбай. Един удар срещу Пакистан ще превърне в пепелище целия субконтинент.

— Нека го кажа на моите началници — предложи Фрайдей. — Те ще предупредят индийците да не нанасят удар…

— Да ги предупредим сега? — попита Шараб. — Аз нямам доказателство! Не знам къде се намират ракетите, а моето правителство няма да разкрие подобна информация. Знам само, че ядрените оръжия са в готовност. Ние инсценирахме атаки, за да отвлечем вниманието на индийските военни, докато всички елементи бяха поставяни на местата им. — Жената дълбоко си пое дъх, поуспокои се. Не искаше да се ядосва — ако започнеше да се поти, телесната влага щеше да замръзне по тялото й. — Нанда ще трябва да ни сътрудничи, освен ако не желае да види страната си опустошена. Но това означава да я закараме до Пакистан, преди индийците да я убият!

— Добре — съгласи се Фрайдей. — Но аз ще отида с нея. Тя има нужда от защита. Освен това има нужда от международно потвърждение на изявлението й. Аз бях свидетел на експлозиите. И мога да гарантирам, че служители от нашето посолство ще подкрепят думите й.

— Откъде да знам, че няма да я убиеш? — извика Шараб. Вятърът отново се беше надигнал и тя трябваше да крещи, за да бъде чута. — Ти пристигна с индийски хеликоптер. Откъде да знам, че не си възнамерявал да ни върнеш в Каргил? Разполагам само с твоите обещания и разговор по радиото, който може да е бил с всеки! Това не те прави наш съюзник!

— Можех да стрелям по вас от хеликоптера — изкрещя Фрайдей. — Но не го направих и това трябва да ти говори, че не съм враг.

Шараб бе длъжна да признае, че американецът имаше право. Но не беше готова да му се довери напълно. Поне не още.

— Губиш и малкото време, с което разполагаме — добави мъжът. — Освен ако ти не планираш да ме убиеш, аз тръгвам с Нанда.

Шараб продължи да притиска Фрайдей срещу скалата. Топлият му дъх сгряваше носа й. Тя погледна очите му. Те сълзяха от студа, но това беше единственият живот в тях. Шараб не откриваше нищо друго. Нито истина, нито убеждения, нито самоотверженост. Но освен това тя не видя нито страх, нито враждебност. А за момента това беше достатъчно.

— Самуел ще ръководи операцията — каза Шараб.

Фрайдей енергично кимна. Шараб го пусна. Самуел го подкрепи, докато не се увери, че американецът се държи стабилно на краката си.

— Чакай тук — каза Шараб, а после се обърна и се запъти към Нанда.

Индийката беше клекнала в заслона на скална пукнатина заедно с дядо си. Изправи се, когато видя Шараб да се приближава. Около лицето си беше увила дебел шал. Виждаха се само очите й.

Шараб съобщи на Нанда, че ще пътува в една група със Самуел, американеца и дядо си.

— Защо? — попита Нанда.

Когато Шараб свърши с разказа си, в очите на Нанда се появиха съмнение и тревога. Може би индийката не знаеше какво бяха замислили СГС и част от военните.

За съжаление реакцията на Нанда показа на Шараб онова, което тя искаше да знае.

Че историята на американеца може да е вярна.

Че ядрената война може да започне само след няколко часа.