Том Кланси
Буферна зона (29)

28.
Вашингтон
Четвъртък, 04:02

Кабинетът на Пол Худ се намираше на няколко крачки от конферентната зала на Оперативния център. Известна сред служителите като „Танка“, залата беше изцяло заобиколена от електрически вълни, които генерираха статично напрежение и предотвратяваха всякакви опити за подслушване с бръмбари или външни антени.

Когато Худ влезе, всички вече бяха там. Тежката врата се задвижваше от бутон, инсталиран отстрани на голямата овална маса. Худ го натисна и седна начело на масата.

Малката стая се осветяваше от флуоресцентни лампи, окачени ниско над масата. На стената срещу Худ имаше часовник за обратно броене, който сега беше тъмен. В моменти на криза и фатални крайни срокове дигиталните цифри на часовника тревожно отброяваха оставащите минути.

Стените, подът, вратата и таванът на „Танка“ бяха покрити с абсорбиращия звука материал „Акустик“. Оцветените в сиво и черно изолационни ивици бяха широки по три инча и се застъпваха една друга, за да е сигурно, че не са оставени никакви празнини. Под тях имаше два слоя корк, един фут бетон и после отново слой „Акустик“. В средата на бетона на всяка от шестте стени на стаята бяха поставени двойни решетки от жици, генериращи трептящи аудиовълни. В електронно отношение нищо не можеше да напусне стаята, без да е било разкривено до неузнаваемост. Ако някакво подслушващо устройство все пак успееше да запише разговор отвътре, случайността на променящите се модулации правеше невъзможно възпроизвеждането на смислени думи и изречения.

— Благодаря ви, че се отзовахте — каза Худ. Той намали яркостта на компютърния монитор, който беше поставен на масата, и започна да изтегля по мрежата файлове от своя кабинет.

В същото време Бъгс Бенет се опитваше да се свърже с полковник Огъст по сателитния телефон. За да бъдат сигурни, че Ударният отряд ще бъде винаги на линия, Огъст и Роджърс спяха на смени по време на полета до Турция.

— Няма проблеми — каза Лоуъл Кофи, който тъкмо наливаше вода в кафе-машината в далечния ъгъл на масата. Цедката започна да издава бълбукащи звуци. — Пътищата бяха празни. Успях да поспя, докато идвах насам. Някой сети ли се да вземе понички?

— Това ти трябваше да го свършиш — изтъкна Хърбърт. — Ти си единственият, който не беше тук. — Той придвижи инвалидната си количка и застана от дясната страна на Худ.

— Имам няколко нощни дажби, ако си толкова гладен — обади се Лиз Гордън, докато се настаняваше отляво на Худ.

— Не, благодаря — потръпна Кофи. — Ще се задоволя с кафето.

— Разполагаш с официални военни нощни дажби? — учуди се Хърбърт.

— Пакети с три блюда — каза Лиз. — Сушени праскови и ананас, резенчета телешко и бисквити. Даде ми ги една приятелка от Ленгли. Мисля, че сте работили заедно. Капитан Макайвър?

— Да, работили сме заедно по няколко операции — усмихна се Хърбърт. — Боже, нощни дажби. Не съм ги опитвал от години. Винаги са ми идвали идеално в малките часове.

— Явно се е дължало на преумората, която те е направила непридирчив — каза Кофи, който очевидно не ги беше опитвал.

Данните на Худ се заредиха на монитора в момента, в който Бъгс Бенет се обади. Худ изпрати файловете до всички компютри на масата. Лиз и Кофи внимателно започнаха да изучават документите. Асистентът на Худ го информира, че е готов да го свърже с полковник Брет Огъст от самолета С-130 „Херкулес“. Худ пусна спикера и огледа присъстващите.

— Готови сме да започваме — каза той.

Всички наостриха вниманието си.

— Полковник Огъст, чуваш ли ме? — попита Худ.

— Съвсем ясно, сякаш се намирате в кабината при нас, сър — отвърна командирът на Ударния отряд.

— Чудесно — каза Худ. — Боб, ти вече говори с Делхи. Моля те, разкажи на всички ни каква е ситуацията.

Хърбърт погледна монитора на вградения в инвалидната си количка компютър.

— Преди двадесет и един часа имаше атентат над пазара в град Шринагар, Кашмир — започна той. Стараеше се да говори достатъчно високо, за да бъде чуван без проблеми от колегите си в стаята и по телефона. — Бяха взривени полицейски участък, индуски храм и автобус, пълен с религиозни поклонници. Благодарение на разузнавателните данни на НРС и агента от АНС, който се намира на мястото, имаме причини да смятаме, че нападението над полицейския участък е дело на Милиция за свободен Кашмир, военна организация, базирана в Пакистан. Ние обаче подозираме, че атаките над индуските обекти са организирани от самите индийски власти. Смятаме, че членове на Специалните гранични сили, кабинета и военните може би се опитват да спечелят подкрепата на обществото за нанасянето на бърз и решителен ядрен удар над Пакистан.

Никой не помръдна. Единствените звуци идваха от жуженето на вентилационната система и бълбукането на кафе-машината.

— А какво става с пакистанските терористи? — попита Кофи.

— В момента групата отчаяно се опитва да прекоси предпланинската част на Хималаите най-вероятно, за да се добере до Пакистан — отвърна Хърбърт. — Имат една заложница. Индийка, която очевидно е координирала действията на СГС, така че експлозиите на индуските обекти да приличат на извършени от пакистанските мюсюлмани. Те задължително трябва да достигнат Пакистан, а заложницата им трябва да бъде накарана да каже всичко, което знае.

— Да успокои разяреното индийско население, което в противен случай ще жадува за пакистанска кръв — каза Лиз.

— Точно така — каза Хърбърт. — Засега първият опит за залавяне на пакистанците пропадна. В планините бяха изпратени командоси от СГС. Всички те бяха убити. Не знаем какви други възможности за преследване се обмислят, нито дали групата се е свързала с Пакистан. Не знаем и какви опити за спасяване на групата може да предприеме Исламабад.

— Най-вероятно ще търсят наслуки — каза Огъст.

— Обясни — помоли Худ.

— Наслуки — повтори Огъст. — Групата няма да рискува с изпращането на радиосигнали в Пакистан или с определянето на места за среща. Те съвсем лесно биха могли да бъдат прихванати от всеки подслушвателен пост в контролираната зона. Пакистан не разполага с необходимите сателитни ресурси, за да открие групата, затова ще трябва да използва хеликоптери, които да кръстосват възможните маршрути на групата. Ще използва хеликоптери вместо самолети, за да останат скрити от индийските радари.

— Звучи ми логично — обади се Хърбърт.

— Пол, има нещо, което ме притеснява — каза Кофи. — Сигурни ли сме, че агентът на АНС е бил на мястото на експлозията като очевидец, а не като участник? Тази акция може да е била подготвяна от седмици и да цели отвличане на вниманието от техния опит за държавен преврат във Вашингтон.

Кофи имаше право. Бившият шеф на АНС Джак Фенуик и войнствено настроеният вицепрезидент Котън бяха организирали заговор за свалянето на президента на Съединените щати Майкъл Лорънс. Изглеждаше напълно възможно Фенуик да е спомогнал за дирижирането на тази криза, за да отвлече вниманието от очакваната оставка на президент Лорънс.

— Смятаме, че Фрайдей е чист, въпреки че сме го карантинирали с един индийски офицер — отвърна Худ. — Подозирам, че ако Фрайдей е замесен в това, той по-скоро щеше да се опитва да се измъкне от региона, както и да ни държи по-далеч от там.

— Но обратното също може да означава, че е замесен — изтъкна Лиз.

— Какво имаш предвид? — попита Худ.

— Струва ми се, че ще предложиш Ударният отряд да помогне на групата да се прибере в Пакистан. В такъв случай господин Фрайдей ще бъде заинтересован да стои по-близо до тях и да попречи на успеха им.

— На това може да се погледне от две страни — каза Хърбърт. — Ако Ударният отряд се заеме с издирване на групата, ние също ще държим под око Фрайдей.

— Тук искам да подчертая, че все още не сме взели окончателно решение по отношение на мисията, полковник — каза Худ. — Но ако действително опитаме да помогнем на пакистанците, ключът към успеха ще бъде навременната намеса. Боб, ти имаш добри контакти с Главния щаб на Централното военновъздушно управление.

— Така е — потвърди Хърбърт. — Контактуваме директно с главнокомандващия, маршал Чоудъри, и неговия старши адютант. Вече му съобщих, че е възможно да променим начина на приземяване на Ударния отряд.

— Парашутен десант? — попита Огъст.

— Правилно — отвърна Хърбърт. — Помолих маршала за помощ и той ме увери, че можем да разчитаме на дивизия АН-12 на „Хималайските орли“. Но не му казах какви ще бъдат евентуалните ви действия в региона. Добрата новина е, че прикритието ви е идеално. Индийските военни продължават да поддържат свръхсекретност по отношение на вашето участие. СГС и останалите, които стоят зад нападението в Шринагар, нямат и представа, че Ударният отряд е на път за региона.

— А какво ще кажеш за онзи индийски офицер, който е с Фрайдей? — попита полковник Огъст. — Сигурни ли сме, че можем да му се доверим?

— Е, нямаме пълна гаранция — каза Хърбърт. — Но според Фрайдей капитан Назир не очаква с нетърпение перспективата за ядрена война. Особено при положение, че двамата с Фрайдей са се запътили към Пакистан.

— И аз тъкмо за това си мислех — вметна Огъст. — Бихте ли могли да включите поръбени с олово долни гащи в заявката за екипировка?

— Просто стой зад Майк — каза Хърбърт. — Нищо не може да мине покрай тоя негодник. Дори и най-силната радиация.

В стаята се разнесе неспокойно хихикане. Смехът действаше добре за отпускане на напрежението.

— В момента Фрайдей и Назир пътуват с хеликоптер към малкия град Джудар — продължи Хърбърт.

— Знам къде се намира — каза полковник Огъст. — Разположен е югоизточно от района, който се предполагаше да претърсваме.

— Ако решим да продължим с операция по издирване и спасяване на пакистанците, ще трябва да се спуснете в планината северно от онова място — каза Хърбърт. — Там засякохме групата.

— Полковник Огъст, ако наистина решим да продължим с тази мисия, с твоите хора ще трябва да скочите с парашути в Хималаите близо до глетчера Сиячин, да се свържете с пакистанците и да ги прекарате през контролираната зона — обобщи Худ. — Това е изключително рискована операция. Нуждая се от съвсем искрен отговор. Ударният отряд готов ли е да предприеме подобна мисия?

— Залогът е твърде голям — каза Огъст. — Ние трябва да я предприемем.

— Добър човек — промърмори Хърбърт. — Дяволски добър човек.

— Хора, искам да изтъкна едно нещо. Индийците няма да бъдат единствените ви потенциални врагове — намеси се Лиз. — Трябва да сте подготвени за психическото състояние на пакистанците. Те се намират в състояние на краен психически и психологически натиск. Вероятно няма да ви повярват, че сте техни съюзници. Изпаднали в подобна ситуация, хората не се доверяват на никого извън групата.

— Това са основателни доводи, които ще трябва да обсъдим — обърна се към нея Худ.

— Има и нещо друго, което ще трябва да обсъдим, Пол — каза Кофи. — Според твоите файлове Милиция за свободен Кашмир е поела отговорността поне за част от експлозиите в Шринагар и за предишни атаки из цял Кашмир. Ударният отряд ще помага на отявлени терористи. Това ни прави доста уязвими в легално отношение.

— Това са абсолютни глупости — отсече Хърбърт. — Онези, които взривиха жена ми, още се спотайват в някоя миша дупка в Сирия. Терористите от воюващи нации не ги екстрадират. А пък онези, които помагат на терористите, остават изцяло в сянка.

— Това обаче важи само за разни партизани, финансирани от терористични нации — отвърна Кофи. — Съединените щати имат съвсем различна форма и ниво на отговорност. Дори и ако Ударният отряд успее да закара групата до Пакистан, Индия ще бъде в пълното си право да изиска екстрадиция на всеки замесен в атаките над пазара и над командосите от СГС. Ако Делхи не успее да докопа МСК, със сигурност ще тръгне по следите на Ударния отряд.

— Лоуъл, Индия не разполага с морално основание в това отношение — каза Хърбърт. — Та те планират проклета ядрена война!

— Не, очевидно това се планира от подривен елемент в индийското правителство — изтъкна Кофи. — Законното индийско правителство ще трябва да ги изобличи и да повдигне съдебно преследване срещу тях.

Адвокатът ядосано се надигна и си сипа чаша кафе. Когато отново седна на мястото си и отпи глътка от топлата напитка, сякаш малко се поуспокои. Худ мълчеше. Погледна към Хърбърт. Шефът на разузнаването не харесваше Лоуъл Кофи и направо се отвращаваше от всякакви легални формалности. За съжаление Худ не можеше да пренебрегне казаното от адвоката.

— Господа? — обади се Огъст.

— Продължавай, полковник — каза Худ.

— В момента говорим за възможна ядрена война — изтъкна Огъст. — Обичайните правила някак не са приложими. Ако искате, ще помоля Ударният отряд да гласува, но мога да се обзаложа, че мнението им ще съвпадне с моето. Като се има предвид какъв е залогът, всякакъв риск си заслужава.

Худ се канеше да му благодари, но думите заседнаха в гърлото му. Боб Хърбърт нямаше подобен проблем.

— Бог да те благослови, полковник Огъст — високо заяви Хърбърт, вперил поглед в Кофи, който седеше от другия край на масата.

— Благодаря, Боб — каза Огъст. — Господин Кофи? Ако това ще помогне, винаги можем да изиграем пакистанците.

— Какво имаш предвид, полковник? — попита Кофи.

— Можем да ги спуснем в Пакистан и после да изчезнем, използвайки залеза, преди те да са успели да ни благодарят или да ни идентифицират — обясни Огъст.

Хърбърт се усмихна. Худ също го направи, само че вътрешно. Лицето му беше смразено от сериозността на решението, което трябваше да вземе.

— Ще поговорим за това по-късно — каза Худ. — Полковник, искам да ти благодаря.

— За какво? За това, че си върша работата ли?

— За твоя ентусиазъм и кураж — каза Худ. — Те повдигат духа на всички ни.

— Благодаря, сър — каза Огъст.

— А сега си почини малко — нареди му Худ. После затвори телефона и огледа седящите край масата. — Боб, искам да се увериш, че някой от НРС наблюдава пакистанската граница. Ако наистина изпратят хеликоптер да търси групата, трябва да предупредим Ударния отряд навреме. Не искам да бъдат взети за вражеска сила.

Хърбърт кимна.

— Лоуъл, потърси ми някакво законово основание за всичко това — продължи Худ.

Адвокатът поклати глава.

— Няма да намеря — каза той. — Поне не и такова, което би издържало в международния трибунал.

— Не ми трябва нещо, което да работи в съда — уточни Худ. — Нуждая се единствено от причина да попреча на екстрадирането на Ударния отряд, ако се стигне до това.

— Като например, че са били на милосърдна мисия — каза Кофи.

— Аха — намеси се Хърбърт. — Обзалагам се, че ще открием някакви умиротворителни глупости на ООН, които ще ни свършат работа.

— Без да информираме самите Обединени нации? — попита Кофи.

— Знаеш ли, Лоуъл, Боб може да е напипал нещо — каза Худ. — Генералният секретар на ООН разполага с извънредни попечителски пълномощия, които й позволяват да обяви, че даден регион се намира „в риск“ в случай на очевидна и мащабна военна заплаха. Това й дава правото да изпрати в региона екип от Съвета за сигурност, за да разследват ситуацията.

— Нещо не мога да разбера това как точно ще ни помогне — настоя Кофи.

— Този екип не е задължително да се състои от постоянния персонал на Съвета за сигурност — обясни Худ. — Могат да бъдат просто агенти от страни-членки на Съвета за сигурност.

— Може би — продължи да се колебае Кофи. — Но никой няма да приеме присъствието на екип, който се състои само от американци.

— Но той няма да е само от американци — каза Худ. — Индия също е член на Съвета за сигурност. А там има и индийци.

— Капитан Назир и Нанда Кумар — заяви Хърбърт. — Собствени сънародници на генералния секретар на ООН.

— Именно — отвърна Худ. — Нанда Кумар може да е от вражеския лагер, но поне ще присъства там.

— Може би ще се наложи да въведем генералния секретар Чатърджи в ситуацията, когато Ударният отряд се приземи — продължи Худ. — Тогава ще й кажем всичко, което знаем.

— А ако тя откаже да приложи попечителските си пълномощия? — попита Кофи.

— Няма да го направи — каза Худ.

— И защо си толкова сигурен? — отново попита Кофи.

— Защото все още разполагам с пресцентър — отвърна Худ. — И ще се погрижа всеки вестник на земята да разбере, че генералният секретар Чатърджи не си е мръднала пръста, докато Индия е подготвяла ядрен удар над Пакистан. Тогава ще видим за чия кръв ще жадува светът. За нейната или за тази на Ударния отряд.

— Не бих заложил на този план — предупреди Кофи.

— Дай ми друга опция — парира го Худ.

Кофи и Хърбърт се съгласиха да прегледат устава на Обединените нации и да информират Худ. Худ се съгласи да изчака, преди да се свърже с Чатърджи. Хърбърт си тръгна, за да провери разузнавателните доклади. В стаята останаха само Худ и Лиз. Беше опряла длани на масата и беше вперила поглед в тях.

— Някакъв проблем ли има, Лиз? — попита Худ.

Тя го погледна.

— Знам, че си имал пререкания с Мала Чатърджи.

— Вярно е — отвърна Худ. — Но сега в плановете ми не влизат такива, нито пък искам да я злепоставя по някакъв начин. Интересува ме само как да защитя Ударния отряд.

— Не исках да кажа това — продължи Лиз. — Карал си се с Чатърджи, карал си се с Шарън, а сега изолираш от себе си и Ан Ферис. — Изражението й се смекчи. — Тя ми разказа какво се е случило помежду ви.

— Е и — каза Худ с леко раздразнение. — Накъде биеш?

— Знам какво мислиш за психологическите бръщолевения, Пол, но искам да се увериш, че тези проблеми не се задълбочават — каза Лиз. — Намираш се под голямо напрежение, предизвикано от жени. Не позволявай на тази фрустрация да се прехвърля от една жена на втора и на трета.

Худ се надигна.

— Няма. Обещавам.

— Бих искала да го повярвам — усмихна си Лиз. — Но ето че сега си ядосан и на мен.

Худ замръзна на място. Лиз беше права. Стоеше изправен, сякаш глътнал бастун, устните му бяха свити до побеляване, а пръстите — стиснати в юмруци. Той отпусна рамене. Разтвори длани и наведе глава.

— Пол, работата ми е да наблюдавам хората тук и да откривам възможни проблемни места — каза Лиз. — Това е всичко, което върша. Аз не те съдя. Но ти си под голямо напрежение след ситуацията в сградата на ООН. Освен това си преуморен. Само се опитвам да запазя справедливия и безпристрастен мъж, който току-що изглади нещата между Боб Хърбърт и Лоуъл Кофи.

Худ леко се усмихна.

— Благодаря ти, Лиз. Не смятам, че представлявам заплаха за генералния секретар, но оценявам предупрежденията ти.

Лиз успокоително го потупа по рамото и напусна стаята. Худ погледна към часовника за кризисни ситуации.

Екранът му все още беше тъмен. Но вътре в него собственият му часовник вече тиктакаше. А главната пружина беше така стегнато навита, както Лиз беше предусетила.

Но той си напомни, че се намира в безопасност във Вашингтон, докато Майк Роджърс и Ударният отряд са се запътили към регион, където действията им могат да спасят или да обрекат на смърт милиони човешки живота — включително и техните собствени.

В сравнение с това, неговото напрежение беше нищожно.

Беше равно на нула.