Том Кланси
Буферна зона (26)

25.
Вашингтон
Сряда, 23:45

Пол Худ се зарадва, когато Боб Хърбърт дойде при него.

Худ беше затворил плътно вратата на кабинета си, беше отворил кутия пшеничени бисквити и беше прекарал по-голямата част от вечерта в работа върху бюджетните съкращения на Оперативния център. Каза на Бъгс Бенет, че не иска никой да го безпокои, освен ако не е спешно. Худ нямаше желание за лежерни разговорчета в края на деня. Нямаше желание за социални контакти. Искаше да се скрие, да се потопи изцяло в някой проект, в който и да е проект.

Най-много от всичко Худ нямаше желание да се прибира вкъщи. Или в онова, което напоследък минаваше за негов дом — посредствения апартамент на петия етаж в хотел „Дейс Ин“ на булевард „Мерцедес“. Худ имаше чувството, че ще мине доста дълго време, преди да нарече свой дом някое друго място освен фамилната им къща в Чеви Чейс, Мериленд, ако изобщо някога го стореше. Но със съпругата си, Шарън, бяха разделени и присъствието му в къщата се превръщаше в повод за спорове и кавги. Тя казваше, че той й напомня за проваления брак, за предстоящото бъдеще без любящ човек до себе си. Двете им деца нямаха нужда от подобно напрежение, особено Харлей. Худ беше прекарал почивните дни с Харлей и по-малкия й брат, Александър. Правиха неща, нетипични за жителите на Вашингтон — обиколиха забележителностите. Освен това Худ им беше уредил лично посещение в Пентагона. Александър се впечатли от непрекъснатото отдаване на чест. Чувстваше се важен, че той не трябва да го прави. Харесаха му и многобройните войници, които видя там.

Харлей каза, че разходката й харесва, но с това думите й се изчерпаха. Худ не знаеше какво точно тормози съзнанието й — посттравматичният шок, раздялата им с майка й или и двете. Психоложката Лиз Гордън го беше посъветвала да не говори с нея за тези неща, освен ако самата тя не повдигне темата. Той трябваше да е оптимистично настроен и да я подкрепя. Това беше трудно, особено без помощта на Харлей. Но той се стараеше да дава най-доброто от себе си.

Заради Харлей.

Онова, което пренебрегваше в цялата ситуация, бяха неговите собствени нужди. Първият и най-непосредствен проблем беше жилището му. В хотелската стая липсваха проскърцването на дъските, шумът във водопроводните тръби и уличните звуци, с които беше свикнал. Нямаше я старинната газена лампа. Миризмата в хотелската стая беше непозната, споделена, временна. Налягането на водата беше слабо, сапунът и шампоанът бяха миниатюрни, безлични. Нощната лампа беше различна. Дори и кафемашината не бълбукаше като онази вкъщи. Липсваше му комфортът на познатото. Той мразеше промените.

Особено най-голямата от тях. Огромната пропаст, която беше изкопал за себе си и тридесет и четири годишната Ан Ферис, ръководителка на връзките с обществеността на Оперативния център. Тя го преследваше буквално от първия му ден на работа в базата. Вниманието й го караше да се чувства поласкан, но същевременно го притесняваше. Поласкан, защото Пол Худ и съпругата му не поддържаха връзка от години. Притеснен, защото Ан Ферис беше твърде напориста. Независимо от безизразното лице, с което водеше пресконференциите, около Худ тя ставаше съвсем различна. Може би беше въпрос на баланс, на ин и ян, на това да бъде пасивна пред обществото и агресивна в личния си живот. Каквато и да беше истината, откритото й внимание разсейваше Худ и най-близките до него хора като Майк Роджърс и Боб Хърбърт.

Затова, разбира се, Худ направи отчаяната грешка да спи с Ан. Това повиши напрежението — тя чувстваше, че са станали още по-близки, той чувстваше още по-голяма вина. Той не искаше отново да се любят. Поне не и преди да се разведе. Ан каза, че го разбира, но все още го приемаше като лично отхвърляне. Това се беше отразило на професионалните им взаимоотношения. Сега тя беше хладна с него насаме и разгорещена на публични места.

Как се беше случило така, че преуспелият в няколко професии на сравнително млада възраст Пол Худ беше успял да обърка собствения си живот и този на хората около себе си? Как, по дяволите, се беше случило това?

Худ наистина не искаше да вижда Ан тази вечер. Но не можеше да каже на Бъгс да не я пуска. Тя може би се досещаше за чувствата му, но въпреки това той не искаше да я наскърбява в лицето.

По ирония на съдбата, точно в момента Худ отрязваше Ан и целия й отдел от структурата на Оперативния център.

Худ не се изненада, че Хърбърт работи до толкова късен час. Шефът на разузнаването предпочиташе работата пред светския живот. Може би не беше съвсем политически коректно, но това си беше истинският Хърбърт, според когото да влезеш в главата на един шпионин беше много по-голямо предизвикателство, отколкото да влезеш в гащите на една жена. Освен това удовлетворението е по-голямо, настояваше Хърбърт. Накрая шпионинът или умираше, или попадаше зад решетките, или правата му бяха отнемани. Това беше урок, който Худ отдавна трябваше да научи от приятеля си.

Затова Худ се зарадва, когато Хърбърт дойде при него. Изпитваше нужда от криза, с която да се справи; криза, която не си беше създал сам. Развитието на събитията, за което Боб го информира, не беше отклонението, на което се беше надявал. Но пък перспективата за ядрена война между Индия и Пакистан действително пропъди всички други мисли от главата му.

Хърбърт набързо му разказа за проведените разговори с Майк Роджърс и Рон Фрайдей. Когато Хърбърт приключи, Худ се почувства преизпълнен с енергия. Собствените му проблеми не се бяха изпарили. Но поне част от него вече не искаше да се крие. Онази част, която беше поела отговорността за живота на други хора.

— Ситуацията е крайно неприятна — каза Худ.

— Несъмнено — съгласи се Хърбърт. — Какво ти диктува инстинктът?

— Да осведомя президента за случващото се и да прехвърля топката изцяло в негови ръце — отвърна Худ.

Хърбърт погледна шефа си за секунда.

— Улавям едно „но“ в гласа ти — каза той.

— Всъщност в гласа ми се крият три „но“ — каза Худ. — Първо, засега само предполагаме какво се случва. Наистина предположенията са основателни, но все още нямаме доказателства. Второ, нека приемем, че сведенията ти са верни. Че има заговор да се започне война. Ако уведомим президента, той ще каже на Държавния департамент. А каже ли на Държавния департамент, значи целият свят ще разбере чрез всевъзможни вътрешни течове, къртици или електронно разузнаване. Това може да изплаши заговорниците и те да се откажат, но може и да ускори плановете им.

— Съгласен съм — каза Хърбърт. — СГС ще имат проблеми с несигурността вместо със сигурността. Типично, когато криеш информация от собствения си народ.

— Именно — вметна Худ.

— Добре. А какво е третото „но“? — попита Хърбърт.

— Фактът, че може би ще докажем съществуването на план за ядрена атака. Ако Съединените щати го разобличат, това ще му даде още по-силен тласък.

— Не разбирам — сви рамене Хърбърт.

— По отношение на военна подкрепа и разузнавателно асистиране Индия винаги е клоняла към Русия — обясни Худ. — Цяло поколение индийци считат САЩ за опозиция. Представи си, че разобличим патриотичен план. Смяташ ли, че това ще накара индийците да го прекратят?

— Ако включва и размяна на ядрени удари, да — каза Хърбърт. — Русия ще застане на наша страна. Както и Китай.

— Не съм сигурен, че съм съгласен с теб — отвърна Худ. — Русия е изправена срещу ислямска заплаха, надвиснала над няколко от границите й. Оперативният център току-що потуши криза, причинена от страховете на Русия от достъпа на Иран до каспийския нефт. Москва обяви война на муджахидините в Афганистан. Те се страхуват от агресивни, подривни действия в собствените си градове, в съюзническите републики. Не можем да сме сигурни, че ще подкрепят една мюсюлманска нация и ще застанат срещу стария си приятел Индия. Що се отнася до Китай, те отчаяно се оглеждат за съюзници, за да нападнат Тайван. Представи си, че Индия им осигури необходимия съюзник в замяна на тяхната подкрепа.

Хърбърт бавно поклати глава.

— Пол, отдавна съм част от тази игра. Виждал съм видеозаписи, на които Саддам използва отровен газ и огнестрелно оръжие срещу собствените си хора. Присъствал съм на екзекуция в Китай, където петима мъже бяха застреляни в главата, защото са изразявали недоволство срещу политическата система. Но не мога да повярвам, че нормални хора биха сключили сделка за ядрени удари, които ще убият милиони невинни.

— Защо не? — попита Худ.

— Защото една размяна на ядрени ракети ще вдигне преградата пред всички човешки конфликти — настоя Хърбърт. — Ще означава, че вече всичко е позволено. Никой няма да спечели от това.

— Наистина, така е — призна Худ.

— Аз все още вярвам, че най-вероятно става дума за радикална група индийски правителствени чиновници, които искат да изпържат Пакистан — каза Хърбърт.

— В такъв случай, независимо дали са валидни или не, моите три притеснения сочат едно и също нещо — каза Худ.

— Имаме нужда от повече разузнавателни сведения, преди да отидем при президента.

— Именно. Има ли някакъв начин да ги получим по електронен път или чрез източници в правителството?

— Би било възможно, стига да разполагахме с време — каза Хърбърт. — Но пакистанската група вече бяга из планините, оставила зад себе си мъртви членове на СГС. Индийците няма да чакат дълго.

— Нещо появили се по ДД-1? — попита Худ.

ДД-1 „Национал“ беше най-гледаният канал на Дурдаршан — индийската национална телевизионна мрежа. Разпространителят беше тясно свързан с Прасар Бхарати от радио „Индия“, което се управляваше и поддържаше от Министерството на информацията и информационното разпространение.

— Един от хората на Мат записва новинарските емисии — отвърна Хърбърт. — Скоро ще ми даде оценка за настроенията на хората и за това до каква степен медиите наливат масло в огъня.

— Не можем ли да проникнем в някой от сателитите им? — попита Худ.

Хърбърт се ухили.

— Те използват пет сателита — ИНСАТ-2Е, 2ДТ, 2Б, ПАС-4 и „Тайком“. Можем да ги съсипем всичките, ако се наложи.

— Чудесно — каза Худ. После се вгледа в Хърбърт.

— Ти настояваш Ударният отряд да се включи в акцията и да залови пакистанците, нали?

— По дяволите — възкликна Хърбърт. — Не си мисли, че искам да пусна Майк и хората му из Хималаите по някаква прищявка…

— Знам, че не е така — увери го Худ.

— Но ми се струва, че не разполагаме с други опции, Пол — продължи Хърбърт. — Независимо какво си мислим, че са извършили пакистанците, те трябва да оцелеят, за да разкажат на света какво не са извършили.

— А какво щяхме да правим, ако Ударният отряд не беше на път към региона? — попита Худ.

Хърбърт се замисли за момент, а после сви рамене.

— Онова, което направихме в Корея, Русия, Испания. Щяхме да ги изпратим.

Худ замислено кимна.

— Вероятно точно това щяхме да направим — съгласи се той. — Обсъди ли го с Майк?

— Не и толкова многословно — отвърна Хърбърт. — Но пък му казах да се наспи по време на полета от Алкънбъри до Чушул. За всеки случай.

— Колко време ще отнеме тази отсечка от пътуването? — попита Худ.

Хърбърт погледна часовника си.

— Остават им още около шест часа. Малко повече от четири с добър попътен вятър и не повече от няколко минути престой в Турция.

Худ кликна върху списъка с дежурните и отвори файла.

— Мат още е тук — каза той.

— Преглежда сателитните снимки заедно със Стивън Вийнс — съобщи му Хърбърт. — Не е напускал бюрото си, откакто всичко това започна.

— Така и трябва — каза Худ. — Необходим ни е, за да работи над електронните разузнавателни данни за региона.

— Ще помоля Глория Голд също да ги разгледа — предложи Хърбърт.

Голд беше нощният директор по техническите въпроси. Беше квалифицирана в управлението на технически операции, въпреки че не притежаваше опита на Стол в анализирането на данни.

— Най-добре да включим и Лоуъл, и Лиз Гордън — каза Худ.

Лоуъл Кофи беше експертът на Оперативния център по международно право.

— Имаме нужда от добро познаване на индийските и пакистанските закони — продължи Худ. — Психологичните профили на пакистанските терористи също ще бъдат от полза. Разполагаме ли с подробна административна карта на района, в който Ударният отряд ще търси ядрени ракети?

— Не — отвърна Хърбърт. — Издирването щеше е строго локализирано на пакистанска територия.

— Тогава със сигурност ще ни трябва такава карта — каза Худ. — Ще бъдем напълно прецакани, ако Ударният отряд попадне в район под китайско влияние и бъде заловен.

— Ако Ал Джордж не разполага с такава карта в архива, ще я изискам от Държавния департамент — каза Хърбърт. — Имам един приятел там, който ще си държи устата затворена.

— Ти имаш приятели навсякъде — ухили се Худ.

Беше приятно да си част от екип с хора като Боб Хърбърт. Хора, които бяха истински професионалисти и които винаги биха подкрепили екипа и неговия лидер. Освен това беше приятно да се усмихваш.

— А Вийнс? Колко сателита има в региона?

— Три — отвърна Хърбърт.

— Ще успее ли да ги използва за нашите нужди? — попита Худ.

— Не би трябвало да има проблем — каза Хърбърт. — Никой не желае сведения от този регион точно сега. Освен това Вийнс е разпределил екипа си на смени, така че на сателитните наблюдателни станции винаги ще има наш човек. Ще можем да наблюдаваме три отделни района едновременно.

— Чудесно — каза Худ. Той продължаваше да се взира в компютърния екран. Имаше и други хора, на които можеше да се обади при нужда. Но точно сега смяташе, че би било най-добре, ако сведе броя на замесените хора до минимум. Щеше да се обади на Ханк Люис в АНС и да му препоръча да стори същото. Надяваше се, че новоназначеният шеф ще се съгласи да позволи на Оперативния център да ръководи тази операция „безшумно“, тоест без намесата на президента.

Хърбърт тръгна да изпълнява задачите си и да търси картата. Худ се обади на Кофи и го откъсна от „Политически некоректно“. Тъй като домашният телефон на Кофи не беше сигурен, Худ нямаше как да му разкаже с подробности за среднощното заседание. Съобщи му само, че заглавието на телевизионното предаване доста добре обобщава ситуацията. Кофи го увери, че ще пристигне в Оперативния център възможно най-бързо.

Худ благодари на Кофи. После хапна още няколко бисквити от кутията и се облегна назад. Трябваше да се свършат още доста неща, преди да пристъпи към тази мисия. Най-напред Стивън Вийнс трябваше да открие пакистанците. Без тази информация нямаха нищо. След това Худ и Хърбърт трябваше да решат дали да приземят Ударния отряд според плана и после да превозят членовете му с хеликоптер в близост до групата или да ги спуснат над тях. Скоковете с парашут в планините бяха изключително рисковани заради студа, вятъра и лошата видимост. Можеха да изпратят Рон Фрайдей да постави сигнални ракети. Но кацането също щеше да е проблем, защото Ударният отряд се очакваше да пристигне за напълно различна мисия. Можеше да се окаже трудно да се отърват от домакините си с необходимата бързина.

Освен това Худ смяташе, че колкото по-малко хора установяваха контакт с Ударния отряд, толкова по-добра щеше да е сигурността. Лоуъл или Хърбърт можеха да измислят основателна причина за спускането им с парашути. Индийските военновъздушни сили трябваше да се примирят — в противен случай мисията щеше да пропадне.

Худ се замисли за Роджърс и екипа му. Гордееше се, че работи с тях. Независимо как щяха да се развият нещата, Ударният отряд щеше да се сблъска с огромни трудности по пътя си напред. Мисълта за това не направи собствените проблеми на Худ по-далечни или по-маловажни. Харлей беше травматизирана от случилото се в сградата на ООН. Той знаеше, че други хора бяха загубили живота си там, но това не му помагаше да преживее по-лесно състоянието й.

Но пък правеше нещо друго. Напомняше му какво значи храброст. И той нямаше да го забрави в предстоящите дни и часове.