Том Кланси
Буферна зона (23)

22.
Вашингтон
Сряда, 21:36

— Какво, по дяволите, се случи току-що, Стивън? — възкликна Боб Хърбърт.

Шефът на разузнаването на Оперативния център беше придърпал инвалидната си количка дълбоко под бюрото. Беше се надвесил над спикера на телефона, докато разглеждаше „Омником“ изображенията, получени в компютъра му. Възклицанието му не беше толкова въпрос, колкото отбелязване на факт. Хърбърт много добре знаеше какво се беше случило.

— Едната страна на планината просто експлодира — чу се гласът на Вийнс, който се намираше от другия край на телефонната линия.

— Не само експлодира, ами направо се изпари — изтъкна Хърбърт. — Взривът сигурно е бил еквивалентен на хиляда паунда ТНТ.

— Поне толкова — съгласи се Вийнс.

Хърбърт беше доволен, че образът нямаше звук. Достатъчно беше да види огромната неочаквана експлозия, за да се върне в спомените си. Заляха го напрежение и тъга, както винаги когато си спомняше за бомбардирането на посолството в Бейрут.

— Какво мислиш, Боб? Дали е била детонирана със сензорен детектор? — попита Вийнс.

— Съмнявам се — отвърна Хърбърт. — В тази част на света има твърде много лавини. Те биха могли да предизвикат експлозията предварително.

— Не се бях сетил за това — призна Вийнс.

Хърбърт се насили да се концентрира върху настоящия момент и да се отърси от миналото. Презареди сателитните снимки, които беше получил секунди преди взрива. Зададе на компютъра да увеличи образите на войниците и да ги покаже един по един.

— Изглежда, че катерачите са хвърлили газови гранати в пещерата — каза Хърбърт. — Явно са смятали, че някой ги очаква.

— И са били прави — каза Вийнс.

— Въпросът е колко хора е имало вътре? — каза Хърбърт. — Дали хората в пещерата са очаквали войниците? Или са били изненадани и са решили да не позволяват да бъдат заловени живи?

На монитора на Хърбърт се появи снимка на първия войник. Дясната му ръка се виждаше съвсем ясно. Точно под рамото на бялата му камуфлажна униформа имаше кръгла червена емблема с метален черен символ, който изобразяваше галопиращ кон на фона на опашката на комета. Това беше символът на Специалните гранични сили.

— Със сигурност поне едно нещо е мъртво — каза Вийнс.

— Какво имаш предвид? — попита Хърбърт.

— Мат Стол току-що ми позвъни, за да ми съобщи, че вече не улавя сигнала на клетъчния телефон — каза Вийнс. — Искаше да види дали и ние сме го загубили. Току-що проверих. Така е.

Хърбърт продължи да се взира в монитора. Запамети в компютъра увеличения образ на емблемата. — Питам се дали терористичната група не е довела нарочно командосите на това място, за да ги елиминира — каза той.

— Възможно е — отвърна Вийнс. — Имаш ли представа от коя посока са дошли индийските командоси?

— От юг — отвърна Хърбърт. — Колко време ще ти трябва, за да започнеш наблюдение над планините северно от това място?

— Ще ми отнеме половин час да преместя сателита — отвърна Вийнс. — Но първо искам да се уверя, че не си губим времето. Ако има хора, които са напуснали пещерата преди взрива, те трябва да са се качили нагоре към върховете, преди да могат да слязат отново. Искам да огледам местността по-подробно.

— Ще търсиш отпечатъци от стъпки в снега? — попита Хърбърт. В този момент секретният телефон на инвалидната му количка иззвъня.

— Точно така — отвърна Вийнс.

— Добре, ще изчакам — каза Хърбърт, докато посягаше към другия телефон. — Хърбърт слуша.

— Боб, обажда се Ханк Люис. Рон Фрайдей е на другата линия. Казва, че е важно. Ще го пусна в конферентна връзка.

— Давай — каза Хърбърт. Питаше се какво ли е открил Фрайдей във фермата. Надяваше се, че новата информация няма да потвърди опасенията им за участие на полицията или правителството в атентата на пазара в Шринагар. Дори и самата мисъл за подобно нещо беше непоносима.

— Казвай, Рон — подкани го Люис. — Включих във връзката и директора на разузнаването, Боб Хърбърт.

— Чудесно — каза Фрайдей. — Господин Хърбърт, намирам се във фермата на Апу Кумар в Каргил заедно със свръзката ми от „Черните котки“. Искам да знам какви други сведения имате за този фермер и внучката му.

— Какво откри там? — попита Хърбърт.

— Какво? — възкликна Фрайдей.

— Какво откри във фермата? — повтори Хърбърт.

— Какви са тия игрички „Покажи ми твоето и после ще ти покажа моето“? — ядоса се Фрайдей.

— Не са никакви игрички — каза Хърбърт. — Това е полеви доклад. Кажи ми какво откри.

— Задникът ми се пържи на предната линия, а ти уютно си седиш на твоя във Вашингтон! — каза Фрайдей. — Имам нужда от информация!

— Седя си на задника, защото краката ми вече не работят — спокойно отвърна Хърбърт. — Загубих ги, защото твърде много хора се доверяваха на не когото трябва. Господин Фрайдей, към твоята позиция се е запътил цял екип, който може би се намира в голяма опасност. За мен ти си парче от целия пъзел, един оперативен работник. Кажи ми какво си открил и после аз ще ти кажа онова, което е нужно ти да знаеш.

Фрайдей не отвърна. Хърбърт се надяваше, че обмисля как точно да формулира извиненията си.

След няколко секунди Фрайдей наруши мълчанието.

— Чакам информацията, господин Хърбърт — каза той.

Това изявление направо изуми Хърбърт. Добре. Явно си играеха на топка с ръчна граната. И той беше добър в тази игра.

— Господин Люис — каза Хърбърт. — Моля, благодарете на вашия оперативен работник за разузнаването във фермата. Информирайте го, че ще получим информацията, която ни интересува, директно от „Черните котки“ и че съвместната ни операция приключи.

— Ах, ти бюрократично копеле… — изсумтя Фрайдей.

— Фрайдей, господин Хърбърт има властта да прекъсне нашето споразумение — каза Люис. — И честно казано, ти не ми даваш много големи основания да му се противопоставя.

— Но ние се нуждаем едни от други в тази операция! — каза Фрайдей. — Може би сме изправени пред международна катастрофа!

— Това е първото полезно нещо, което казваш — вметна Хърбърт. — Би ли продължил нататък?

Фрайдей изпсува.

— Нямам време да се състезавам кой пикае най-надалече, Хърбърт. Ще се разправям с теб по-късно. Научихме, че пакистанска терористична група, която е част от Милиция за свободен Кашмир, е прекарала пет месеца във фермата на Апу Кумар. Внучката на фермера, Нанда, е единственото дете на семейство, което загинало, съпротивлявайки се на пакистанците. Момичето е писало поезия през цялото време, докато пакистанците са били в къщата. Стиховете очевидно съдържат кодирани елементи, докладващи за действията на терористите. Рецитирала е поезията си на глас, докато хранела кокошките. Подозираме, че членове на Специалните гранични сили са слушали думите й, най-вероятно чрез клетъчен телефон. Тя е била заедно с терористите по време на атаката в Шринагар и ние подозираме, че СГС стоят зад взривяването на храма. Освен това смятаме, че тя още е с пакистанците, а клетъчният й телефон може би сигнализира СГС за местонахождението й.

— Да, точно така. Тя сигнализира СГС — отвърна Хърбърт.

— Как разбра? — попита Фрайдей.

Беше време да даде на Фрайдей малко информация, да му вдъхне малко доверие.

— Индийците, които преследваха терористите, току-що бяха елиминирани чрез мощна експлозия в Хималаите — информира го Хърбърт.

— Откъде знаеш това? — попита Люис.

— Благодарение на електронноинформационните ресурси в региона — каза Хърбърт.

Той се позова на неясното определение за електронно разузнаване, защото не искаше да уведомява Люис, че разполага със сателитно покритие на региона. Новият шеф на АНС можеше да започне да притиска НРС за собствено, нерегламентирано сателитно време.

— Колко души бяха убити? — попита Люис.

— Около тринадесет-четиринадесет — отвърна Хърбърт. — Приближаваха се към нещо, което приличаше на преден пост в планината, на около осем хиляди фута височина. Хората, постът и изобщо цялата планинска местност се изпариха като дим.

— Успя ли да идентифицираш командосите? — попита Фрайдей. — Носеха ли униформи?

— Да, бяха от Специалните гранични сили — отвърна Хърбърт.

— Знаех си — триумфално възкликна Фрайдей. — А терористичната група?

— Не знаем — призна Хърбърт. — Опитваме се да разберем дали са се измъкнали.

Хърбърт погледна към монитора на компютъра си. Стивън Вийнс току-що беше приключил с преместването на сателита към северната част на скалистите склонове. Резолюцията беше три метра — напълно достатъчно, за да покаже отпечатъци от стъпки. Ъгълът на слънцето все още беше нисък. Това щеше да помогне, защото отпечатъците в снега хвърляха ясни сенки. Вийнс започна да сканира най-равните и най-широки хълмове. Това бяха най-вероятните отсечки, откъдето биха вървели хора в подобен полумрак.

— Ако групата е успяла да избяга, СГС няма да се откажат да ги преследват — продължи Фрайдей. — Възможно е СГС да са ги натопили да поемат вината за взривяването на храма в Шринагар.

— Имаш ли доказателство за това? — попита Хърбърт. Заинтригува се от факта, че Фрайдей беше стигнал до същото заключение като него самия и генерал Роджърс.

— Не — призна Фрайдей. — Но при нормални обстоятелства случаят щеше да се разследва от „Черните котки“, а те бяха отрязани от СГС. Освен това е очевидно, че СГС са знаели за действията на терористичната група.

— Но това не означава, че са замесени в разрушаването на храма — каза Хърбърт. — Известно е, че Милиция за свободен Кашмир се състои от терористи. Според радио „Индия“ те вече са поели отговорност за атентата…

— Онзи, който се е обадил, може да не е знаел мащабите на разрушенията — каза Фрайдей.

— Възможно е — съгласи се Хърбърт. — Но още не съм готов да ги обявя за невинни. Може някой от групата да ги е предал и да е поставил допълнителни експлозиви. Но нека за момента да приемем, че си прав и че СГС са организирали атентата, за да постигнат някакъв замисъл. Какъв би могъл да е този замисъл?

— Партньорът ми от „Черните котки“ смята, че замисълът е свещена война — каза Фрайдей. — Вероятно ядрена свещена война.

— Изпреварващ удар — уточни Ханк Люис.

Хърбърт се чувстваше окуражен от факта, че Рон Фрайдей и индийският офицер са стигнали до същото заключение, като Роджърс и него. Това означаваше, че в притесненията им най-вероятно се крие истина. Но същевременно същата тази причина го обезсърчаваше.

— Мислим, че отрядът на СГС е използвал газ срещу пакистанското скривалище в планините — каза Хърбърт. — Което би могло да означава, че са възнамерявали да ги заловят живи.

— За да изтръгнат самопризнания от тях — каза Фрайдей.

— Вероятно. Но съм склонен да вярвам, че пакистанците не бягат само за да спасят собствения си живот. Дори и да се върнат в Пакистан, никой в Индия няма да повярва на думата им, че са невинни.

— Затова имат нужда от момичето — каза Фрайдей.

— Именно — каза Хърбърт. — Ако тя е работила със СГС за организирането на заговора, те ще имат нужда от публичното й изявление. И то от такова, което не изглежда или не звучи като взето насила признание.

— Струва ми се, че изпускам нещо тук — намеси се Люис. — Ако подозираме какво се случва, защо просто не се изправим срещу СГС или някой от индийското правителство? Защо не поискаме обяснение?

— Защото не знаем кой може да е вече въвлечен в цялата операция и колко нависоко е плъзнало всичко това — каза Хърбърт. — Ако говорим с Делхи, може просто да ускорим процеса.

— Да го ускорим ли? — попита Люис. — Че колко по-бързо би могъл да се задвижи?

— При подобни кризи дните могат да се превърнат в часове, ако човек не внимава — предупреди го Хърбърт. — Не искаме да паникьосваме отговорните хора. Дори и да сме прави, СГС ще продължат с опитите си да заловят пакистанската група.

— Или поне Нанда — каза Фрайдей. — Може би търсят именно нея. Само си помислете за млада индийка със сълзи в очите, която разказва по националната телевизия как МСК е крояла планове да взриви храма, без да се интересува колко индуси — мъже, жени и деца, ще бъдат убити.

— Добър довод — каза Хърбърт. — А дядото на момичето? Ако пакистанците са живи и успеем да ги открием преди СГС, мислиш ли, че той ще иска да говори с нея? Да я убеди да разкаже пред обществеността онова, което знае?

— Аз ще се погрижа за това той да иска — заяви Фрайдей.

Докато разговаряха, сателитната камера попадна на нещо, което приличаше на отпечатъци от стъпки. Вийнс започна да увеличава образа.

— Как мислиш да постъпиш, Боб? — попита Ханк Люис.

— Вече имаме двама души на място, а Ударният отряд пътува натам. — Ако успея получа разрешение от Пол Худ, мисля да помоля генерал Роджърс да открие групата.

— И после какво? — настоя Люис. — Нима ще помогне на изявените терористи да се приберат вкъщи безпроблемно?

— Защо не? — каза Фрайдей. — Това може би ще ни спечели съюзници сред мюсюлманския свят. Бихме могли да се възползваме от тази възможност.

— Америка не „печели“ съюзници сред мюсюлманския свят. Ако имаме късмет, ще заслужим тяхното снизхождение — изтъкна Хърбърт.

— Един умен човек би извлякъл полза и от това — вметна Фрайдей.

— Може би ти ще ни покажеш как да го направим — каза Хърбърт.

— Може би — отвърна Фрайдей.

През годините шефът на разузнаването беше работил със стотици оперативни работници. Самият той беше работил като такъв. Те принадлежаха към корава, трудна, независима порода. Но този мъж беше повече от това. Хърбърт го улавяше в гласа му, в остротата на думите му, в самоувереността на изказванията му. Обикновено мъже, които звучаха като Фрайдей, бяха наричани от шпионските лидери ГСВ — гладни стари вълци. Те работеха самостоятелно години наред, като ставаха все по-невидими за чуждите правителства и все по-недосегаеми за собственото си такова. Живееха на студа навън от толкова отдавна, че първата им реакция винаги беше да захапят онзи, който се приближи към тях.

Но Фрайдей не беше прекарал много време сам. Той идваше от пост в посолството. А това предполагаше нещо съвсем различно. Това говореше на Хърбърт, че Фрайдей е независим шпионин. В шпионската игра той беше еквивалентен на лошото ченге, на някой, който работи само за себе си. А щом се налагаше Ударният отряд да работи с Рон Фрайдей, Хърбърт беше длъжен да предупреди Майк Роджърс да го наблюдава много, много внимателно.

— Боб? — чу се гласът на Вийнс по спикера. — Още ли си там?

— Тук съм — каза Хърбърт. После помоли Люис и Фрайдей да го изчакат на линията.

— Гледаш ли монитора? — попита Вийнс.

— Да.

— Значи го виждаш? — отново попита Вийнс.

— Да.

На снега имаше отпечатъци от стъпки. И бяха оставени през същата нощ. Слънцето не бе имало време да ги стопи. Терористичната група със сигурност беше напуснала пещерата и се беше запътила на север към Пакистан. За съжаление от бъркотията стъпки не можеше да се прецени броят на хората.

— Отлична работа, Стивън — каза Хърбърт и запамети образа при другите в компютъра си. — Имаше ли време да ги проследиш?

— Бих могъл да ги проследя за малко, но това няма да ти помогне — каза Вийнс. — Вече направих преглед на района. Ще загубим следите след върха на около четвърт километър северозападно. След това ще трябва да претърсваме цялата планина.

— Разбирам — каза Хърбърт. Е, нека поне се уверим, че са преминали върха. И виж дали не можем да добием някаква представа колко души са били и какво са носели.

— Предполагам, че не са имали много багаж — каза Вийнс. — Снежната покривка е три инча, а отпечатъците са дълбоки два. Това е обичайната дълбочина за един седемдесет и пет килограмов човек. Пък и не мога да си представя, че ще носят нещо повече освен въжета и алпинистки куки из подобен стръмен район.

— Вероятно си прав — каза Хърбърт.

— Но ще се опитам да разбера колко души са в групата — добави Вийнс.

— Благодаря ти, Стивън.

— Няма защо, приятелю — отвърна Вийнс.

Хърбърт изключи спикера и се върна към разговора с Ханк Люис и Рон Фрайдей.

— Господа, вече е потвърдено, че групата се придвижва на север — каза той. — Предлагам да отложим политическите дебати и да се концентрираме върху разрешаване на кризата. Ще говоря с Пол. Да видим дали ще пожелае да се замесим във всичко това, или дали ще нареди да прекратим изцяло мисията на Ударния отряд и да прехвърлим проблема към Държавния департамент. Ханк, предлагам ви с господин Фрайдей да обсъдите ситуацията и да решите в какво искате да се състои вашето участие. Независимо дали ще се придържаме към първоначалната мисия или ще изработим нов план, положението там може да стане доста неприятно.

— Освен това трябва да обсъдим какво ще кажем на президента и на Конгресния комитет — добави Люис.

— Имам предложение за това — отговори Хърбърт. — Ако прикрепиш господин Фрайдей като наемник към Ударния отряд, АНС няма да има отговорност към вземането на това решение.

— Това е неприемливо — каза Люис. — Нов съм на поста си, но не съм новак. Информирай ме за мнението на Пол и аз ще направя обаждането от наше име.

— Съгласен — каза Хърбърт. Усмихна се. Уважаваше хората, които не прехвърлят трудните топки в полето на другите.

— Рон — каза Люис. — Искам да говориш с фермера и с капитан Назир. Виж дали ще приемат нашата идея за евентуално залавяне на групата. Съгласен съм с Боб. Господин Кумар може да ни е изключително полезен, ако успеем да открием внучката му.

— Ще го направя — отвърна Фрайдей.

— Чудесно — каза Хърбърт. — Ханк, с теб ще поговорим отново, след като обсъдя ситуацията с Пол и генерал Роджърс. Господин Фрайдей… много благодаря за помощта ти.

Фрайдей не отвърна.

Хърбърт затвори телефона. Самата мисъл за Рон Фрайдей го караше да псува наум, но после я изхвърли от главата си — поне засега. Имаше по-важни неща, за които да мисли.

Обади се и поиска среща с Пол Худ. Веднага.