Том Кланси
Буферна зона (21)

20.
Вашингтон
Сряда, 20:17

През по-голямата част от историята си сенчестата Национална разузнавателна служба беше най-малко познатата агенция. Причината за нейното създаване стана свалянето на самолета U-2 на Гари Пауърс по време на шпионски полет над Съветския съюз през месец май същата година. Веднага след инцидента президентът Айзенхауер нареди на секретаря по отбраната Томас Гейтс да състави експертна група, която да провери приложимостта на сателити в предприемането на фотографски шпионаж. Това щеше да намали вероятността Съединените щати да пострадат от ново унижение след аферата с Пауърс.

От самото начало между Белия дом, военновъздушните сили, Министерството на отбраната и ЦРУ се разрази яростен дебат за това кой трябва да ръководи агенцията. До създаването на НРС на 25 август 1960 г. съгласие беше постигнато: военновъздушните сили щяха да предоставят установките за изстрелване на шпионските сателити, Министерството на отбраната щеше да разработи технологиите за шпионаж от космоса, а ЦРУ щеше да интерпретира получените сведения. За съжаление конфликтите не закъсняха. Спорове възникваха не само около бюджета и работния персонал, но и около разузнавателните нужди на различни военни и цивилни агенции. През следващите пет години отношенията между Пентагона и ЦРУ станаха толкова обтегнати, че те действително се саботираха един друг в достъпа до данни, получени от развиващата се сателитна мрежа. През 1965 г. секретарят по отбраната внесе предложение времето и ресурсите да бъдат управлявани от тричленен изпълнителен комитет. Този ИЗПЪЛКОМ се състоеше от директора на ЦРУ, помощник-секретаря по отбраната и съветника на президента по научните въпроси и се отчиташе пред секретаря по отбраната, въпреки че той не можеше да отхвърля взети от комитета решения. Новите спогодби облекчиха борбата за сателитно време, но не помогнаха за намаляване на яростното съперничество между различните групи за така наречения „разузнавателен продукт“. В крайна сметка НРС трябваше да получава все по-голяма автономия в определяне разпределението на ресурсите.

През по-голямата част от историята си операциите на НРС бяха разпръснати по цялата територия на САЩ. Координацията на управлението се осъществяваше във Военновъздушната служба за космически системи към Пентагона. Технологичният аспект на работата се извършваше във Военновъздушното поделение за космически и ракетни системи към военновъздушната база в Лос Анджелис, Калифорния. Разузнавателните проучвания се провеждаха в „Клона по развитие и инженерство“ на ЦРУ, който се намираше в Рестън, щата Вирджиния. Орбиталният контрол на НРС първоначално се извършваше от техниците във военновъздушната база „Онизука“ в Сънивейл, Калифорния, но след известно време беше прехвърлен към военновъздушната станция „Фалкън“ в Колорадо. Сигналното разузнаване, за разлика от фотографското наблюдение, се осъществяваше от Националната гвардия към „Програма в подкрепа на отбраната“, прилагана в база „Бъкли Еър“, Аврора, Колорадо. Военноморските дейности на НРС бяха концентрирани основно върху технологичен ъпгрейд и подобряване на съществуващия софтуер и хардуер. Тези задължения се поделяха между две конкуриращи се морски формирования: Команден център по космически и морски военни системи в Кристъл Сити, Вирджиния, и Дирекцията по космически технологии към военноморската лаборатория за проучвания отвъд река Потомак, разположена отвъд река Потомак, в строго секретната сграда А59.

Въпреки че НРС се беше оказала безценна в пренасянето на данни към земята, самото й управление се превръщаше в истински кошмар и непрекъснати вътрешни борби. Макар правителството да не признаваше официално съществуването на организацията, отричането й се беше превърнало в непрестанен извор на шеги сред вашингтонската преса. Никой не можеше да обясни защо толкова много хора открито водеха ожесточени борби за контрол над нещо, което не съществуваше.

Това положение се промени през 1990 г. с изграждането на постоянна база на НРС във Феърфакс, Вирджиния. Но независимо че вече никой не криеше съществуването на НРС, малко хора притежаваха информация от първа ръка за рутинните й операции и размаха на дейностите й.

Стивън Вийнс, директорът на операциите за фотографско разузнаване, беше един от тези хора.

Консолидирането на дейностите на НРС под един покрив не прекрати битките за сателитно време. Но Вийнс беше лоялен към стария си приятел Мат Стол. И щеше да направи всичко за Пол Худ, който го беше подкрепил по време на трудния разпит, проведен от Конгресния комитет по отношение на черните операции на НРС. В резултат на това Оперативният център винаги стоеше преди всяка друга агенция и групировка, била тя военна или политическа.

Боб Хърбърт беше телефонирал в четири следобед. Нуждаеше се от визуални сведения за специфично място в Хималаите. Вийнс трябваше да чака два часа, преди да успее да освободи военноморския азиатски сателит „Омником“, който се намираше в геосинхронна орбита над Индийския океан. Въпреки че сателитът се използваше от военноморските сили, Вийнс им съобщи, че ситуацията е на живот и смърт и че трябва да получи достъп веднага. Обикновено сателитът „Омником“ улавяше сонарни сигнали от руски и китайски подводници и ги подкрепяше с визуални сведения, когато съдовете излизаха на повърхността. Това позволяваше на флота да изучава водоизместимостта и корпусната структура на съдовете и дори да наднича в люковете, ако бяха отворени. Сателитното изображение предлагаше точност до тринадесет инча и се подновяваше на всеки 0,8 секунди. Ако ъгълът беше подходящ, „Омником“ можеше да се приближи достатъчно, за да чете по устните на хората.

Вийнс работеше на четвърто подземно ниво в станцията „Омником“ и му беше сравнително лесно да използва позиционирания сателит, за да свърже сигнала от полевия телефон със самия източник. Успя да го прецизира до ограничен район в планината на 8 112 фута височина. Когато Вийнс и екипът му репозиционираха сателита, за да огледат мястото, над Кашмир тъкмо настъпваше зората. Изгряващото слънце избистри планинските върхове от изток и обля с ярка светлина един от тях. Той приличаше не толкова на връх, колкото на дълъг, шуплест сталагмит. На него очевидно се случваше нещо интересно.

От източната страна на върха се виждаха около петнадесет фигури в снежнобели униформи. Всички бяха въоръжени с автоматични пушки. Някои се катереха нагоре, а други слизаха с въжета надолу. Явно целта им беше малка пещера, намираща се близо до основата на възвишението.

Вийнс бързо изчисти местонахождението на аудиосигнала. Той, изглежда, не идваше от хората на скалите, а от стационарен обект. Вероятно от вътрешността на пещерата.

Вийнс веднага набра номера на Боб Хърбърт и пренасочи сигнала към Оперативния център.