Том Кланси
Буферна зона (19)

18.
Алкънбъри, Великобритания
Сряда, 19:10

Майк Роджърс преглеждаше файловете, изпратени по имейла от Боб Хърбърт, когато гигантският С-130 докосна пистата на Кралското военно летище в Алкънбъри. Въпреки че излитането беше струвало известни усилия на самолета, кацането беше почти неусетно. Може би се дължеше на силната турбуленция по време на целия трансатлантически полет, но Роджърс изобщо не разбра кога се бяха приземили. Но пък съвсем ясно осъзна, че двигателите бяха изгасени. Самолетът спря да вибрира, но не и той. След шестчасовия полет той имаше чувството, че през цялото му тяло, от скалпа до петите, тече слаб електрически ток. От опит знаеше, че това усещане ще продължи още тридесет-четиридесет минути. А после, разбира се, Ударният отряд отново щеше да поеме на път и цялата процедура щеше да се повтори. Някъде в този процес се криеше микрокосмосът на всички издигания и кацания, на всички житейски усещания, но сега вниманието му беше насочено към други неща.

Екипът слезе от самолета, но остана на летището. Щяха да прекарат на земята около час, което щеше да даде достатъчно време на хидравличните кранове да разтоварят няколко сандъка с резервни части.

Офицерите, които работеха на Кралското военно летище, определяха Алкънбъри като „американската зона“. След края на Втората световна война то ефективно действаше като център за провеждане на операциите на американските военновъздушни сили в Европа. Представляваше огромно модерно съоръжение, оборудвано по последна дума на техниката. Тъй като всяка база, всяко летище, всяка казарма трябваше да си има прякор, американците бяха кръстили летището „Ал“. Повечето от военнослужещите по цял ден си тананикаха известната песен на Пол Саймън „Можеш да ме наричаш Ал“. Британците не разбираха тази отколешна привързаност на американците към прякори и прозвища за всичко — от президенти и космически совалки до лични оръжия и вещи. Искрената Аби, Приятелство 7, Старата Бетси. Но Майк Роджърс разбираше. Това правеше страховитите устройства и институции по-малко заплашителни. Това предполагаше близки отношения, сродство с предмета или мястото, усещане, че човекът, обектът и организацията са някак равни помежду си.

Това беше американско.

Членовете на Ударния отряд слязоха по товарната рампа. Двама запалиха цигари. Други се протягаха, подскачаха или просто лягаха по гръб на пистата и отправяха поглед към синьочерното небе. Брет Огъст вече ползваше единия от телефоните на летището, който се намираше точно до складохранилището. Може би се обаждаше на някое местно момиче. Може би щеше да я посети на връщане. Скоро полковникът определено щеше да има време за личния си живот. Всички щяха да имат.

Майк Роджърс реши да се поразходи сам. Насочи се към носа на самолета. Вятърът свистеше на широкото открито пространство, понесъл познатите летищни миризми на керосин, смазочно масло и гума от нагретия колесник на самолета. Със залязването на слънцето пистата се охлаждаше, а миризмите сякаш бяха изсмуквани от невидим вакуум. Роджърс беше посетил десетки летища по цял свят и тези миризми винаги бяха там. Те го караха да се чувства у дома. Усещането за хладния въздух и земната твърд под краката му беше просто чудесно.

Мушнал ръце в джобовете си, Роджърс беше отправил поглед към осеяните с петна масло писти. Мислеше за данните, изпратени от Фрайдей в АНС и за файловете, които Хърбърт му беше предоставил. Освен това мислеше и за самия Рон Фрайдей. И за многото такива, с които беше работил през изминалите десетилетия.

Роджърс винаги имаше проблеми с мисиите, които включваха чужди правителства и други агенции от собственото му правителство. Информацията, давана на оперативния работник, не беше винаги информативна. Понякога беше грешна поради слаба ефективност, лошо планиране или просто случайно. Единственият начин да откриеш дали е така беше, като се включиш в мисията. А тогава невярната информация или грешните заключения, изведени от непълни данни, можеха да костват живота ти.

Другият проблем, с който Роджърс неизменно се сблъскваше при съвместните операции, беше свързан с авторитета и отчетността. Оперативните агенти приличаха на деца в доста отношения. Обичаха да си играят навън и ненавиждаха наставленията на чужди „родители“. Рон Фрайдей може би беше добър и отговорен човек. Но преди всичко друго Фрайдей трябваше да докладва пред началника на АНС и вероятно пред благодетеля си в индийското правителство. Задоволяването на техните нужди, постигането на техните цели стоеше над подкрепата към Роджърс, лидера на мисията. В идеалния случай целите им щяха да бъдат абсолютно еднакви и конфликт нямаше да има. Но това се случваше твърде рядко. А понякога ставаше дори по-лошо. Понякога прикрепените към мисията оперативни работници или офицери целяха да я провалят, да злепоставят определена група, която може би се бореше за вниманието на президента или за благосклонността на световен лидер или към част от така ограниченото в тази сфера финансиране.

В ситуация, в която екипът му вече беше заобиколен от неприятели, Майк Роджърс не искаше да изпитва усещането, че не може да се довери на собствения си персонал. Особено когато рискуваше живота на членовете на Ударния отряд.

Разбира се, Роджърс никога не беше срещал Рон Фрайдей или капитан Назир, офицера от „Черните котки“, който беше свръзката им. Затова щеше да постъпи както винаги — щеше да ги прецени, когато се срещнеха. Обикновено веднага успяваше да установи дали може или не може да се довери на даден човек.

Но точно в момента онова, което най-много тревожеше Роджърс, нямаше нищо общо с Фрайдей. Беше свързано с експлозията в Шринагар. И по-специално с онова последно обаждане от домашния към полевия телефон.

Много нации използваха клетъчните телефони като част от рутинното събиране на разузнавателни сведения и опити за шпионаж. Не само наблюдаваха телефонните разговори, но и използваха самия хардуеър. Електронното устройство на един телефон не предизвикваше тревога сред летищната охрана; повечето правителствени служители, военни и бизнесмени притежаваха такъв; и в него вече се съдържаха повечето жички и микрочипове, необходими за един саботьор. Освен това клетъчните телефони бяха изключително удобни за извършване на убийства. Беше необходимо минимално количество експлозив С-4, поставен сред чарковете на клетъчния телефон и задействан чрез отговаряне на входящо повикване, за да отнесе половината глава на набелязана жертва.

Но Роджърс особено ясно си спомняше един инцидент в бившата португалска провинция Тимор, който много напомняше на настоящата ситуация. Беше прочел за него през 1999 г. в австралийски военен бюлетин. По това време се намираше на остров Мелвил, където наблюдаваше военноморските маневри в Тиморско море. Настъпващите индонезийски военни сили раздали клетъчни телефони на бедното население на Източен Тимор като привиден жест на добра воля. На цивилните било разрешено да използват индонезийския военен оператор по мобилни комуникации, за да провеждат разговорите си. Телефоните обаче не били само телефони, а двупосочни радиостанции. Хората, които имали достъп до групи, лоялни на осъдения лидер Ксанана Гусмао, се превръщали в неволни шпиони и подслушвали планирането на националистични акции. От любопитство Роджърс попита един от колегите си в австралийския Отдел за защитни стратегии и разузнаване дали индонезийците са го измислили сами. Отговорът беше отрицателен. Технологията била московска. А както Роджърс добре знаеше, руснаците бяха мащабни снабдители на индийски технологии.

Важното за Роджърс се коренеше във факта, че радиофункцията беше активирана чрез сигнали, изпращани от индонезийския аванпост във втория по големина град в Източен Тимор. Сигналите бяха изпращани, след като обажданията индикираха, че определен човек се намира в стратегическа позиция.

В тази връзка Роджърс се питаше дали домашният телефон не беше сигнализирал полевия телефон да детонира вторите експлозии. Времето на обаждането беше твърде близко, за да е съвпадение. А продължителността на сигнала и регулярните интервали предполагаха, че терористите са следени.

По дяволите, не само предполага, а направо го сочи, каза си Роджърс. И колкото повече мислеше за това, толкова по-ясно осъзнаваше, че се очертаваше една доста гадна ситуация, с която трябваше да се оправят. Елитният „Институт по технологии“ на Пентагона, наречен с безобидното име „Отдел за теоретични реализации“, определяше този процес като „предварителни изчисления“. Роджърс от край време беше добър в това още когато Пентагонът наричаше този начин на мислене „ефектът на доминото“.

Трябваше да поговори с Хърбърт за това.

Роджърс извика Иши Хонда. Специалистът по комуникации лежеше на самолетната писта, но веднага скочи и дотича, понесъл сателитния телефон. Роджърс му благодари, а после клекна до устройството и набра номера на Боб Хърбърт. Сложи си слушалките, защото ревът на кацащите и излитащите самолети заглушаваше всеки друг шум.

Хърбърт вдигна още на първото позвъняване.

— Боб, обажда се Майк Роджърс — каза генералът.

— Радвам се да те чуя. На Ал ли се намирате? — попита Хърбърт.

— Току-що кацнахме — каза Роджърс. — Слушай, Боб. Мислех си за последните данни, които ми изпрати. Имам чувството, че атентаторите в Шринагар са били наблюдавани, най-вероятно от вътрешен човек.

— И аз имам същото чувство — призна Хърбърт. — Особено след като успяхме да определим откъде идват обажданията от полевия до домашния телефон. Водят началото си от една ферма в Каргил. Вече уведомихме СГС. Те изпратиха един местен полицай да провери мястото. Фермерът отказва да говори, а внучката му е изчезнала. Рон и човекът от СГС ще отидат там утре сутринта, за да опитат да изкопчат нещо от него.

— Това не ми звучи никак добре — каза Роджърс.

— Така е. А има и още. Дъщерята на фермера и съпругът й са били дейци от съпротивата, които са загинали в битка срещу пакистанската инвазия.

— Значи фермерът със сигурност има причина да участва в конспирация срещу Милиция за свободен Кашмир — отбеляза Роджърс.

— Да, на теория — отвърна Хърбърт. — Сега се опитваме да разберем дали изобщо е имало конспирация и дали тя би могла да включва по някакъв начин местния полицейски участък, където се намира домашният телефон. Мат Стол успя да проникне в досиетата на тамошния персонал и сега екипът ми преглежда личните данни на всеки един офицер. Искаме да видим дали някой от тях има връзки с антитерористични групировки.

— Боб, осъзнаваш ли, че ако откриеш връзка между полицията и пакистанските терористи, ще трябва да се оправяме с безпрецедентен международен случай?

— Е, чак пък толкова — отвърна Хърбърт. — Само защото може би са знаели за атаката и са решили да не я предотвратят…

— Мисля, че става въпрос за нещо много по-голямо — каза Роджърс. — Имало е три отделни експлозии. Само една от тях е в съответствие с изградените методи на Милиция за свободен Кашмир и това е взривяването на полицейския участък.

— А, чакай малко — възкликна Хърбърт. — Това е чудовищно обвинение. Нима искаш да кажеш, че полицията сама е планирала тази акция? Че индийците са нападнали собствения си храм…

— Така че да съвпадне с атаката на МСК — довърши Роджърс.

— Но подобна операция би трябвало да включва много повече от полицията в Кашмир — изтъкна Хърбърт. — Особено ако проследяват и се опитват да заловят групата, какъвто очевидно е случаят.

— Знам — отвърна Роджърс. — Възможно ли е да са получили помощ? От някой, който е въвлечен в случая доста повече от обикновено?

— Специалните гранични сили.

— Защо не? Може би това е причината, поради която отцепиха пазара и не позволиха на „Черните котки“ да се намесят.

Хърбърт се замисли.

— Възможно е — съгласи се той. — Но също така е възможно да прибързваме със заключенията.

— По-добре така, отколкото да изоставаме — изтъкна Роджърс.

— Е, добре, предавам се — каза Хърбърт. — Виж, нека да видим какво ще открият Фрайдей и партньорът му утре сутринта. Ще информирам Пол за развитието на нещата и ще те уведомя веднага щом разполагаме с още нещо.

— Дадено — каза Роджърс. — Но след като така или иначе избързваме, нека направим още една крачка напред.

— Добре — колебливо каза Хърбърт.

— Ударният отряд отива в Пакистан, за да търси ядрени оръжия. Но какво ще стане, ако не открием много такива или дори никакви? Да предположим, че индийското правителство е подбудило нападението в Шринагар само за да предизвика населението и да започне война. Която Пакистан няма как да спечели.

— Смяташ, че ще отговорят с ядрен удар? — изуми се Хърбърт.

— Защо не? — отвърна Роджърс.

— Светът няма да го позволи! — възкликна Хърбърт.

— И какво ще направи светът? Ще започне война срещу Индия? Ще засипе с бомби Делхи? Или ще наложи санкции? Какви? И до какво ще доведат те? Какво ще стане, ако стотици хиляди индийци започнат да измират от глад? Боб, тук не говорим за Ирак или Северна Корея. Говорим за един милиард души и четвъртата най-могъща военна сила на света. Говорим за почти един милиард индуси, които се страхуват да не станат жертви в една мюсюлманска свещена война.

— Майк, няма нация на света, която ще одобри ядрен удар срещу Пакистан — каза Хърбърт.

— Въпросът не е в одобрението. Въпросът е как ще отвърнем, ако се случи. Какво бихме могли да сторим сами?

— Сами?

— Малко или много — каза Роджърс. — Обзалагам се, че Москва и Пекин няма да се заоплакват твърде бурно. Ако Индия удари Пакистан с ядрени ракети, Москва ще е с развързани ръце да нападне която си република поиска с ограничена по мащаб ядрена атака. Край на дългите войни в Афганистан и Чечения. А Китай също няма да протестира, защото ще разполага с прецедент да нападне Тайван.

— Това няма да се случи — каза Хърбърт. — Това е лудост.

— Не, това е оцеляване — отвърна Роджърс. — Израел разполага с изработен план за ядрени удари в случай на обединена арабска атака. И ще използват ресурсите си, много добре знаеш. Ами ако Индия също има подобен план? И то със същата изключително силна оправдателна причина. Религиозно гонение.

Хърбърт не отвърна.

— Боб, искам само да кажа, че понякога малките събития водят до големи катаклизми и това не е никак хубаво.

— Да, никак не е хубаво — съгласи се Хърбърт. — Но все още мисля, че преиграваме. Ще се свържа с теб веднага щом науча нещо ново. Междувременно имам едно предложение.

— И какво е то? — попита Роджърс.

— Вземи си поспи по време на полета до Индия — каза Хърбърт. — По всичко личи, че ще имаш нужда от този сън.