Том Кланси
Буферна зона (14)

13.
Шринагар, Кашмир
Сряда, 18:59

Беше паднал почти пълен мрак, когато Рон Фрайдей се върна на пазара. От една страна, беше любопитен да види как властите се справят със ситуацията, но в действителност повече се интересуваше от онова, което сам би могъл да открие за атаката. Може би животът му зависеше от тази информация.

Дъждът беше спрял, а от планините се спускаше пронизващ вятър. Фрайдей се зарадва, че предвидливо е облякъл анорак и бейзболна шапка, въпреки че спадът в температурата не беше истинската причина да го направи. Дори и от стаята си бе успял да чуе кръжащите в небето хеликоптери. Когато пристигна на мястото на експлозията, Фрайдей откри, че два полицейски хеликоптера обикалят на по-малко от двеста стъпки височина. Освен че търсеха оцелели, машините предизвикваха оглушителен шум, който помагаше на случайните зяпачи да не се задържат твърде дълго. Но това не беше единствената причина за присъствието на хеликоптерите. Фрайдей предположи, че летят толкова ниско, за да могат да фотографират тълпите в случай, че терористите все още се навъртат наоколо. Най-вероятно пилотските кабини бяха оборудвани с ГВР — геометрични възстановяващи регистратори. Те представляваха дигитални камери, които заснемаха изображения под всевъзможен ъгъл и реконфигурираха геометрията, за да получат прецизен фронтален образ. Интерпол и повечето агенции за национална сигурност разполагаха с файл, съдържащ „лицеви отпечатъци“, състоящи се от неясни фотографии и полицейски рисунки на известни и заподозрени терористи. Подобно на пръстовите отпечатъци, тези лицеви отпечатъци също можеха да бъдат пуснати в компютърната мрежа, за да бъдат сравнени със снимките в базата данни. Компютърната програма нанасяше приликите. Съвпадение на чертите от 70 процента беше достатъчно основание да се прибегне до разпит на съответния индивид.

Фрайдей носеше бейзболната шапка, защото не искаше хеликоптерите да направят отпечатък на лицето му. Не се знаеше кои правителства разполагат с негови изображения и по каква причина. Пък и със сигурност не искаше да им даде снимка, с която да отворят ново досие.

Местата на експлозиите бяха оградени с червени ленти. Около периметъра на взрива бяха издигнати прожектори, поставени върху високи десет стъпки триножници. Физическото измерение на пазара напомняше на Фрайдей за училищен физкултурен салон след вечер с танци. Събитието беше приключило, мястото изглеждаше мрачно и безжизнено, а остатъците от кипящата дейност се валяха навсякъде. Само че тук вместо разлян пунш имаше кървави петна. Вместо гирлянди от цветна хартия имаше разпокъсани навеси и покривала. И вместо празни столове имаше изоставени каруци. Някои от продавачите бяха откарали каруците си, а на земята под тях бяха останали чисти правоъгълни петна, непокрити от гъстия прах. Ярката светлина ги караше да наподобяват черните сенки на хората и дърветата, изгорели от ядрения огън в Хирошима и Нагасаки. Други каруци бяха просто изоставени. Може би собствениците им не са били край тях по времето на взрива, а наетата работна ръка нямаше желание да се навърта наоколо. Може би някои от продавачите бяха убити или ранени.

Военни милиционери от редовната армия бяха разположени около периметъра. Те бяха въоръжени с полуавтоматични пушки МР5К, които излъчваха остър блясък на ярката светлина. Наоколо патрулираха и полицаи с техните отличителни пистолети „Уебли“ 455. Освен да разколебаят желаещите да плячкосват, след подобен удар извадените оръжия можеха да имат само една цел — да възстановят наранената гордост и да вдъхнат увереност в населението, че властимащите все още притежават влиятелна сила. Всичко това беше толкова жалко и предвидимо.

На журналистите беше разрешено да направят своите новинарски репортажи, да заснемат няколко снимки, а после бяха подканени да се омитат. Един офицер обясняваше на екипа на CNN, че би било много по-трудно да контролират мародерите, ако на мястото се струпа тълпа от хора.

Или може би просто не искаха разни камери и фотоапарати да заснемат собствените им грабежи, помисли си Фрайдей. Беше готов да се обзаложи, че повечето от изоставените стоки на пазара щяха да бъдат изчезнали до сутринта.

Имаше и хора, които бяха дошли на пазара просто за да зяпат. Каквото и да очакваха да видят — разкъсани тела, разрушения, извънредни новини на живо — то явно не им носеше задоволство. Повечето си тръгваха с някак окаян вид. Сцените на експлозии, зоните на военни битки и автомобилните катастрофи често имаха такъв ефект върху хората. Притегляха ги, а после ги отвращаваха. Може би ги караха да се чувстват разстроени от внезапното осъзнаване на собствената си кръвожадност. Някои хора носеха цветя, които полагаха на земята под червената лента. Други отправяха молитви за мъртвите си приятели, роднини или непознати жертви.

Инспектори по строителството обхождаха оцелелите конструкции в близост до полицейския участък и храма, за да преценят дали взривът ги е повредил. Фрайдей ги разпозна по белите им каски и малките електронни устройства за измерване на отекващия звук. Тези уреди излъчваха звукови вълни, които проникваха в състава на определен предмет, бил той от дърво, бетон или камък. Ако звуковите вълни срещнеха по пътя си нещо, което противоречеше на нормалната структура на материала и което обикновено сочеше наличието на пукнатини, устройството задействаше аларма, а инженерите проучваха проблема по-задълбочено.

Освен инженерите на трите места работеха обичайните полицейски екипи и медицински работници. Едно нещо обаче озадачи Фрайдей. Обикновено терористичните атаки в Индия бяха разследвани от районната полиция и Националната гвардия по сигурността. НГС беше създадена през 1986 г. именно за да действа като антитерористична сила. Командосите, наречени „Черните котки“, се занимаваха с различни ситуации — от отвличания на хора и задигане на бойна техника до съдебно разследване на местопрестъпления. Тук обаче не се мяркаше нито една от типичните черни униформи на агентите на НГС. Местата на експлозиите бяха под контрола на Специалните гранични сили, а техните агенти пъплеха навсякъде, облечени в кафявите си униформи. Фрайдей никога не беше присъствал на бомбен атентат в Шринагар. Може би отговорността за антитерористичните разследвания беше разделена между агенциите по този начин, а СГС бяха получили най-близките до контролираната зона райони.

Един от полицейските служители подкани Фрайдей да отстъпи назад. Нямаше да успее да влезе сред руините. Но въпреки това вече разполагаше с обосновани идеи за това как е била организирана атаката. Докато вървеше към взривения автобус, Фрайдей извади клетъчния си телефон и се обади на Саманта Мандор, която работеше в отдел „Фотографски архиви“ към Агенцията за национална сигурност. Помоли я да поразрови АП, Ройтерс и други дигитални фотографски файлове и да търси снимки на места в Кашмир, пострадали от терористични удари. Освен това я накара да изтегли и всички анализи, които са прикачени към снимките. Вероятно разполагаше с някои от тях в собствения си компютър в стаята си. Но сега се нуждаеше от специфична за инцидента информация. Фрайдей й каза да му се обади веднага щом открие снимките и текстовите архиви.

Американският агент се приближи към оградената с въже площ на третата експлозия. За разлика от двете сгради, където стените бяха попречили на жертвите и развалините да се разпилеят навън, останките от автобуса бяха разпръснати навсякъде от мощната експлозия. Телата вече бяха отнесени, но улицата беше осеяна с парчета от самия автобус — метал, кожа, стъкло. Имаше книги и фотоапарати, които поклонниците бяха носили със себе си, както и пътнически принадлежности, дрехи и религиозни икони, които бяха съставяли багажа им. За разлика от сградите, това място приличаше на моментална снимка, направена в мига на удара.

Телефонът на Фрайдей издаде меко пиукане. Той спря и се обади.

— Слушам? — каза той.

— Господин Фрайдей? Обажда се Саманта Мандор. Разполагам със снимките и информацията, за която помолихте. Искате ли да ви изпратя снимките някъде? Намерих около петдесет цветни изображения.

— Не — отвърна Фрайдей. — Кога е била последната атака в Шринагар?

— Преди пет месеца — информира го Саманта. — Била е насочена срещу пратка артилерийски снаряди, която е била предназначена за контролираната зона. Атаката е предизвикала адска експлозия.

— Самоубийствен атентат? — попита той.

— Не — отвърна Саманта. — В архивите има микроскопска снимка на течни кристални частици, които са открити близо до епицентъра. Лабораторният анализ сочи, че са били част от таймер. Освен това се съобщава, че сред развалините е открит сензор с дистанционно управление, който очевидно не е бил детониран.

„Вероятно е трябвало да послужи за резервен вариант“, помисли си Фрайдей. Професионалистите често използваха такива устройства, за да взривят експлозивите, в случай че таймерът не проработеше или в случай че бомбата бъдеше открита преди таймерът да я е възпламенил. Присъствието на дистанционен приемател означаваше, че поне един от терористите се е намирал в непосредствена близост до мястото, когато експлозивите са избухнали.

— Откри ли нещо за персонала на мястото на взрива? — попита Фрайдей. — Какви униформи са носели?

— Имало е офицери от Националната гвардия по сигурността, както и местни полицаи — информира го жената.

— А членове на Специалните гранични сили? — попита Фрайдей.

— Не — отвърна тя. — Има и допълнителни нападения над военни мишени в Шринагар. Случили са се шест и седем седмици преди атаката. Там също е имало офицери от Националната гвардия по сигурността.

— Някой поел ли е отговорност за тези нападения? — попита Фрайдей.

— Според данните и в трите случая отговорността е била поета от една и съща група — каза Саманта. — Милиция за свободен Кашмир.

— Благодаря ти — каза Фрайдей. Беше чувал за тях. Според сведенията му тази група подкрепяше пакистанското правителство.

— Имаш ли нужда от още нещо? — попита Саманта.

— Засега не — отвърна той и прекъсна разговора.

Фрайдей прибра клетъчния си телефон в калъфа на колана си. Щеше да се обади на новия си шеф по-късно, когато докладът му щеше да е по-пълен. Огледа се наоколо. Тук нямаше нито един командос от „Черните котки“. Това може би беше важно, а може би не. Липсата им може би беше въпрос на територия. Или Националната гвардия по сигурността не беше способна да спре терористите и проблемът беше прехвърлен към Специалните гранични сили. Може би някой бивш офицер от СГС е бил избран на висок пост в правителството. Подобни назначения обикновено водеха до реорганизация.

Разбира се, винаги съществуваше вероятността това да не е обичайно. Какви ли необичайни обстоятелства биха довели до изключването на един отдел от някое разследване? Това неизменно щеше да се случи, ако сигурността се превърнеше в проблем. Фрайдей се запита дали НГС не е била компрометирана от пакистански агенти. Или може би СГС го бяха накарали да изглежда сякаш „Черните котки“ са допуснали да бъдат шпионирани. Бюджетите тук бяха доста ограничени и съперничеството между агенциите беше много по-ясно изразено, отколкото в Съединените щати.

Фрайдей бавно се обърна. Около пазара имаше няколко дву– и триетажни сгради. Те обаче не биха могли да предложат удобни позиции на терористите. Ако им се беше наложило да задействат детонатора с дистанционно, пряката им видимост щеше да е блокирана от множеството каруци, окичени с флагчета, както и от сергиите с техните високи сенници и чадъри. Пушекът от гостилниците също щеше да замъглява погледите им. Освен това терористите щяха да имат проблеми с наемането на стаи. Беше изключително опасно да се оставят следи на хартия, както бяха постъпили терористите при плащането за микробуса, който бяха използвали при нападението над Световния търговски център в Ню Йорк. А само терористи аматьори биха платили в брой за стаята си. Това неизменно светваше червена лампичка в главата на хазяина и го караше да изтърчи право в полицията. Дори и най-алчният хазяин не искаше в сградата му да живее бомбаджия.

Освен това тук никой нямаше нужда да се крие. За един терорист би било твърде лесно да остане анонимен на този претъпкан пазар и ден след ден да оглежда целите, да поставя експлозивите, да наблюдава мястото. Но Фрайдей се чувстваше озадачен по отношение на едно нещо. Защо полицейският участък и храмът бяха избухнали по едно и също време, а автобусът се беше взривил няколко секунди по-късно? Съвсем очевидно беше, че атаките са свързани. Вероятно таймерите не бяха добре синхронизирани. Или може би имаше друга причина.

Фрайдей продължи пътя си към мястото, където по-рано през деня беше паркирал автобусът. Уличното движение беше отклонено от път 1А към други улици. Той застана насред широкия булевард и отново огледа мястото на взрива. Това беше най-прекият път за бягство. От него се излизаше на много други улици и булеварди. Гонитбата би била изключително трудна, дори и ако полицаите знаеха какво превозно средство търсят. Той откри местенцето, което предлагаше идеалната пряка визуална връзка на терориста, в случай че таймерът не се задействаше. Беше на тротоара, близо до паркиралия автобус. Намираше се на около четиристотин ярда от мишената, което приближаваше максималния обхват на повечето детонатори с дистанционно управление. Очевидно беше, че ако терористът изчакаше експлозиите на това място, той не би желал автобусът да избухне твърде рано. Той би изчакал експлозията в храма и после би се преместил на безопасно разстояние. Взривът на автобуса трябва да е бил нагласен така, че да му даде достатъчно време да се отдалечи. А може би е детонирал експлозивите собственоръчно с помощта на същото дистанционно, което е щял да използва за храма.

Но това не даваше отговор на загадката защо имаше две отделни експлозии в храма и полицейското управление. Една по-голяма бомба щеше да срути и двете сгради без проблеми.

Фрайдей отправи поглед към другия край на пазара. Щеше да се обади на Агенцията за национална сигурност веднага щом се прибереше в стаята си. Самото нападение не го притесняваше. Изобщо не му пукаше кой управлява мястото. Онова, което го тревожеше, бяха „Черните котки“. Тези хора щяха да разполагат със сведения за него и за Ударния отряд, когато екипът на Оперативния център навлезеше в планините. Ако съществуваше и най-слаба вероятност за изтичане на информация от НГС, Фрайдей трябваше да се увери, че те няма да бъдат засегнати.