Фредерик Форсайт
Денят на Чакала (16)

16.

Мадам баронеса Дьо ла Шалониер спря пред вратата на стаята си и се извърна към младия англичанин, който я бе придружил. Тя не можеше да различи чертите на лицето му в полумрака — просто едно петно в тъмното.

Прекараха приятна вечер и тя още не бе решила дали да настоява вечерта да свърши пред вратата на спалнята й. Въпросът се въртеше вече цял час в подсъзнанието й.

От една страна, макар да бе имала любовници в миналото, тя бе уважавана омъжена жена, отседнала само за една нощ в някакъв провинциален хотел, и нямаше навика да се оставя да бъде прелъстявана от напълно непознати. От друга страна, в момента бе най-податлива на изкушение и бе достатъчно откровена да си го признае.

Прекарала бе деня във Военната академия в Барселонет, високо в Алпите, за да присъства на абсолвентския парад на своя син — новопроизведен младши лейтенант в някогашния полк алпийски стрелци на нейния баща. Макар без съмнение да бе най-привлекателната майка на парада, гледката на нейния назначен в армията син, който получава новите си пагони, я накара да осъзнае обстоятелството, че само няколко месеца я делят от четиридесетте и е майка на пораснал син.

Можеше да мине за пет години по-млада, а понякога се чувствуваше с десет под възрастта си, съзнанието обаче, че синът й е на двадесет и вероятно вече спи с жени и повече няма да се връща през ваканциите за лов из горите около семейния замък, я накара да се замисли какво ще прави тя отсега нататък.

Приела бе усърдната галантност на задъхващия се стар полковник, командир на академията, както и възхитените погледи на розовобузите съученици на собственото й момче и внезапно се почувствува много самотна. От години знаеше, че бракът й е свършен и от него е останала само фасадата, тъй като баронът бе твърде зает да гони непълнолетните парижки хубавици от „Билбоке“ и „Кастел“^[1], та да има време да се прибере за лятото в замъка или поне да се яви за производството на сина си.

Докато се връщаше със семейната лимузина от високите Алпи към провинциалния хотел край Гап, където щеше да пренощува, й дойде наум, че е красива, жизнена и самотна. Като че не й предстоеше нищо друго освен вниманието на възрастни ухажори като полковника в академията или лекомислени и неудовлетворяващи флиртове с хлапаци. Но пък проклета да е, ако се отдаде на благотворителна дейност. Поне засега.

Париж, от друга страна, бе едно притеснение и унижение. Алфред гонеше безспир своите непълнолетни, като едната половина от обществото се присмиваше на него, а другата — на нея.

Докато пиеше кафето си в салона, размишляваше за бъдещето и усети необходимост някой да й каже, че е жена, при това хубава, а не само мадам баронесата. В тоя момент англичанинът се бе приближил да попита дали не може да изпие кафето си в нейната компания, тъй като са сами в залата. Понеже я свари неподготвена, тя не можа да откаже.

След няколко секунди й идеше да се заплюе, но десет минути по-късно не съжаляваше, че е приела молбата му. В края на краищата той бе между тридесет и три и тридесет и пет или поне тя така го преценяваше, а това бе най-добрата възраст за мъжа. Макар да бе англичанин, френски говореше свободно и бързо. Изглеждаше доста добре и можеше да бъде забавен. Изкусните му комплименти й бяха доставили удоволствие, тя само го бе насърчавала да ги прави и когато се надигна с обяснението, че на другата сутрин трябва да потегли рано, вече наближаваше полунощ.

Придружил я бе по стълбите и от прозореца на площадката й посочи окъпаните в ярка лунна светлина гористи склонове. Постояха малко, загледани в спящата околност, докато тя се обърна към него и забеляза, че очите му не са насочени към гледката зад прозореца, а към вдлъбнатината между гърдите й, където лунните лъчи правеха кожата алабастровобяла.

Разбрал, че е хванат, той се бе усмихнал, а после се наведе към ухото й и прошепна:

— Лунната светлина превръща и най-цивилизования мъж в пещерен човек.

Тя се обърна и тръгна нагоре по стълбите с престорена досада, но вътре в нея безсрамното възхищение на непознатия предизвика приятна тръпка.

— Беше изключително приятна вечер, господине.

Поставила бе ръка на дръжката и се попита неопределено дали мъжът ще направи опит да я целуне. Донякъде се надяваше, че ще го стори. Въпреки баналността на казаното усети разширяващата се празнота в корема си. Може би беше просто от виното или от парещия калвадос^[2], който той поръча с кафето, или пък от осветената от луната гледка, във всеки случай тя си даваше сметка, че не така си бе представяла завършека на вечерта.

Усети ръката на непознатия да обгръща гърба й без каквото и да е предупреждение, а устните му се отпуснаха върху нейните. Бяха горещи и твърди. Трябва да сложа край на това, каза вътрешен глас. Миг по-късно отвръщаше на целувката със затворена уста. Главата й се замая от виното, да, от виното трябва да беше. Усети как ръцете му затегнаха обръча около нея. Бяха силни и корави.

Бедрото й бе притиснато към него под корема и през сатена на роклята тя почувствува твърдото високомерие на члена му. Отдръпна за миг крака си, после го притисна отново. Нямаше определен момент за съзнателно вземане на решение. Без всякакво усилие я овладя съзнанието, че го иска страшно много. Между бедрата си, в корема, през цялата нощ.

Усети как вратата зад нея се отвори навътре, разкъса прегръдката му и влезе заднишком в стаята.

— Viens, primitif.^[3]

Той влезе и затвори вратата.

 

 

През цялата нощ се проверяваха всички архиви, този път за името Дуган, и с по-голям успех. Открит бе граничен контролен лист, от който ставаше ясно, че Александър Куентин Дуган е влязъл във Франция с експреса „Брабан“ от Брюксел на 22 юли. Час по-късно пристигна друг доклад от същия граничен пункт. От митническата бригада, която постоянно пътува с експресите между Париж и Брюксел и върши работата си в движение, бе съобщено, че Дуган е бил сред пътниците на експреса „Северна звезда“ от Париж за Брюксел на 31 юли.

От полицейската префектура пристигна хотелска адресна карта, попълнена от името на Дуган и носеща паспортен номер, съвпадащ с този на Дугановия, както го съобщаваше информацията от Лондон. От нея се виждаше, че е прекарал в малък хотел недалеч от „Площада на Мадлената“ времето от 22 юли до 30 юли включително.

Инспектор Карон бе изцяло за идеята да се нахлуе в хотела, но Льобел предпочете да направи дискретно посещение в малките часове на нощта и да си побъбри със собственика. Научи с удовлетворение, че до 15 август човекът, когото търсеше, не се е появявал в хотела, а собственикът бе признателен за дискретността на комисаря, който не събуди всичките му гости.

Льобел нареди един цивилен агент да се настани в хотела като гост и да не излиза оттам до второ нареждане за в случай, че Дуган се появи отново. Собственикът с радост се съгласи да помогне.

— Това посещение през юли — каза Льобел на Карон, когато към четири и половина се върна в кабинета си — е било разузнавателно. Всичко, което е запланувал, е било уточнено на място.

След това се изтегна в стола си, погледна към тавана и се замисли. Защо отсядаше в хотел? Защо не в дома на някой оасовец, както правеха всички преследвани хора на организацията? Защото няма вяра в способността им да си затварят устата. И е напълно прав. Значи той работи сам, никому не вярва, сам си планира и разработва операцията по своя начин. Използува фалшив паспорт, вероятно се държи нормално, възпитано, не буди подозрение. Собственикът на хотела, с когото току-що разговаря, потвърди това. Истински джентълмен, каза. Истински джентълмен, помисли си Льобел, опасен като змия. Такива винаги се оказват най-лошият тип за един полицай, тия истински джентълмени. Никога не попадат под подозрение.

Погледна двете пристигнали от Лондон снимки — на Калтръп и на Дуган. Калтръп бе станал Дуган чрез промяна на ръста, цвета на косите и очите, възрастта и може би държането. Опита да си представя тоя човек. Как ли ще изглежда, ако го срещне? Самоуверен, арогантен, сигурен в неуловимостта си. Опасен, неискрен, акуратен, неоставящ нищо на случайността. Въоръжен, естествено, но с какво? Автоматичен пистолет под лявата мишница? Нож за хвърляне, привързан към гърдите? Карабина? Но къде щеше да я сложи, когато минава през митниците? Как ще доближи генерал Дьо Гол, понесъл такова нещо, когато дори и на дамските чанти се гледаше с подозрение на двадесет метра околовръст президента, а мъжете с продълговати пакети биваха безцеремонно изблъсквани, щом се появяха в района, където е генералът?

Mon Dieu^[4], а оня полковник от Елисейския си мисли, че става дума просто за поредния бандит! Льобел осъзнаваше едно свое преимущество — знаеше новото име на убиеца, а убиецът не знаеше, че той знае. Това беше единственият му коз. Всичките останали карти бяха у Чакала и никой от вечерната конференция не би могъл, а и не би искал да проумее това.

Ако само надуши какво знаеш, преди да си го пипнал, и отново смени самоличността си, Клод, момчето ми, здравата ще загазиш.

На глас произнесе:

— Здравата ще загазиш.

Карон вдигна очи.

— Прав сте, шефе. Няма никакви шансове.

Льобел усети, че се дразни, което бе необичайно. Недоспиването май си казваше думата.

 

 

Снопчето светлина от бледнеещата луна зад стъклата на прозореца се оттегляше бавно през събраната на топка покривка от леглото назад към прозрачната рамка. То очерта смачканата сатенена рокля между вратата и ръба на леглото, захвърления сутиен и набръчкани чорапи, пръснати по килима. Двете тела в леглото оставаха обгърнати в сянка.

Колет лежеше по гръб, загледана в тавана, и прокарваше безцелно пръстите на едната си ръка през русата коса на положената върху корема й глава. Устните й се разделиха в полуусмивка при спомена за изминалата нощ.

Излязъл бе добър тоя английски пещерняк, неуморим, но и опитен, знаещ как да използува пръсти, език и члена си, за да я накара да свърши пет пъти, а той самият — три. Още усещаше влизащата в нея гореща следа, когато той свърши, разбра колко силно и колко отдавна се е нуждаела от подобна нощ и отвърна, което не й се бе случвало от години.

Погледна към малкия пътнически будилник до леглото. Беше пет и четвърт. Улови по-здраво русата коса а я дръпна.

— Ей!

Англичанинът промърмори насън. И двамата лежаха голи сред разхвърляните чаршафи, но парното поддържаше стаята уютно топла. Русата глава се измъкна от ръката й, за да се спусне между бедрата. Усещаше гъдела от горещото дихание и пърхането на отново търсещия език.

— Не, стига вече.

Бързо стисна бедра, седна и сграбчила косата, започна да тегли, докато можа да го погледне в лицето. Той се отпусна в леглото, зарови лице в едната й налята тежка гръд и започна да я целува.

— Казах „не“.

Той погледна нагоре.

— Стига толкова, любовнико. След два часа трябва да ставам, а ти трябва да се прибираш в стаята си. Сега англичанчето ми, стига.

Той разбра, кимна, скочи от леглото и се изправи, като затърси с поглед дрехите си. Тя се пъхна под завивките, омотани около коленете й, оправи ги и ги придърпа до брадичката. Когато се облече, провесил сако и вратовръзка през едната си ръка, той погледна към нея през полумрака и тя видя проблясващите при усмивката зъби. Седна на ръба на леглото и прокара дясната си ръка зад врата й. Лицето му бе на няколко сантиметра от нейното.

— Добре ли беше?

— Ммм… Беше много добре. А за тебе?

Той се усмихна отново:

— Ти как мислиш?

Тя се засмя:

— Как се казваш?

Помисли за миг и излъга:

— Алекс.

— Та така, Алекс, беше много добре. Но освен това е и време да си отидеш в стаята.

Той се наведе и я целуна по устните:

— В такъв случай лека нощ, Колет.

След миг си бе отишъл и вратата се затвори подире му.

 

 

В седем сутринта, когато слънцето се катереше по небосклона, един местен жандарм караше колелото си нагоре към Отел дьо Серф. Стигнал там, слезе от него и влезе във фоайето. Собственикът, който бе вече станал и се занимаваше в рецепцията със събужданията и закуските на гостите по стаите, го поздрави.

— Alora^[5], ранобуден и весел?

— Както обикновено — отвърна жандармът. — Пътят дотук е дълъг и винаги ви оставям за накрая.

— Не думай — засмя се собственикът. — Ние приготвяме най-доброто кафе за закуска в цялата околност. Мари-Луиз, донеси на господина едно кафе, а той без съмнение ще си го гарнира с една малко Trou normand^[6].

Селският полицай се засмя от удоволствие.

— Ето ти картите — каза собственикът, като подаде малките бели листчета, попълнени предната вечер от новопристигналите гости. — Снощи имаше само трима нови.

Полицаят пое картите и ги прибра в кожената торбичка, прикрепена към колана му.

— Надали си струваше да се бие път за толкова — усмихна се той, но седна върху дивана във фоайето и почака да му донесат кафе и калвадос, като размени няколко похотливи закачки с Мари-Луиз.

Беше вече осем, когато се върна в жандармерията и комисариата на Гап с напълнена с адресни карти от хотелите торбичка. Те бяха поети от участъковия инспектор, който ги прегледа бегло и ги остави на лавицата, откъдето по-късно през деня щяха да ги отнесат в районното управление в Лион, а сетне в Централния архив в Париж. Не че виждаше някакъв смисъл в цялата тая работа…

Докато инспекторът оставяше адресните карти в комисариата, мадам Колет дьо ла Шалониер уреди сметката си, седна зад кормилото на своята кола и пое на запад.

На горния етаж Чакала спа до девет часа.

 

 

Старши следователят Томас бе задрямал, когато телефонът до него нададе пронизителен звън. Беше вътрешният телефон, който го свързваше със стая в същия коридор. Там шестимата сержанти и двама инспектори обслужваха цяла батарея телефони, откак бе приключил инструктажът.

Погледна часовника си. Десет. По дяволите, тая поспаливост не ми е привична. После си спомни колко часа е спал или по-скоро не бе спал, откак в понеделник следобед го извика Диксън. А сега бе четвъртък сутрин. Телефонът иззвъня отново.

— Ало.

Беше старшият инспектор.

— Относно приятеля Дуган — започна той без предисловия. — Заминал е от Лондон с редовен полет на британските авиолинии в понеделник сутринта. Резервацията е била направена в събота. Няма съмнение за името. Александър Дуган. Билета е платил на летището в брой.

— Закъде? За Париж?

— Не, старши. За Брюксел.

Главата на Томас се проясняваше бързо.

— Добре, слушай. Той може да е заминал и да се е върнал. Продължавайте с проверките на полетите, да видим дали няма и друга резервация на негово име. Особено за още неизпълнен полет. Проверете и по-старите резервации. Искам да знам дали се е върнал от Брюксел. Макар че се съмнявам. Според мен сме го изпуснали, макар че, разбира се, той е напуснал Лондон няколко часа преди да започнем разследването. Така че не е наша вината. Окей?

— Точно така. Какво да правим с издирването на истинския Калтръп в Обединеното кралство? То ангажира голяма част от провинциалната полиция и току-що се обадиха от Скотланд Ярд да кажат, че те недоволстват.

Томас помисли малко.

— Преустановете го — каза. — Уверен съм, че е заминал.

Вдигна слушалката на външния телефон и поиска връзка с кабинета на комисар Льобел в Следствената полиция.

 

 

Инспектор Карон си мислеше, че ще го приберат в лудницата, преди да е изтекъл предобедът на четвъртък. Най-напред се обадиха в пет и десет англичаните. Той вдигна слушалката, но когато старши следователят Томас настоя да говори с Льобел, отиде в ъгъла да събуди заспалия върху походното легло. Льобел имаше вид на умрял преди една седмица. Щом се обади на Томас, Карон трябваше отново да вземе слушалката поради езиковата бариера. Той превеждаше съобщенията на Томас и отговорите на Льобел.

— Кажете му — поиска Льобел, след като смля информацията, — че ние ще се оправим с белгийците оттук. Кажете, че има моите най-искрени благодарности за помощта и че ако убиецът бъде открит някъде из континента, а не във Великобритания, ще го уведомя незабавно, за да може да освободи хората си.

След разговора двамата мъже се настаниха зад бюрата си.

— Свържете ме със Сигурността в Брюксел — каза Льобел.

 

 

Когато Чакала стана, слънцето вече се бе издигнало високо над планината и обещаваше още един прекрасен летен ден. Взе душ и се облече, като пое добре изгладения кариран костюм от ръцете на камериерката Мари-Луиз, която пък се изчерви, докато й благодареше.

Малко след десет и половина влезе с алфата в града и отиде до пощата, за да се обади по телефона в Париж. Когато след двадесет минути отново се появи, устните му бяха свити и бързаше много. От един магазин за инструменти наблизо купи литър бързосъхнещ тъмносин лак, кутийка с четвърт бяла боя и две четки — едната за изписване на букви, островърха и направена от камилски косми, а другата бе широка пет сантиметра и мека. Купи и отвертка. С всичко това в жабката на колата се върна в хотела и поиска сметката.

Докато я приготвяха, Чакала се качи да си стегне багажа и сам го свали до колата. Когато трите куфара бяха в багажника, а чантата върху предната седалка, влезе отново във фоайето и плати. Поелият дежурството дневен администратор щеше по-късно да съобщи, че гостът изглеждал нервен и забързан, а сметката платил с нова банкнота от сто франка.

Той не съобщи, тъй като не го видя, че докато отиде до задната стаичка за рестото, русият англичанин прехвърли страниците на хотелския регистър, където администраторът нанасяше имената на очакваните за този ден гости. Като отгърна една страница, видя нанесеното предния ден, включително и името на мадам баронеса Дьо ла Шалониер и адреса й — Горен Шалониер, Корез.

Малко след като плати, ревът на алфата се чу по входната алея и англичанинът изчезна.

 

 

Малко предобед в кабинета на Льобел пристигнаха нови съобщения. От белгийската Сигурност се обадиха да кажат, че в понеделник Дуган е прекарал в града само пет часа. Пристигнал от Лондон с британските авиолинии, но взел следобедния полет на АЛИТАЛИЯ за Милано. Платил в брой на гишето, макар билетът да бил резервиран по телефона от Лондон още предната събота.

Льобел веднага поръча разговор с полицията в Милано.

Тъкмо остави слушалката, и телефонът иззвъня отново. Този път от DST съобщиха, че е пристигнал рутинен доклад, от който става ясно, че предната сутрин Александър Джеймс Куентин Дуган е бил сред влезлите от Италия във Франция през граничния пункт Вентимиля и надлежно попълнили граничните контролни листове.

Льобел избухна.

— Почти тридесет часа — извика той. — Над едно денонощие…

Тресна слушалката. Карон вдигна вежди.

— Контролният лист — обясни Льобел уморено. — Толкова е пътувал от Вентимиля до Париж. Сега разпределят попълнените вчера сутринта листове от цяла Франция. Казват, че са над двадесет и пет хиляди. Само за един ден, забележете. Май не трябваше да викам. Едно нещо поне знаем — той е тук. Определено. Във Франция. Ако на заседанието довечера нямам какво повече да им кажа, ще ме одерат жив. Впрочем позвънете на старши следователя Томас и му благодарете още един път. Кажете му, че Чакала е във Франция и ще се оправяме тук.

Щом Карон затвори след разговора с Лондон, позвъниха от районното управление на Следствената в Лион. Льобел ги изслуша и погледна победоносно към Карон. Заслони микрофона с ръка.

— Пипнахме го. Регистрирал се е снощи в Отел дьо Серф край Гап за две денонощия. — Откри микрофона и каза: — Чуйте ме сега, господин комисар, нямам възможност да ви обясня защо ни е този Дуган. Просто приемете, че е важно. Ето какво искам да сторите…

Говори в продължение на десет минути и когато свърши, звънна телефонът на бюрото на Карон. Отново беше DST. Съобщиха, че Дуган е влязъл във Франция в бяла наета алфа ромео, спортна, с две седалки и регистрационен номер MI–61741.

— Да алармираме ли всички контролни постове? — попита Карон.

Льобел помисли малко.

— Не, още не. Ако кара някъде из провинцията, вероятно ще попадне на някой селски полицай, който ще сметне, че просто се издирва открадната спортна кола. А нашият ще убие всеки, който се опита да го задържи. Оръжието трябва да е някъде из колата. Главното е, че се е записал в хотела за две нощи. Искам, когато се прибере, около тоя хотел да има цяла армия. Не трябва да има пострадали, ако е възможно. Хайде, ако искаме да се качим в тоя хеликоптер, трябва да тръгваме.

Докато говореше, цялата полиция в Гап поставяше стоманени заграждения по всички изходи от града, както и в района на хотела, а в шубраците наоколо залягаха стрелци. Нарежданията си бяха получили от Лион. В Гренобъл и Лион въоръжени с автомати и карабини мъже се тъпчеха в две колони полицейски автобуси. В базата Сатори край Париж един хеликоптер бе готов за полета на комисар Льобел до Гап.

 

 

Жегата на ранния следобед бе убийствена дори и под сенките на дърветата. Съблечен до кръста, за да не замърси дрехите си повече от необходимото, Чакала работи върху колата в течение на два часа.

След като излезе от Гап, той се насочи на запад през Вен и Аспр-сюр-Бюеж. Пътят водеше повечето време надолу, виеше се сред хълмовете като безгрижно захвърлена панделка. Гонил бе колата до краен предел, влизал бе в острите завои със свирещи гуми, като на два пъти щеше да прати идващия насреща шофьор в някоя от зейналите долу пропасти. След Аспр пое по Националния път 93, който следваше течението на река Дром на изток до вливането й в Рона. Още тридесетина километра бе минавал ту отсам, ту оттатък реката. Малко след Люс-ан-Диоа реши, че е време да изкара алфата от пътя. Имаше множество странични пътчета, водещи към планинските селища. Избра произволно едно от тях и след два километра се отби надясно в гората по някаква просека.

Към средата на следобеда привърши и се изправи. Колата блестеше в тъмносиньо и по-голямата част от боядисаната повърхност бе вече изсъхнала. Макар в никакъв случай да не можеше да мине за професионална бояджийска работа, тя би издържала едно изпитание, особено по здрач, освен ако не се извършеше много внимателен оглед. Двата регистрационни номера бяха свалени и положени с лице надолу върху тревата. Върху гърба на всеки бе изписан измислен френски номер, като последните две цифри бяха 75 — регистрационният код на Париж. Чакала знаеше, че това е най-често срещаният автомобилен номер по пътищата на Франция.

Очевидно наемните и застрахователните документи на колата не съответстваха на синята френска алфа, както бяха съответствали на бялата италианска, и ако го спряха на някой контролен пункт без документи, беше загубен. Единственият въпрос, който се въртеше в съзнанието му, докато потапяше в резервоара един парцал, с който избърса петната боя от ръцете си, бе дали да тръгне сега, като рискува ярката слънчева светлина да покаже любителското равнище на бояджийския му труд, или да изчака смрачаване.

Стигна до извода, че след като фалшивото му име е разкрито, нямаше да мине много време, докато се установи през кой граничен пункт е влязъл и започне, съответно, издирването на колата. Бе дошъл няколко дни преди датата, определена за убийството, и му трябваше местенце, в което да се притаи, докато всичко бъде готово. Това означаваше да се добере до департамента Корез, на почти четиристотин километра през страната, и най-бързият начин да стори това бе като използува колата. Бе рисковано, но реши, че трябва да се направи. Добре тогава, колкото по-скоро, толкова по-добре. Преди всеки автополицай в страната да е започнал да се оглежда за рус англичанин зад кормилото.

Зави новите номера, изхвърли каквото бе останало от боята заедно с двете четки, облече пак полото и сакото и запали двигателя. Когато зави по RN–93, погледна часовника си. Беше 15,41 часа.

Високо горе забеляза един хеликоптер, забръмчал по пътя си на изток. След десетина километра бе селцето Die^[7]. Познанията му стигаха, за да не го произнесе по английския начин, но съвпадението му направи впечатление. Не бе суеверен, но очите му се присвиха, когато навлезе в центъра на селището. На централния площад, близо до паметника от войната, бе застанал огромен, облечен в черна кожа моторизиран полицай, който му даваше знак да спре и паркира колкото може по-надясно на пътя. Знаеше, че пушката е все още в своите прикрепени към купето тръби. Не носеше пистолет или нож. За миг се поколеба дали да не удари в движение полицая с калника на колата, да продължи и да я изостави двадесетина километра по-нататък, като след това се опита, без помощта на огледало и леген, да се превърне в пастор Йенсен, и се намери изправен пред задачата да носи четири парчета багаж, или да спре.

Вместо него решението взе полицаят. Когато алфата забави ход, той напълно престана да се интересува от нея, извърна се и се загледа в другата посока на пътя. Чакала плъзна колата в края на пътя и зачака.

От другия край на селището се чу вой на сирени. Каквото и да се случеше, вече бе прекалено късно да се измъкне. В селото навлезе колона от четири полицейски ситроена и шест специални автобуса. Докато полицаят регулировчик отскачаше встрани и вдигаше ръка за поздрав, колоната профуча покрай паркираната алфа в посоката, от която идваше Чакала. През замрежените прозорци на колите, откъдето идваше френското им прозвище „кошници“, той можа да съзре редиците полицаи с шлемове и автомати връз коленете.

Конвоят изчезна така бързо, както се бе появил. Регулировчикът свали козируващата ръка, махна лениво към Чакала да продължи и важно се запъти към мотоциклета си, подпрян на военния паметник. Той все още риташе стартера, когато синята алфа изчезна зад ъгъла, поела на запад.

 

 

Когато нахлуха в Отел дьо Серф, беше пет без десет следобед. Клод Льобел, приземил се на километър и половина от другата страна на градчето, бе докаран с полицейска кола до входната алея на хотела. Влезе през главния вход, придружен от Карон, който носеше под провесения през дясната си ръка шлифер автоматичната карабина МАТ–49, заредена и със свален предпазител. Показалецът му бе върху спусъка. До тоя момент всичко живо в града бе разбрало, че става нещо. С изключение на собственика на хотела. Самият хотел бе изолиран от пет часа, но единственото необичайно нещо бе отсъствието на продавача на пъстърва, който всеки ден пристигаше със своя улов прясна риба.

Повикан от администратора, собственикът се появи, оставил сметките си в канцеларията. Льобел го слушаше как отговаря на задаваните му от Карон въпроси, като в същото време неспокойно поглежда към вързопа със странни очертания под неговата мишница. Човекът приведе рамене.

След пет минути хотелът бе наводнен от униформени полицаи. Те разпитваха персонала, ровеха в спалнята, претърсваха околността. Льобел излезе на алеята и се загледа към околните възвишения. Карон отиде при него.

— Наистина ли мислите, че си е заминал, шефе?

Льобел кимна.

— Ясно е като две и две четири.

— Но той се е записал за два дни. Мислите ли, че собственикът му е съучастник?

— Не. Той и персоналът не лъжат. Променил е решението си по някое време тази сутрин. И си е тръгнал. Въпросът сега е къде, по дяволите, е отишъл и дали подозира, че ни е известно кой е.

— Но как би могъл? Няма как да научи. Трябва да е съвпадение. Друго обяснение не може да има.

— Драги ми Люсиен, да се надяваме, че си прав.

— В такъв случай единственото, за което ни остава да се заловим, е номерът на колата.

— Да, това е мой пропуск. Би трябвало да обявим издирването на колата. Свържи се от някоя патрулна кола с Лионската пътна полиция и обяви тревога за всички постове. Въпрос от първостепенна важност. Бяла алфа-ромео, италианска, номер MI–61741. Да се подхожда внимателно. Пътникът е опасен и вероятно въоръжен. Знаете как става. Обаче още нещо — никой да не съобщава нищо за печата. Кажете, че човекът вероятно не знае, че е заподозрян, и ще одера жив всеки, който му позволи да го чуе по радиото или прочете във вестниците. Ще кажа на комисаря Гайар от Лион да поеме командването тук. А ние се връщаме в Париж.

 

 

Беше почти шест часът, когато синята алфа се спусна в град Валанс. Тук покрай бреговете на Рона по RN–7 — главния път от Лион за Марсилия и магистралата, отвеждаща по-голямата част от движението от Париж до Лазурния бряг, гърмеше стоманеният порой на автомобилите. Алфата прекоси тръгналия на юг широк път и пое по моста в посока Сен Пере на западния бряг. Без да обръща внимание на забързалите на юг жалки стоманени буболечки, могъщата река проблясваше в слънчевата светлина и следваше собствения си бавен, но сигурен ход към очакващото я Средиземно море.

След Сен Пере Чакала подгони малката спортна кола все по-нагоре и нагоре в Централния масив^[8] и провинцията Оверн, докато зад гърба му над долината вече се спускаше мракът. От Льо Пюи пътят стана по-стръмен, хребетите по-високи, а във всяко селище, изглежда, бликаше минерален извор, чиито живителни струи изтичаха от скалистия масив, за да привличат хората, спечелили си болки и екземи по големите градове, и да натрупат състояния за хитрите овернски селяни, завъртели с голяма охота курортния бизнес.

След Бриуд долината на река Алие остана назад, а нощният въздух замириса на изтравниче и съхнещо по високите пасища сено. Спря да зареди в Исоар, после отново се понесе през града на казината Мон Доре и курортното селище Ла Бурдул. Беше почти полунощ, когато мина край изворите на Дордон — там, където тя блика от овернските скали, за да потече през няколко извора на югозапад и да се влее в Атлантика при Бордо.

От Ла Бурдул пое към Юсел — главния град на Корез.

 

 

— Вие сте глупак, господин комисар, глупак. Той ви е бил в ръцете, а сте го оставили да се измъкне.

Сен Клер се бе полуизправил, за да подчертае казаното, и гледаше кръвнишки над полираната махагонова маса, към темето на Льобел. Детективът изучаваше документите в папката си, сякаш Сен Клер изобщо не съществуваше.

Решил бе, че това е единственият начин да се отнася към високомерния полковник от двореца, а Сен Клер от своя страна не бе напълно сигурен дали сведената глава изразява подходящото за случая чувство на срам или безочливо равнодушие.

Предпочиташе да приеме, че е първото. Когато свърши и се отпусна върху стола си, Клод Льобел вдигна очи.

— Ако хвърлите един поглед върху копието от доклада пред себе си, господин полковник — кротко отбеляза той, — ще забележите, че не ни е бил в ръцете. Съобщението от Лион, според което човек на име Дуган се е настанил предната вечер в един хотел край Гап, пристигна в Следствената едва днес в дванадесет и четвърт. А сега ни е известно, че Чакала неочаквано е напуснал хотела в единадесет и четвърт. Каквито и мерки да бяхме предприели, той пак разполагаше с цял час преднина.

Нещо повече: не мога да приема вашата обща критична оценка по отношение способността на Националната полиция като цяло. Бих ви припомнил, че заповедта на президента гласи цялата работа да се върши тайно. Следователно не беше възможно да се постави на бойна нога всеки селски жандармерийски участък за човек на име Дуган, тъй като това би вдигнало шум в печата. Адресната карта на Дуган е била взета от Отел дьо Серф по обичайния начин в обичайния час и надлежно изпратена в регионалното управление в Лион, Едва там било установено, че Дуган е издирвано лице. Това забавяне е било неизбежно, освен ако искаме да организираме общонационална шумна акция за залавянето на тоя човек, но това остава вън от пълномощията ми.

И накрая, Дуган е бил регистриран в хотела за два дни. Не ни е известно какво го е накарало да промени решението си в единадесет часа тази сутрин и да тръгне за другаде.

— Може би вашите полицаи, дето са се шляели наоколо — озъби се Сен Клер.

— Вече обясних, че преди дванадесет и четвърт не е имало никакво шляене, а до това време човекът вече е бил изчезнал от седемдесет минути — отвърна Льобел.

— И така, нямахме късмет, никакъв късмет нямахме — намеси се министърът. — Но все пак остава въпросът, господин комисар, защо не е започнало незабавно издирването на колата?

— Приемам, че в светлината на последвалите събития това се оказа грешка, господин министър. Имах основания да смятам, че лицето е в хотела и възнамерява да прекара нощта там. Ако бе спрян в околността от някой автоконтрольор заради това, че кара издирвана кола, той почти сигурно би застрелял нищо неподозиращия полицай и вече предупреден по този начин, щеше да се измъкне.

— Което именно е направил — каза Сен Клер.

— Вярно, но ние не разполагаме със сведения, доказващи, че е предупреден, както би било, ако колата му бе спряна от самичък полицай. Напълно е въможно той просто да е решил да отиде другаде. Ако това е така и довечера се настани в друг хотел, ще ни бъде докладвано. От друга страна, ако колата му бъде забелязана, и за това ще ни докладват.

— Кога бе пуснато нареждането за издирване на бялата алфа? — попита Макс Ферне, директорът на Следствената.

— Дадох заповедта в пет и петнадесет от двора на хотела — отвърна Льобел. — Би трябвало до седем да е стигнала до всички главни патрулни подразделения, а нарядите в големите градове би следвало да се инструктират в течение на нощта, при застъпването им на дежурства. С оглед голямата опасност, която този човек представлява, наредил съм колата да се издирва като открадната и при откриване да се съобщи незабавно в съответното районно управление, но в никакъв случай сам полицай да не предприема каквото и да е срещу водача й. Ако събранието реши да бъдат променени тези разпореждания, бих помолил тогава то да поеме и отговорността за онова, което може да последва.

Настъпи продължителна тишина.

— За съжаление възможността един полицай да загуби живота си не може да осуетява усилията, насочени към опазване на президента на Франция — промърмори полковник Роден. Присъстващите около масата дадоха израз на одобрението си.

— Точно така — съгласи се Льобел. — При положение, че сам полицай би бил в състояние да спре този човек. Само че повечето градски и селски полицаи, редовите служители, както и моторизираните патрули, не са професионални бойци. А Чакала е тъкмо такъв. Ако бъде засечен, ако застреля един-двама полицаи, избяга още един път и се скрие, ще се видим изправени пред две неща: от една страна, убиец, който е напълно наясно с положението, който вероятно е в състояние да приеме нова самоличност, за която нищо не знаем, и от друга — тлъсти заглавия по първите страници на всички вестници, които няма да можем да омаловажим. Ще бъда безкрайно изненадан, ако четиридесет и осем часа след гръмването на новината за убийствата причината за пребиваването на Чакала във Франция все още си остане тайна. Печатът ще научи за броени дни, че е дошъл да убие държавния глава. Ако някой тук има желание да обясни на президента всичко това, аз ще се оттегля с най-голямо удоволствие и ще му прехвърля задачата си.

Не се намериха доброволци. Както обикновено заседанието приключи към полунощ. След тридесет минути настъпи петъкът, 16 август.