Фредерик Форсайт
Денят на Чакала (11)

11.

Полковник Раул Сен Клер дьо Вийобан се прибра в къщи малко преди полунощ. Последните три часа бе прекарал в педантично писане на доклад относно вечерното съвещание в Министерството на вътрешните работи. Този доклад щеше да бъде на другата сутрин най-отгоре върху бюрото на главния секретар на Елисейския дворец.

Положил бе специални усилия за доклада, като скъса две чернови, докато остана доволен от свършеното, а след това лично внимателно го преписа на белова. Дразнеше се от това, че трябва да се занимава с неквалифициран труд на машинописец, към който не бе привикнал, но тук бе налице предимството да се запази тайната от секретаря — обстоятелство, което той не се поколеба да изтъкне в самия доклад, — и освен това да представи първи труда си на сутринта, което, надяваше се, няма да остане незабелязано. С малко късмет докладът щеше да стигне до бюрото на президента един час след прочитането му от главния секретар, а това също нямаше да му навреди.

Допълнителни усилия положи за намиране на най-точните думи, с които да направи лек намек за авторовото неодобрение по повод поверяването на една такава важна задача като сигурността на държавния глава единствено в ръцете на някакъв си комисар от полицията, привикнал по силата на подготовката си и своя опит повече към разкриване на дребни престъпници, лишени от особен интелект или дарби.

Да отива твърде далече, не ставаше, понеже Льобел би могъл и да открие тоя Чакал. Но в случай че не го стореше, добре би било да се припомни, че навремето е имало един достатъчно разумен човек, който се е усъмнил в целесъобразността на избора на комисаря.

Той в никакъв случай не се заяждаше с Льобел. Обикновен човечец, гласеше личната му оценка. В доклада бе употребил израза „без съмнение проявявал е компетентност в службата“.

Разсъждавайки върху първите две ръкописни чернови, той стигна до заключението, че най-изгодната позиция, която би следвало да заеме, бе не открито да се противопоставя от самото начало на избора на този полицай с висок ранг, тъй като въпросният избор бе направен от цялото събрание и ако се противопоставеше, щяха да му поискат конкретни съображения за това. От друга страна обаче, трябваше да следи отблизо цялата операция в качеството си на представител на президентската канцелария и пръв да посочи с необходимата трезвост недостатъците в хода на разследването веднага щом се появят.

Размишленията му по въпроса как най-добре да бъде информиран за намеренията на Льобел бяха прекъснати от телефона, по който Сангинети го уведоми, че министърът е решил в последния момент да ръководи всяка вечер от десет часа съвещания, на които Льобел да дава отчет за хода на работата си. Новината зарадва Сен Клер. Тя решаваше неговия проблем. С малко подготовка през деня той би могъл да задава на детектива остри и уместни въпроси, с които да покаже на останалите, че поне в президентската канцелария си дават ясна сметка за изключителността и сериозността на положението.

Лично за себе си не смяташе, че наемният убиец, ако изобщо съществуваше, има особени шансове. Мерките за сигурността на президента бяха най-ефикасните в света, а част от работата му в канцеларията бе да се грижи за организацията на публичните явявания на държавния глава и да определя следваните от него маршрути. Той не се безпокоеше особено от вероятността някакъв си чуждестранен наемник да успее да се пребори с отлично организираната и мощна система за сигурност.

Отключи входната врата на апартамента и чу новопридобитата любовница да се обажда от спалнята:

— Скъпи, ти ли си?

— Да, cherie. Разбира се, че съм аз. Самотна ли беше?

Тя изтича откъм спалнята, облечена в къса прозрачна черна нощница, обшита около врата и по подгъва с дантела. Отразената светлина от нощната лампа проникваше през отворената врата на спалнята и очертаваше формите на младото й женствено тяло. Както обикновено при вида на любовницата си Раул Сен Клер изпита тръпка на удовлетворение при мисълта, че е негова и при това тъй дълбоко влюбена. По силата на характера си той бе повече склонен да се самопоздрави заради това обстоятелство, отколкото да благодари на щастливия случай, който ги бе събрал.

Тя обгърна врата му с голите си ръце и го целуна продължително с отворени уста. Отвърна й колкото можа все още стиснал чантата си и вечерния вестник.

— Хайде — каза, когато се отделиха един от друг, — бягай в леглото, аз идвам веднага.

Плесна я по задника, за да побърза. Момичето се мушна обратно в спалнята, хвърли се в леглото и изпъна крайниците си с ръце под врата и щръкнали гърди.

Сен Клер влезе в стаята без чанта и я погледна доволно. Тя му отвърна със сладострастна усмивка.

По време на прекараните заедно две седмици бе разбрала, че само най-крещяща вулгарност, придружена от намек за груба сласт, можеха да събудят известно желание в пресъхналите слабини на професионалния придворен. Дълбоко в себе си Жаклин го мразеше колкото и в деня, когато се срещнаха за първи път, но вече бе научила, че това, което му липсваше като мъжественост, можеше да бъде компенсирано със словоохотливост, особено що се отнася до голямото му значение в игрите на Елисейския дворец.

— Побързай — прошепна тя, — искам те.

Сен Клер се усмихна с неподправено задоволство и си събу обувките, като ги сложи една до друга под масичката за сервиране. Последва сакото с грижливо изпразнени върху тоалетката джобове. После панталоните, педантично сгънати и провесени през дръжката на масичката. Дългите му тънки крака се подаваха изпод краищата на ризата като окосмени бели игли за плетене.

— Защо се забави толкова? — попита Жаклин. — Чакам те цяла вечност.

Сен Клер поклати сериозно глава.

— Във всеки случай не е нещо, с което заслужава да си блъскаш главата, скъпа.

— О, колко си лош. — Тя рязко се извърна настрани, престорено сърдито и със сгънати колене. Пръстите му посегнаха към възела на вратовръзката, докато гледаше падащата върху раменете й кестенява коса и откритите от късичката нощница налети бедра. След още пет минути бе готов за лягане и вече закопчаваше копринената пижама с монограм.

Просна се в цялата си дължина на леглото до нея и прокара длан от длъбнатината на кръста към бедрото й с отпуснати към чаршафа пръсти, които галеха топлата заобленост на задните части.

— Какво има сега?

— Нищо.

— Мислех, че искаш да се любим.

— Ти нищо не ми казваш. Не мога да ти звъня в службата. Лежа тук часове наред и се тревожа да не би да ти се е случило нещо. Никога досега не си се бавил толкова, без да ми звъннеш.

Тя се обърна по гръб и го погледна. Облегнат на лакът, той плъзна свободната си ръка под нощницата й и започна да мачка едната й гръд.

— Виж какво, скъпа, бях много зает. Имаше нещо, като кризисно положение, което трябваше да оправя, преди да си тръгна. Щях да ти се обадя, но хората още работеха, постоянно влизаха и излизаха от кабинета. Неколцина от тях знаят, че жена ми я няма. Би изглеждало странно да звъня през централата у дома.

Тя мушна ръка в процепа на пижамата, за да обхване увисналия пенис, и бе възнаградена с леко потръпване.

— Не може да има нищо толкова важно, че да не успееш да ме предупредиш за закъснението си, мили. Тревожех се цялата вечер.

— Е, няма защо повече да се тревожиш. Ела надолу, знаеш, че ми харесва.

Тя се засмя, протегна другата си ръка, за да привлече главата му, и го ухапа по меката част на ухото.

— Не, той не го заслужава. Не още във всеки случай. — Стисна укорително бавно втвърдяващия се член. Дишането на полковника се учести забележимо. Започна да я целува с отворени уста и така силно замачка зърното първо на едната, после на другата й гръд, че тя се заизвива от болка.

— Ела долу — простена той.

Тя леко се отдръпна и развърза шнура на пижамата му. Раул Сен Клер гледаше как гривата кестенява коса се спуска, за да обгърне корема му, излегна се и въздъхна от удоволствие.

— Изглежда, оасовци все още искат да очистят президента — каза той. — Заговорът бе открит днес следобед. По случая се работи. Това ме задържа.

Чу се меко „пльок“, когато момичето леко отдръпна глава.

— Не ставай глупав, скъпи, те отдавна са бита карта. — Тя се върна към заниманието си.

— Никак дори. Сега са наели чуждестранен убиец, който ще се опита да го ликвидира. Еей, не хапи.

След половин час полковник Раул Сен Клер дьо Вийобан спеше, полузаровил лице във възглавницата, и тихо похъркваше след положените усилия. До него любовницата му се взираше през мрака към тавана, леко осветен от уличните лампи, проправили си път през тесния процеп между двете завеси.

Онова, което научи, я порази. Макар да не знаеше нищо за подобен заговор, сама можеше да прецени важността на направеното от Ковалски признание.

Мълчаливо изчака будилникът с осветения циферблат да покаже два сутринта. Стана от леглото и измъкна от контакта щепсела на телефона в спалнята.

Преди да се отправи към вратата, тя се надвеси над полковника и благослови Господ, че не е от хората свикнали да спят прегърнати с партньорите си по легло. Той продължаваше да хърка.

Излязла от спалнята, тя тихо затвори вратата, прекоси дневната към входното антре, после затвори и тази врата след себе си. От телефона върху масичката в антрето набра един номер в квартал Молитор. След неколкоминутно чакане се обади сънен глас. Жаклин говори бързо в течение на две минути, чу потвърждение, че е разбрана, и затвори. Малко след това бе обратно в леглото и се мъчеше да заспи.

 

 

През цялата нощ шефовете на криминални отдели в полициите на пет европейски страни, на Америка и Южна Африка бяха събуждани по телефона от Париж. Повечето от тях отговаряха ядосани и сънени. В Западна Европа времето бе като в Париж — ранните утринни часове. Във Вашингтон бе девет вечерта и началникът на отдел „Убийства“ към ФБР бе на официална вечеря. Карон успя да се свърже с него едва при третия опит и разговорът им бе смущаван от брътвежа на гостите и чукането на чаши, проникващи от съседното помещение, където се провеждаше тържеството. Началникът все пак успя да разбере за какво става дума и се съгласи да бъде в службата за връзка с Главната квартира на ФБР в два часа сутринта вашингтонско време, за да говори по телефона с комисар Льобел, който щеше да се обади от Интерпол в осем часа сутринта парижко време.

Шефовете на криминалните отдели на белгийската, италианската, немската и холандската полиция очевидно държаха на семействата си: на свой ред всеки бе събуден и след като изслушваше Карон, се съгласяваше да бъде в стаята за връзка в предложеното от него време, за да разговаря лично по телефона с Льобел по въпрос от изключителна важност.

Ван Рай от Южна Африка бе вън от града и нямаше да се прибере в главната квартира преди изгрев слънце, така че Карон говори с неговия заместник Андерсон. Когато научи за това, Льобел не остана недоволен, тъй като много добре познаваше Андерсон, а Ван Рай — никак.

Освен това подозираше, че Ван Рай е назначен по политически съображения, докато Андерсон бе в миналото редови полицай, като него самия.

Телефонният звън завари мистър Антъни Малинсън, помощник-комисар по криминалните дела в Скотланд Ярд, в неговия дом в Бексли малко преди четири часа. Той изръмжа недоволно срещу настойчивия звън край леглото си, протегна ръка към слушалката и промърмори:

— Малинсън.

— Мистър Антъни Малинсън? — попита някакъв глас.

— На телефона.

Разтърси рамене, за да отхвърли завивката, и погледна часовника си.

— Казвам се инспектор Люсиен Карон от френската Surete Nationale. Обаждам ви се от името на комисар Клод Льобел.

Гласът, говорещ добре английски, макар и с много силен акцент, се чуваше добре. Очевидно в този ранен час линиите не бяха натоварени. Малинсън се намръщи. Толкова ли не можеха тия да позвънят в някой приличен час?

— Да?

— Мисля, че вероятно познавате комисар Льобел, мистър Малинсън?

Малинсън се замисли за миг. Льобел? А, да, дребен човечец, началник на „Убийства“ в Следствената. Не беше кой знае какво на външен вид, но постигаше резултати. Страшно помогна в случая с оня убит английски турист преди две години. Щеше да стане гаф с печата, ако не бяха пипнали убиеца в така кратки срокове.

— Да, познавам комисар Льобел — каза той в слушалката. — За какво става дума.

Смутена от разговора, жена му Лили промърмори в съня си.

— Възникна един проблем от изключителна важност, който изисква също така висока степен на дискретност. Аз съм помощник на комисар Льобел по това дело. То е крайно необикновено. Комисарят би желал лично да ви се обади в стаята ви за връзка в Скотланд Ярд в девет тази сутрин. Бихте ли могли да сте там за разговора?

Малинсън помисли малко.

— За рутинно запитване на сътрудничещи полицейски организации ли става дума? — попита той.

Ако бе такова, можеха да използуват обичайната система за връзка чрез Интерпол. Девет часът бе напрегнато време в Скотланд Ярд.

— Не, мистър Малинсън, не става дума за това. Комисарят иска да отправи лична молба за малко дискретна помощ. Може да се окаже, че нищо във възникналия проблем не засяга Скотланд Ярд. Най-вероятно да е така. При това положение добре ще е да не се прави официално запитване.

Малинсън обмисли предложението. По природа бе предпазлив човек и нямаше желание да го замесват в секретни операции на чуждестранна полиция. Ако е извършено престъпление или ако някой престъпник е избягал в Англия, това е друг въпрос. Тогава защо тази тайнственост? Тогава си спомни за един случай преди години, когато му възложиха да издири и върне обратно дъщерята на някакъв министър, избягала с красив млад нехранимайко. Момичето беше непълнолетно, така че можеше да се повдигне обвинение в посегателство срещу родителската власт. Донякъде пресилено. Министърът обаче настояваше цялата работа да се свърши, без дори и слух за нея да стигне до печата. Италианската полиция се показа много услужлива, когато двойката бе открита да си играе на Ромео и Жулиета във Верона. Е, добре, значи Льобел искаше известна помощ на базата на старото им приятелство. Нали за това са старите приятелства.

— Добре, ще чакам обаждането. В девет часа.

— Много ви благодаря, мистър Малинсън.

— Лека нощ.

Малинсън остави слушалката, нагласи будилника за шест и половина вместо за седем и заспа отново.

 

 

Докато Париж спеше в очакване на утрото, един учител на средна възраст крачеше напред-назад из тясната си и задушна ергенска гарсионера. Наоколо цареше безпорядък: книги, вестници, списания и ръкописи бяха пръснати по масата, столовете и дивана и дори върху покривката на тясното легло, разположено в ниша в отдалечения край на помещението. В друга ниша имаше умивалник, препълнен с мръсни съдове.

По време на среднощната разходка мислите на мъжа не бяха заети от разхвърляността на стаята, тъй като, откак загуби поста си на директор на лицей в Сиди бел Абес заедно с хубавата къща и принадлежащите към нея двама слуги, той се бе научил да живее по сегашния начин. Проблемът му бе друг.

Когато над източните предградия се пукаше зората, той най-после седна и взе един вестник. Погледът му отново премина по втората колона на външнополитическата страница. Заглавието гласеше: „Ръководителите на ОАС барикадирани в римски хотел“. След като прочете колонката за сетен път, взе окончателно решение, облече лек шлифер, за да се предпази от утринния хлад, и излезе от жилището.

Качи се на минаващо по най-близкия булевард такси и нареди на шофьора да го закара до Северната гара. Макар таксито да го остави точно отпред, той се отдалечи от гарата веднага щом колата изчезна, прекоси улицата и влезе в едно от денонощните кафенета в района.

Поръча кафе и телефонен жетон, остави кафето и отиде в задната част на помещението да се обади. Справочната служба го прехвърли на Международната и той поиска номера на един хотел в Рим. Казаха му го след шестдесет секунди, а той затвори телефона и си тръгна.

В друго кафене, на сто метра нагоре по същата улица, отново се обади, този път, за да попита „Справки“ коя е най-близката отворена поща, откъдето могат да се водят международни разговори. Казаха му, както и очакваше, че такава има недалеч от Централната гара.

В пощата даде поръчка за римския номер, без да споменава хотела, и изчака двадесет напрегнати минути, докато го свържат.

— Искам да говоря със синьор Поатие — каза на италианеца, който се обади.

— Signor che?^[1] — попита гласът.

— Il signor francesi. Poitiers. Poitiers.^[2]

— Che?^[3] — отново попита гласът.

— Francesi, francesi… — каза мъжът от Париж.

— Ah, si, il signor francesi. Momento, per favore.^[4]

Последва поредица прищраквания, после уморен глас се обади на френски:

— Ouay…^[5]

— Слушайте — каза мъжът от Париж припряно, — нямам много време. Вземете молив и запишете каквото казвам. Започвам: Валми за Поатие. Чакала е провален. Повтарям. Чакала е провален. Ковалски е хванат. Преди да умре, е пропял. Край. Приехте ли?

— Ouay — отвърна гласът, — ще предам.

Валми остави слушалката, бързешком плати сметката и излетя от сградата. След минута се загуби сред тълпите постоянни пътници, изливащи се от главната зала на гарата. Слънцето над хоризонта вече сгряваше паважите и хладния от нощта въздух. След половин час ароматът на утрин, кроасани и мляно кафе щеше да изчезне под пелената отработени газове, човешки миризми и застоялия дъх на тютюн. Две минути след като Валми изчезна, пред пощата спря кола и двама от контраразузнаването влязоха забързани вътре. Изслушаха описанието, направено от телефониста, но то можеше да се отнася за всеки срещнат.

 

 

В Рим Марк Роден бе събуден в 7,55 часа, когато дежурният, прекарал нощта при бюрото на долния етаж, го разтърси за рамото. Събуди се за миг, вече полустанал и с ръка към пистолета под възглавницата. Изсумтя с облекчение, като видя лицето на бившия легионер над себе си. Един поглед към нощното шкафче му стигаше да разбере, че така и така се е успал. След прекараните в тропиците години обичайният му час за ставане бе значително по-ранен, а августовското римско слънце бе вече високо над покривите. Седмиците на бездействие обаче, вечерните часове, прекарани в игра на пикет с Монклер и Касон, изпитите твърде големи количества кисело червено вино и липсата на движения го бяха направили вял и поспалив.

— Едно съобщение, mon Colonel. Някой току-що се обади и, изглежда, много бързаше.

Легионерът протегна откъснатото от бележник листче, върху което бяха нахвърляни несвързаните фрази на Валми. Роден прочете съобщението веднъж, после скочи от тънко застланото легло. Уви около кръста памучния саронг, който обикновено носеше, по придобит на Изток навик, и го прочете отново.

— Добре, свободен си.

Легионерът излезе от стаята и се върна долу.

Известно време Роден руга тихо и настървено, като мачкаше листчето в ръце. Проклет, проклет, проклет, проклет да е Ковалски.

През първите два дни след изчезването му той си бе мислил, че човекът просто е дезертирал. Напоследък бе имало няколко предателства, придружили утвърждаващото се сред редовия състав убеждение, че ОАС се е провалило и ще продължава да се проваля в опитите си да ликвидира Шарл дьо Гол и да свали сегашното правителство на Франция. Но за Ковалски винаги бе смятал, че ще остане верен докрай.

А ето сега разполагаше с доказателства, че по някаква неведома причина Ковалски се бе върнал във Франция или дори може би е бил заловен в Италия и отвлечен. И, изглежда, беше проговорил, под натиск, естествено.

Роден наистина съжаляваше за покойния си подчинен. Част от солидната репутация, която си бе изградил като боец и командир, се основаваше на огромните грижи, които полагаше за хората си. Тия неща се ценят от бойците много повече, отколкото би могъл да си представи кой да е военен теоретик. Сега Ковалски бе мъртъв и Роден не хранеше никакви илюзии относно естеството на тази смърт.

Важно бе все пак да опита да си даде сметка какво точно Ковалски е бил принуден да каже. Срещата във Виена, името на хотела. Естествено, всичко, що се отнася до тия въпроси. Тримата участници в срещата. Това не би било новост за SDECE. Какво обаче знаеше за Чакала? На вратата не е подслушвал, това е сигурно. Би могъл да им съобщи за посетилия тримата висок рус чужденец. Само по себе си това нищо не означаваше. Чужденецът би могъл да бъде търговец на оръжие или финансов спонсор. Имена не бяха споменати.

В съобщението на Валми обаче Чакала се споменаваше по име. Как така? Как би могъл Ковалски да им каже това?

С нарастващ ужас Роден си припомни сцената на раздялата. Той стоеше с Англичанина на вратата. Виктор се бе отдалечил на няколко крачки по коридора, подразнен от начина, по който Англичанина го бе открил в нишата — професионалист, надигран от друг професионалист, — и очакваше някаква неприятност, почти се надяваше да се случи нещо. Какво каза тогава той, Роден? Bonsoir, г-н Чакал. Разбира се. По дяволите и да пукне дано.

Като обмисли нещата отново, Роден си даде сметка, че Ковалски по никакъв начин не би могъл да научи истинското име на убиеца. Знаеха го само той, Монклер и Касон. И все пак Валми бе прав. С признанието, направено от Ковалски в ръцете на SDECE, нещата бяха твърде компрометирани, за да бъдат поправими. Те знаеха за срещата, за хотела, може би вече бяха разговаряли с администратора, разполагаха с описание на външния вид на лицето, имаха кодовото название. Без съмнение щяха да се досетят за онова, за което се бе сетил и Ковалски — русият е наемен убиец. Оттук нататък охранната мрежа около Дьо Гол щеше да се затегне, той щеше да се откаже от всички публични явявания, от всякакви излизания от двореца, щеше да лиши наемника от всякаква възможност да го ликвидира. Край! Операцията бе провалена. Ще трябва да възпре Чакала, да поиска обратно парите, като приспаднат извършените разходи и обезщетението за изгубеното време и усилия.

Едно нещо трябваше да се уреди и при това незабавно. Самият Чакал трябваше спешно да бъде уведомен за прекратяването на операцията. У Роден все още бе запазено достатъчно командирско начало, за да не нареди на някой да се отправи в мисия, чийто успех е станал невъзможен.

Извика телохранителя, комуто след изчезването на Ковалски бе възложил задачата да ходи всеки ден до Централната поща, за да прибира полученото и при необходимост да се обажда по телефона, и най-подробно го инструктира.

В девет часа телохранителят бе в пощата и поиска един номер в Лондон. Минаха двадесет минути, преди телефонът в другия край на линията да зазвъни. Телефонистката направи знак на французина да влезе в една кабина. Той вдигна слушалката, тя остави своята и телохранителят чу звуците на английския телефонен сигнал.

 

 

Тази сутрин Чакала стана рано, тъй като имаше да свърши много неща. Предната вечер бе прегледал и пренаредил трите куфара от багажа си. Оставаше само да сложи в ръчната чанта тоалетните принадлежности и приборите за бръснене. Изпи обичайните две чаши кафе, взе душ и се обръсна. След като прибра и необходимите за пренощуване вещи, затвори чантата и я постави до трите куфара край вратата.

Приготви си бърза закуска от бъркани яйца, портокалов сок и още черно кафе в малката, но удобна кухня на жилището и се нахрани на кухненската маса. Като подреден и прибран човек, изцеди останалото мляко в мивката, счупи последните две яйца и също ги изсипа там. Остатъка от портокаловия сок изпи, изхвърли кутията в кофата за боклук, а парченцата хляб, яйчени черупки и трохи кафе потънаха в шахтата за отпадъци. Нищо от останалото нямаше да се развали по време на отсъствието му.

Накрая облече тънка копринена риза без копчета, гълъбовосивия костюм, в който бяха документите на името на Дуган и стоте лири в брой, тъмносиви чорапи и елегантни черни мокасини. Комплектът бе допълнен от неизбежните тъмни очила.

В девет и петнадесет взе багажа — по две парчета във всяка ръка, затвори самозаключващата се врата на жилището и слезе долу. Беше съвсем близо до Саут Одли Стрийт и хвана такси на ъгъла.

— Летището, сграда номер две — каза на шофьора.

Когато таксито потегляше, телефонът в апартамента му зазвъня.

 

 

В десет часа легионерът се завърна в хотела край Виа Кондоти и съобщи на Роден, че в продължение на тридесет минути се е опитвал да се свърже с лондонския номер, но не е успял.

— Какво става? — попита Касон, който бе чул обяснението и видя освободения легионер да се връща към обичайните си задължения. Тримата ръководители на ОАС седяха в хола на апартамента. Роден извади някакво листче от вътрешния си джоб и го подаде на Касон.

Касон го прочете и го предаде на Монклер. И двамата обърнаха погледи към своя водач за обяснение. Такова не последва. Роден седеше, загледан през прозорците между напечените покриви на Рим, събрал вежди в размисъл.

— Кога се получи? — попита най-накрая Касон.

— Тази сутрин — отвърна Роден лаконично.

— Трябва да го спрете — намеси се Монклер. — Те ще пуснат половин Франция по следите му.

— Ще пуснат половин Франция по дирите на висок рус чужденец — отвърна тихо Роден. — През август във Франция има над един милион чужденци. Доколкото ни е известно, не разполагат с име, лице или паспорт, за които да се заловят. Като професионалист, той положително ще използува фалшив паспорт. Много хляб ще има да изядат, преди да го заловят. Ако се обади на Валми, ще бъде предупреден и тогава пак ще може да се оттегли.

— Ако се обади на Валми, естествено, ще му бъде наредено да се откаже от операцията — обади се Монклер. — Валми ще му заповяда.

Роден поклати глава.

— Валми няма власт да стори това. Неговите инструкции гласят да получава информация от момичето и да я предава на Чакала, когато той му се обажда. Ще стори това, но нищо повече.

— Но Чакала сам трябва да проумее, че всичко е свършено — възрази Монклер. — Трябва да напусне Франция още след първото си обаждане на Валми.

— Теоретически да — отвърна Роден замислено. — Но ако го стори, ще трябва да върне парите. Много нещо е заложено за всички нас, включително за него. Зависи доколко разчита на собствения си план.

— Смятате ли, че все още има шанс след… след всичко, което се случи? — попита Касон.

— Честно казано, не — отговори Роден. — Но той е професионалист. Както и аз, по свой начин. Това е стереотип на мислене. Човек не обича да изоставя операция, планирана лично от него.

— Но тогава спрете го, за Бога! — възкликна Касон.

— Не мога. Бих го направил, ако можех, но не съм в състояние. Него го няма. Тръгнал е. Той го пожела по този начин и така стана. Нито знаем къде е, нито какви са намеренията му. Действува самостоятелно. Аз дори не мога да се обадя на Валми да му наредя да съобщи на Чакала да се откаже от операцията. Това крие риска да бъде провален Валми. Никой вече не може да спре Чакала. Твърде късно е.