Стивън Кинг
Мизъри (78)

19

Навън падна мрак и полицаите не се появиха. Ани не бездействаше: постави ново стъкло на прозореца в спалнята и събра кламерите и парчетата стъкла, разпилени по алеята. „Когато утре полицаите ме посетят, за да търсят изгубеното си агънце, всичко трябва да е наред, Пол“ — изчурулика тя.

„Дано да погледнат под косачката. Дано да погледнат под нея — тогава ще видят много странни неща.“

Но въпреки че напрягаше въображението си, не му идваше наум как би им хрумнало да го направят.

Преди да се качи на горния етаж, Ани отново се обърна към него:

— Навярно се учудваш защо ти разказвам плана си с такива подробности?

— Не — тихо отвърна Пол.

— Защото исках да разбереш точно как стоят нещата и какво трябва да правиш, за да останеш жив. Знай, че бих приключила цялата история веднага, ако не беше книгата. Все още държа на нея. — Ани замечтано се усмихна. — Наистина е най-хубавият роман за Мизъри — толкова ми се иска да узная как ще свърши.

— И на мене, Ани.

Тя го изгледа смаяно.

— Но ти знаеш, нали?

— Когато започвам някоя книга, винаги си мисля, че знам как ще завърши, но краят почти винаги се оказва различен. Пък и не ми е чудно — писането е като изстрелване на космическа ракета — само че писателят пътува във времето, а не в космоса. Много рядко краят на книгата отговаря на първоначалния замисъл — все едно да изстреляш на другия край на света многостепенна ракета и да очакваш да се приземи в баскетболен кош. Разбира се, конструкторите на тези ракети съвсем авторитетно твърдят, че подобно постижение е възможно, но шансовете са едно на хиляда.

— Разбирам — промълви Ани.

— Навярно притежавам добра вградена навигационна система, защото обикновено съм близо до целта, което е прекрасно, особено ако разполагаш с достатъчно експлозив в челната част. В момента се очертават две версии. Едната е много тъжна. Другата — въпреки че не прилича на традиционния холивудски хепиенд — дава известни надежди за бъдещето.

Ани уплашено го изгледа, лицето й помръкна.

— Нямаш намерение да я погубиш отново, нали?

Пол леко се усмихна.

— Дори да е така, какво ще направиш? Ще ме убиеш? Изобщо не ме е страх. Може би не знам какво ще се случи с Мизъри, но ми е известно какво ще стане с мен… и с теб. Ще напиша „КРАЙ“, ти ще прочетеш всичко и тогава ще сложиш край и на двама ни. Отлично знам какво ще се случи. Всъщност истината не е по-различна от измислицата. Обикновено човек предчувства точно какво ще стане.

— Но…

— Струва ми се, че знам как ще свърши всичко. Ако се окаже вярно, ще ти хареса. Но дори краят да е такъв, какъвто ми се иска, и двамата няма да научим подробностите, докато ги напиша.

— Навярно си прав.

— Спомняш ли си популярната реклама за автобусите „Грейхунд“: „Пътуването е половината от удоволствието.“

— Но вече привършваш, нали?

— Да — отвърна Пол. — Привършвам.