Стивън Кинг
Мизъри (75)

16

Вратата се отвори, Ани застана на прага и замислено го изгледа. Беше се преоблякла, през рамото й бе преметната чантичка.

Пол изрече с учудващо достойнство:

— Убий ме, но поне го направи бързо. Престани да ме режеш на парчета.

— Ако имаме късмет, няма да те убия, въпреки че го заслужаваш. Би трябвало да го сторя, но знаеш, че съм луда, а откачените хора не умеят да си пазят интересите.

Застана зад него, изтласка стола през вратата и го подкара по коридора. На Пол му хрумна, че никога досега не е забелязал да носи подобна чантичка. Ако отиваше в града, облечена с рокля, Ани носеше голяма, обемиста чанта, каквато старите моми влачат със себе си на църковните разпродажби. Ако носеше панталони, пъхаше портфейла си в задния джоб като мъж.

Златистите слънчеви лъчи нахлуваха в кухнята Сенките на краката на масата образуваха върху линолеума хоризонтални черти, подобни на решетките на затвор. Часовникът над печката показваше шест и четвърт, навярно бе точен, въпреки че Ани навярно забравяше да го сверява, както забравяше да обръща страниците на календарите — според кухненския календар все още беше месец май. Пол чу как първите щурци настройваха цигулките си на ливадата. Помисли си: „Чувал съм този звук, когато съм бил малък“ — и за малко не се разплака.

Ани вкара стола в килера. Вратата към мазето беше отворена. Стъпалата бяха осветени от мъждукаща крушка. Лъхна го миризма на застояла вода. Пол си помисли, че долу е пълно с паяци, мишки и плъхове.

— О, без мен — каза той.

Ани нетърпеливо го изгледа и писателят осъзна, че след убийството на полицая, тя беше почти нормална. Върху лицето й бе изписана решителност, приличаше на домакиня, която приготовлява тържествена вечеря.

— Ще слезеш долу — нетърпеливо го подкани тя. — Разполагаш с пет секунди да решиш дали да те сваля на гръб, или да те хвърля.

— На гръб — моментално отвърна Пол.

— Мъдро решение — тя се обърна и Пол обгърна с ръце шията й. — Не се опитвай да ме удушиш, Пол. Изкарала съм курс по карате. Ще те хвърля на пода и ще си счупиш гръбнака.

Метна го с лекота на гърба си. Краката му увиснаха. Вече не бяха в шини, но изглеждаха изкривени и уродливи, като че принадлежаха на някакво чудовище от цирка. Левият му крак с раздробеното коляно беше цели пет сантиметра по-къс от десния. Пол бе опитал да стои на един крак, но след това болката не спираше с часове, дори таблетките не можеха да я успокоят.

Докато слизаха надолу, Пол усети вонята на влага и гнили зеленчуци. Стълбите се осветяваха от три голи крушки. От тавана висяха прогнили паяжини. Каменните стени бяха небрежно издялани и повече приличаха на детска рисунка. Лъхна го неприятна хладина.

Никога не се бе доближавал до тялото на Ани, както сега, когато го носеше на гърба си по стъпалата. Изпита неприятно чувство, Ани миришеше на пот — всъщност Пол харесваше миризмата на прясната пот, защото му напомняше за усилена работа — но тя вонеше отвратително, като непрани чаршафи със засъхнала върху тях сперма. Освен това се усещаше миризмата на мръсотия. Навярно Ани забравяше да се къпе, както забравяше да смени датата на календара. Едното й ухо бе запушено от кафеникава ушна кал и Пол се питаше как изобщо чува нещо.

До каменната стена беше поставен дюшек — ето какво бе влачила след себе си. До него имаше сгъваема масичка, върху която стояха консерви и бутилки.

Ани спря до дюшека, обърна се и приклекна.

— Слизай, Пол.

Той свали ръце от шията й, внимателно се отпусна върху дюшека и уплашено я изгледа, когато посегна към чантичката си.

— Не — изкрещя Пол, защото под мъжделивата светлина забеляза проблясването на спринцовката.