Стивън Кинг
Мизъри (70)

11

Най-голямото постижение на Пол в дните след ампутацията на пръста му бе способността да определя точната дата, която бе прераснала в мания.

Хрумна му, че започва да полудява като Ани, после уморено си отговори: „И какво от това?“

През дните, последвали ампутацията на крака му (Ани ги наричаше период на оздравяване), работата върху романа напредваше. „Напредваше“ беше дори скромно казано. Пол пишеше прекалено добре в сравнение с предишния Пол Шелдън, който спираше да работи, когато свършваше цигарите или го болеше глава. Ласкаеше се, че постъпва героично, но навярно го правеше единствено, за да избяга от действителността и защото болката беше страхотна. Когато раната започна да зараства, Пол усети непоносим сърбеж в липсващия крак, който беше по-страшен от самата болка. Непрекъснато се събуждаше посред нощ и с десния си крак се опитваше да почеше липсващия си крайник.

Но това не му бе попречило да работи.

След отрязването на палеца му и поднасянето на отвратителната торта кошчето за отпадъци отново започна да се пълни с топки смачкана хартия. Беше загубил крака си и едва не бе умрял, но беше продължил да пише. Вдъхновението му се бе изпарило след ампутацията на палеца му — не трябваше ли да е обратното?

Беше прекарал цяла седмица на легло, защото имаше висока температура и треска, вероятно предизвикана от лошото му здравословно състояние, а не от инфекция. Ани лесно се справи с този проблем — сред запасите й имаше достатъчно антибиотици. Натъпка го с наркотици и Пол започна да се чувства по-добре — доколкото можеше да се чувства добре дри тези ненормални обстоятелства. И все пак нещо не беше наред — сякаш бе загубил таланта си и написаното му се струваше безинтересно. Опита се да обясни неуспеха си с липсващите букви, но преди те не му пречеха, пък и какво представляваха липсващите букви в сравнение с липсващ крак и за да стане по-весело — с липсващ палец?

Независимо от причината вдъхновението му бе пресъхнало, сякаш невидима ръка стесняваше процепа в хартията, който едно време му се струваше широк като тунела „Линкълн“. Сега се бе превърнал в дупчица, през която човек трябваше да наднича с проточена шия и пак да не забележи нищо интересно, защото зрителното му поле бе крайно ограничено.

Отрязването на пръста му и последвалата треска се бяха отразили зле върху романа. Изразите на героите отново бяха станали цветисти и високопарии. Книгата все още не бе пародия на самия него, но скоро щеше да се превърне в такава и Пол се чувстваше безпомощен да я промени. Освен това романът изобилстваше с грешки, които се размножаваха като плъхове в тъмен ъгъл. В последните трийсет страници баронът се бе превърнал във виконта от „Приключенията на Мизъри“. Наложи се Пол да препрочете написаното и да скъса излишното.

„Няма значение, Пол, проклетата книга е към края си“ — непрекъснато си повтаряше той през последните дни, преди машината да „изплюе“ още две чукчета. Всъщност романът напредваше — писането му беше истинско мъчение, а когато го свършеше щеше да дойде и краят на живота му. Всъщност по-добна перспектива дори радваше Пол, което идваше да покаже депресията, в която бе изпаднал. Но въпреки това работата му вървеше и грешките бяха по-малко. Всъщност истинското затруднение идваше от факта, че Пол беше загубил способността да си измисля — от удоволствие играта „Можеш ли?“ се бе превърнала в мъчителен труд. Пол усещаше, че част от вдъхновението му сякаш е изтекло заедно с кръвта му след отрязването на пръста. Въпреки тормоза, на който го подлагаше Ани, романът бе най-интересният от всички книги за Мизъри. Сюжетът беше мелодраматичен, но добре построен и доста забавен. Пол предполагаше, че книгата ще има огромен успех, ако бъдат публикувани повече екземпляри, освен единствения, поръчан от издателство „Ани Уилкс“. Да, трябва да я довърши, стига проклетата машина да издържи.

„Мислеше се за много яка“ — каза си Пол след серия от задължителни повдигания. Изтънелите му ръце трепереха, раната, където едно време беше пръстът му, пулсираше от болка, челото му бе покрито с пот. „Въобразяваше си, че си млад юначага, който ще си направи гаргара с онова старо уморено лайно, шерифа. Но не забравяй, че вече изплю едно чукче и виж колко смешно изглеждат останалите букви — клатят се и излизат над линията. Струва ми се, че старото уморено лайно ще спечели този рунд, приятелче… навярно ще те пребие до смърт… и навярно кучката също се досеща. Ето защо отряза левия ми пръст — може да е побъркана, но съвсем не е глупава.“

Пол уморено се втренчи в машината.

„Давай! Дори да се разпаднеш на съставните си части, ще довърша книгата. Ако Ани ми предложи друга машина, ще й бъда много благодарен, в противен случай ще допиша романа в бележника си. Но не трябва да викам.“

„Няма да викам!“

Аз

няма…