Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Misery, 1987 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- , 1992 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,5 (× 155гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- maskara(2008)
Издание:
Стивън Кинг. Мизъри
Издателска къща „Ведрина“, София, 1992
ISBN 954–404–020-Х
Превод от английски: Весела Прошкова, Весела Еленкова, 1992
Художник: Петър Добрев, 1992
Технически редактор: Георги Кожухаров, 1992
Коректор: Емилия Александрова, 1992
История
- —Добавяне
- —Добавяне на анотация (пратена от meduza)
Статия
По-долу е показана статията за Мизъри (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
- Вижте пояснителната страница за други значения на Мизъри.
Мизъри | |
Misery | |
Автор | Стивън Кинг |
---|---|
Първо издание | 1987 г. САЩ |
Оригинален език | английски |
Жанр | хорър |
Вид | роман |
ISBN | ISBN 0-670-81364-8 |
Мизъри в Общомедия |
Мизъри (на английски: Misery) е роман от Стивън Кинг, публикуван през 1987. Книгата, за която Кинг твърди, че почти е написал на ръка, е една от малкото му романи, чието действие се развива в Колорадо. Първоначално Стивън Кинг има идея Мизъри да е следващият роман на Ричард Бакман (псевдоним на Стивън Кинг) след Проклятието, но след като се разкрива, че Ричард Бакман е негов псевдоним, той се отказва от идеята.
Действието в романа се развива около Пол Шелдън, автор на любовни романи-бестселъри, който, след автомобилна катастрофа, е спасен от жена на име Ани Уилкс, медицинска сестра, която твърди, че е най-голямата му почитателка. Тя отвежда Пол в дома си и започва да се грижи за него. Малко след това последният роман на Пол, Детето на Мизъри излиза от печат. Като разбира, че любимата ѝ героиня умира, Ани държи Пол като затворник, докато не напише нова книга, в която да върне живота на Мизъри.
Адаптации
- Уилям Голдман адаптира романа във филмов сценарий за американски филм от 1990 със същото име, режисиран от Роб Райнър. В ролите на Пол и Ани участват артистите Джеймс Каан и Кати Бейтс. Кати Бейтс получава Оскар за най-добра актриса за ролята си във филма (вижте Мизъри (филм))
- Романът е адаптиран и в театрална пиеса, която не се радва на особен успех.
Външни препратки
4
Пол изгледа смаяно последния ред, който бе написал, сетне обърна машината — беше продължил да я вдига вместо гири, когато Ани не беше в стаята, въпреки нямаше смисъл — и я разклати. От нея изпадна още едно метално парченце.
Отвън се чуваше бръмченето на светлосинята косачка на Ани — тя косеше ливадата пред къщата, за да не дава повод за клюки на гадните Родимънови.
Пол постави машината обратно върху дъската и разгледа изпадналото чукче на ярката слънчева светлина, която струеше от прозореца. Наистина не можеше да повярва на очите си — старата паянта бе изплюла най-често употребяваната буква в английския език — буквата „е“.
Пол погледна към календара, където бе изрисувана ливада с цветя. Там пишеше „май“, но той си водеше собствен календар върху парче хартия, според който днес бе двайсет и първи юни.
„Как летят ленивите, лудешки дни на лятото“ — с горчивина си припомни той припева на известна в миналото песен и запрати чукчето към кошчето за боклук.
„Какво да правя?“ — помисли си той и моментално си отговори — ще пише на ръка.
Но не сега. Въпреки че преди няколко секунди беше потънал в измисления свят и изгаряше от нетърпение да натика Ян, Джофри и веселяка Езекия в клопката на бурките, за да бъдат отведени в пещерата зад идола, където се развиваше финалната сцена на книгата, внезапно почувства умора. Пролуката в хартията се бе затворила.
По-добре да започне от утре.
„По дяволите, как ще пишеш на ръка? Оплачи се в Дирекцията!“
Не смееше — Ани отново бе станала много особена.
Пол се вслуша в монотонното ръмжене на сенокосачката. Напоследък, когато я забележеше да изпада в подобно настроение, в съзнанието му винаги възкръсваше удара с брадвата и безумното лице на Ани изпръскано с неговата кръв. Спомняше си отчетливо всяка нейна дума, чуваше търкането на брадвата в костта, кръвта върху стената. Напразно се опитваше да ги забрави.
Сюжетът на „Бързи коли“ беше изграден върху почти фатална катастрофа, която претърпява Тони Бонасаро, докато се опитва да избяга от полицията (така се стигаше до епилога, когато партньорът на покойния лейтенант Грей подлага Тони на кръстосан разпит в болничната стая). Ето защо Пол бе разговарял с много хора претърпели автомобилна злополука — всички споделяха едно и също, въпреки че се изразяваха различно; „Зная, че се качих в колата и дойдох на себе си едва в болницата. Не помня нищо друго.“
Ах, защо не се случи същото и с него?
„Защото писателите помнят дори най-малките подробности, Пол, особено ако са усетили болка. Съблечете някой писател чисто гол, посочете белезите му и той ще ви разкаже историята на всеки един от тях, дори на най-малкия, която може да послужи за основа на роман. Всеки писател трябва да е талантлив, но истинската дарба се състои в умението да запомниш историята на всеки белег.“
Кой го беше казал? Уилям Фокнър? Синди Лоупър?[1]
Името на певицата го наведе на нова асоциация, болезнена и мъчителна в сегашното му състояние: спомни си как Синди Лоупър изпълняваше с харатерния си хълцащ глас песента „Момичетата просто искат да се забавляват“, сякаш отново чу думите: „О, татенце, все още си номер едно в живота ми! Но когато работният ден свърши, момичетата просто искат а се забавляват.“ Внезапно му се прииска да послуша рокендрол дори повече, отколкото да изпуши една цигара. Можеше и да не е Синди Лоупър, в момента би се наслаждавал на изпълнение на самия Исус Христос.
Падането на брадвата. Свистенето на брадвата.
„Не мисли за това!“
Глупаво бе непрекъснато да си го повтаря, след като споменът беше натрапчив като заседнала в гърлото му кост. Или ще се остави да го тормози, или ще се опита да я изплюе, както подобава на истински мъж. Хрумна му за онзи побъркан учен от филма: „Люпилото“, който непрекъснато подканяше пациентите си в Института по психоплазма (названието му се бе сторило особено забавно) да започнат всичко отначало. Отличен съвет, особено в неговия случай.
„Вече опитах. Стига ми толкова!“
„Глупости! Ако се бе примирил, цял живот щеше да продаваш прахосмукачки като баща си.“
„Добре, ще започна отначало, ще започна с Мизъри.“
„Да.“
„Не.“
„По дяволите!“
Пол се облегна назад, закри очите си с ръка и несъзнателно започна отначало.