Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Misery, 1987 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- , 1992 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,5 (× 155гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- maskara(2008)
Издание:
Стивън Кинг. Мизъри
Издателска къща „Ведрина“, София, 1992
ISBN 954–404–020-Х
Превод от английски: Весела Прошкова, Весела Еленкова, 1992
Художник: Петър Добрев, 1992
Технически редактор: Георги Кожухаров, 1992
Коректор: Емилия Александрова, 1992
История
- —Добавяне
- —Добавяне на анотация (пратена от meduza)
Статия
По-долу е показана статията за Мизъри (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
- Вижте пояснителната страница за други значения на Мизъри.
Мизъри | |
Misery | |
Автор | Стивън Кинг |
---|---|
Първо издание | 1987 г. САЩ |
Оригинален език | английски |
Жанр | хорър |
Вид | роман |
ISBN | ISBN 0-670-81364-8 |
Мизъри в Общомедия |
Мизъри (на английски: Misery) е роман от Стивън Кинг, публикуван през 1987. Книгата, за която Кинг твърди, че почти е написал на ръка, е една от малкото му романи, чието действие се развива в Колорадо. Първоначално Стивън Кинг има идея Мизъри да е следващият роман на Ричард Бакман (псевдоним на Стивън Кинг) след Проклятието, но след като се разкрива, че Ричард Бакман е негов псевдоним, той се отказва от идеята.
Действието в романа се развива около Пол Шелдън, автор на любовни романи-бестселъри, който, след автомобилна катастрофа, е спасен от жена на име Ани Уилкс, медицинска сестра, която твърди, че е най-голямата му почитателка. Тя отвежда Пол в дома си и започва да се грижи за него. Малко след това последният роман на Пол, Детето на Мизъри излиза от печат. Като разбира, че любимата ѝ героиня умира, Ани държи Пол като затворник, докато не напише нова книга, в която да върне живота на Мизъри.
Адаптации
- Уилям Голдман адаптира романа във филмов сценарий за американски филм от 1990 със същото име, режисиран от Роб Райнър. В ролите на Пол и Ани участват артистите Джеймс Каан и Кати Бейтс. Кати Бейтс получава Оскар за най-добра актриса за ролята си във филма (вижте Мизъри (филм))
- Романът е адаптиран и в театрална пиеса, която не се радва на особен успех.
Външни препратки
18
Подкара стола обратно през гостната и погледът му отново бе привлечен от големия албум с надпис: „Алея на спомените“, захвърлен под масата. Беше голям като луксозно издание на Шекспир и дебел като семейна Библия.
Любопитството му надделя, той го взе и го отвори.
На първата страница беше залепена малка изрезка от вестник, озаглавена: „Бракосъчетанието на Уилкс и Бериман“. Виждаше се снимка на слаб, бледен джентълмен и на тъмнокоса жена със стиснати устни. Пол погледна към портрета над камината — безсъмнено жената на име Крайзилда Бериман бе майката на Ани. Под изрезката беше написано четливо с черно мастило: „Бейкърсфийлд джърнал, 30 май, 1938“.
На втората страница следваше известие за раждането на Пол Емъри Уилкс на 12 май, 1939. Името на брата на Ани го накара да потръпне — навярно с него е гледала сериалите за Човека ракета. Значи брат й също се казваше Пол.
Страница трета съобщаваше за раждането на Ани Мари Уилкс на 1 април, 1943 — Ани наближаваше четирийсет и петата си годишнина. Пол не пропусна с ирония да отбележи, че е родена точно на Първи април.
Навън вятърът фучеше, дъждът шибаше къщата.
Пол така се увлече, че забрави болката в краката си. Обърна страницата.
Следващата изрезка бе от първата страница на „Бейкърсфийлд джърнал“. На снимката се виждаше покачен на стълба пожарникар на фона на бълващи пламъци от прозорците на паянтова сграда.
ПЕТ ЖЕРТВИ НА РАЗРАЗИЛ СЕ ПОЖАР
Петима души, четирима от които са от едно семейство, загинаха в сряда сутринта при разразилия се пожар в триетажната къща на „Уоч Хийл Авеню“. Три от жертвите са деца — Пол Кремниц, осемгодишен, Фредерик Кремниц, шестгодишен, и Алисън Кремниц, тригодишна. Четвъртият загинал е бащата, Ейдриън Кремниц на четирийсет и една години, който успял да спаси едно от децата си — Лорийн Кремниц. По думите на съпругата му, мисис Джесика Кремниц, той сложил в ръцете й най-малкото им дете и извикал: „Веднага се връщам, моли се за нас“, след което тя повече не го видяла.
Петата жертва е петдесет и осемгодишният стар ерген Ъруин Талман, който живеел на последния етаж. По време на пожара апартаментът на третия етаж бил празен. Семейството на Карл Уилкс, членовете на което отначало се смятали за загинали, напуснало сградата предишната вечер поради спукването на водопроводна тръба в кухнята.
„Скърбя за загубата на мисис Кремниц — сподели мисис Крайзилда Уилкс пред наш репортер, — но благодаря на Бога, че спаси съпруга и децата ми.“
Запитан дали се съмнява в умишлен палеж началникът на пожарната отговори, че огънят бил запален в мазето на сградата и навярно е предизвикан от угарката на някой промъкнал се там пияница, който избягал, вместо да се опита да потуши огъня, в резултат на което загинали петима души. Шефът на пожарната добави, че полицията вече е по следите му.
Отново същият четлив надпис: 28 октомври, 1954.
Пол вдигна глава. Беше се смръзнал от ужас, пулсът му бе ускорен, почувства парене в пикочния си мехур.
„Малки пикльовци!“
„Трима от загиналите са деца.“
„Четиримата пикльовци на мисис Кремниц от долния етаж…“
„О, Господи, не!“
„Как ненавиждах тези малки пикльовци!“
„Била е дете и дори не е живеела в къщата.“
„Била е единайсетгодишна. Достатъчно голяма и хитра, за да излее керосин около бутилката с евтино вино, да запали свещ и да я забучи сред запалителната течност. Може би е смятала, че керосинът ще се изпари, докато свещта изгори докрай, може би не е искала да ги убива, а само да ги сплаши и да ги прогони от къщата. Но все пак ти е ясно, че именно ТЯ е предизвикала пожара.“
Да, разбира се. Но кой би я заподозрял?
Обърна страницата.
Ето още една изрезка от „Бейкърсфийлд джърнал“
19 юли, 1957. Отново имаше снимка на Карл Уилкс само че тук изглеждаше малко по-стар. Ясно бе едно — че никога няма да остарее повече, защото снимката беше от некролога му.
СЧЕТОВОДИТЕЛ ОТ БЕЙКЪРСФИЙЛД ЗАГИВА ПРИ СТРАННА ЗЛОПОЛУКА
Карл Уилкс, дългогодишен жител на Бейкърсфийлд, умря малко след постъпването му в болницата миналата нощ. Фаталното падане очевидно е предизвикано от разхвърляни дрехи, оставени на стълбите. Карл Уилкс се препънал в тях, когато слизал да се обади по телефона. Лекарят съобщи, че Уилкс починал от многобройни фрактури на черепа и счупване на вратните прешлени.
Пол обърна следващата страница и за миг си помисли, че Ани е залепила два некролога на баща си — защото й е било мъчно или неволно (Пол смяташе втората възможност за по-правдоподобна). Но тук ставаше дума за друг нещастен случай. Приликата бе в едно: нито една от злополуките всъщност не бе нещастен случай.
Усети как го обзема непреодолим ужас.
Под изрезката бе написано с познатия четлив почерк: „Лос Анджелес Кол“, 29 януари, 1962.
СТУДЕНТКА ЗАГИВА ПРИ СТРАННА ЗЛОПОЛУКА
Андреа Сейнт Джеймс, студентка в училището за медицински сестри, бе откарана мъртва в болницата „Мърси“. Очевидно девойката е жертва на нелепа злополука.
Мис Сейнт Джеймс живеела заедно с друга колежка от сестринското училище — Ани Уилкс, от Беикърсфийлд. Малко преди единайсет вечерта мис Уилкс дочула писък, последван от „страхотно падане“. Тя учела, но изтичала по стълбите и видяла, че мис Сейнт Джеймс лежи на долната площадка „в много неестествено положение“. Мис Уилкс добави, че за малко не паднала в бързината да помогне на приятелката си. Тя каза: „Имахме котарак на име Питър Гън. Не го бяхме виждали отдавна и си мислехме, че е прибран от ловци на бездомни животни, защото все забравяхме да му сложим медалион. А сега лежеше мъртъв на стълбите и Андреа се бе препънала в него. Покрих я с пуловера си и побързах да се обадя в болницата. Знаех, че Андреа е мъртва, но не се сещах към кого друг да се обърна.“ Андреа Сейнт Джеймс бе на двайсет и една години.
— Господи — непрекъснато шепнеше Пол. С трепереща ръка обърна страницата. Ето нова изрезка от „Кол“, в която се казваше, че котаракът на студентките е бил отровен.
„Питър Гън — какво очарователно име за котарак!“ — помисли си Пол.
Хазяинът на сградата още предишната година бил предупреден да изгони плъховете от мазето след многобройните оплаквания на наемателите. Той вдигнал голям скандал на събранието на Градския съвет, който бил отразен дори във вестниците — ето откъде Ани бе научила за плъховете. Съветниците му наложили голяма глоба, затова хазяинът посипал всички ъгълчета на мазето с отрова. Котаракът изяжда отровата, бори се със смъртта два дни, след което пропълзява колкото се може по-близо до господарката си и — я убива. „Каква ирония“ — помисли си Пол и лудешки се разсмя.
Чиста работа.
Обаче ние знаем, че Ани Уилкс е взела отровата от мазето и нахранила с нея котарака. Когато той започнал да се съпротивлява, Ани навярно насила я натикала в гърлото му. Сетне поставила тялото му на стълбата с надеждата, че номерът ще мине. Нищо чудно да е предполагала, че съквартирантката й ще се прибере пийнала. Мъртъв котарак, купчина дрехи… Но защо, Ани? ЗАЩО?
През последните седмици чувството му за самосъхранение го бе принудило да се пригоди към мисления процес на Ани. Сякаш чуваше сухия й, нетърпящ възражение глас. Думите й бяха едновременно налудничави и смислени:
„Убих я, защото слушаше радио до късно.“
„Убих я, защото бе кръстила котарака с това тъпо име.“
„Убих я, защото ми писна да гледам как се целува с гаджето си на кушетката, докато той навира ръката си под полата й, сякаш търси злато.“
„Убих я, защото ме лъжеше.“
„Убих я, защото я лъжех.“
„Подробностите нямат значение, нали? Убих я, защото ми напомняше на гадните пикльовци — нима нямам право?“
— А може би защото е била умна — прошепна Пол. Отметна главата си назад и дрезгаво се изсмя.
В пискливия му глас се прокрадваше отчаяние. Значи това беше „Алеята на спомените“? О, какви фантастични и отровни цветя растяха около чудовищната пътечка на Ани!
„Само не ми казвай, че никой не се е досетил да съпостави двете идентични нелепи злополуки — първо баща й, после съквартирантката й.“
Но втората злополука става пет години по-късно в друг град.
Освен това инцидентите са отразени от различни вестници, в щат с огромно население, където хората вероятно непрекъснато падат и умират.
Да, Ани беше много, много хитра, сякаш бе самият Сатана. Само че започваше да греши. Но той нямаше да има удоволствието да види как ще я натикат в затвора заради убийството на Пол Шелдън.
Обърна страницата и се натъкна на друга изрезка от „Бейкърсфийлд джърнал“ — оказа се, че е последната от този вестник. Заглавието гласеше:
МИС УИЛКС ЗАВЪРШВА УЧИЛИЩЕТО ЗА МЕДИЦИНСКИ СЕСТРИ — успех за нашето момиче, 17 май, 1966.
Девойката, която се усмихваше от снимката, бе учудващо хубава и носеше униформа на медицинска сестра. В статията пишеше, че е завършила с отличен успех.
„Само че преди това трябваше да убие съквартирантката си“ — помисли си Пол и отново дрезгаво се изсмя, сякаш да прогони страха си. В отговор вятърът разтърси къщата — снимката на майката се разлюля върху стената.
Следващата изрезка бе от издавания в Манчестер, Ню Хемпшир, вестник, наречен „Юниън Лидър“ и датираше от 2 март, 1969. Беше някакъв некролог, който на пръв поглед нямаше нищо общо с Ани Уилкс. В болницата „Сейнт Джоузеф“ бе починал след продължително боледуване осемдесет и деветгодишният Ърнест Гоняр. Некрологът беше подписан от жена му, дванайсетте му деца и близо четиристотин внуци и правнуци. На Пол му хрумна, че старецът явно е прилагал ритмичния подход в секса, който е заложба за многобройно поколение. Тази мисъл отново го накара да се разсмее.
„Явно Ани е убила добрия стар Ърни, затова некрологът му е залепен тук. Това е нейната «Книга на мъртвите». Защо, за Бога, ЗАЩО?
Както добре знаеш, всички въпроси, свързани с поведението на Ани нямат смислен отговор.“
Нова страница, нов некролог от „Юниън Лидър“ от 19 март, 1969. Осемдесет и четиригодишната Хестър (Куини) Болифант бе починала след продължително боледуване. Старицата на снимката приличаше на изкопан от гроба скелет. Бе починала „след продължително боледуване“ също като добрия стар Ърни. Погребението щеше да се състои в гробището „Сейнт Мери“.
Би трябвало мормонският хор да изпълни песента „Ани, няма ли да дойдеш при мен“ — помисли и Пол и отново дрезгаво се изсмя.
По-нататък следваха още три некролога, изрязани от същия вестник. Двама старци бяха умрели от фаворита на Ани „Продължително боледуване“. Третият некролог бе на някоя си Полет Симо, четирийсет и шестгодишна, починала от подгласника му „Кратко боледуване“. Въпреки че снимката на починалата беше по-неясна от обикновено, Пол забеляза, че в сравнение с Полет Симо старата „Куини“ приличаше на Палечка. Хрумна му, че Полет наистина е боледувала кратко — внезапен сърдечен пристъп, последван от… последван от какво?
Изтръпваше, когато си представяше подробностите, но и трите смъртни случая бяха регистрирани в болницата „Сейнт Джоузеф“.
„Ако прегледаме списъка на сестрите, работили там през март хиляда деветстотин шейсет и девета година, положително ще открием името «Уилкс».“
Господи, колко дебела беше книгата!
„Стига толкова. Вече знам всичко. Ще оставя албума на старото му място. После ще се прибера в спалнята, но едва ли ще мога да пиша — по-добре да взема още една таблетка (нещо като защита от кошмарите) и да си легна. Но много ви моля, не ме карайте да вървя по «Алеята на спомените»!“
Но ръцете му сякаш се изплъзваха от контрола на разума му и все по-бързо прелистваха страниците.
Още две кратки съобщения за починали хора, отпечатани в „Юниън Лидър“ — едното от края на септември, 1969, другото от началото на октомври през същата година.
19 март, 1970. Тази изрезка беше от вестник „Хералд“, издаван в Харисбърг, Пенсилвания, който една от последните си страници съобщаваше за двайсетте новоназначени членове на местната болница „Ривървю“, между които бе и Ани Уилкс.
Пол предположи, че на следващата страница ще намери некролог на възрастен мъж или жена, починали в „Ривървю“.
Оказа се прав; некрологът беше на някакъв стар негодник, споминал се след продължително боледуване.
Последван от възрастен мъж, умрял след кратко боледуване.
Последван от тригодишно дете, което паднало в кладенец, получило сериозни увреждания на черепа и било докарано в „Ривървю“ в кома.
Вцепенен от ужас, Пол продължаваше да прелиства страниците, докато вятърът и дъждът биеха по прозорците. Похватът бе един и същ: Ани постъпваше на работа, убиваше няколко души и се преместваше в друга болница.
Внезапно Пол си припомни отдавна забравения сън, който сега придобиваше символично значение. Видя Ани Уилкс в дълга старомодна рокля, на главата й имаше боне — приличаше на сестра от известната лондонска лудница „Бедлам“. През ръката й беше преметната кошница. Ани бръкна в нея, загреба шепа пясък и я хвърли в обърнатите към нея лица на пациентите. Пол осъзна, че Ани не успокоява болките им, а ги убива с отровния пясък. Когато той посипеше лицата им, те добиваха восъчен цвят и мониторите регистрираха смъртта им.
„Навярно е убила децата на Кремниц, защото ги е мразела… също и съквартирантката си… може би дори собствения си баща. А всички останали?“
Но той вече знаеше отговора или по-точно онази част от мозъка му, която разсъждаваше като Ани, му го подсказа: всичките й жертви бяха стари и болни с изключение на мисис Симо, осъдена до края на живота си да остане вегетиращо безмозъчно създание, и детето, което беше паднало в кладенец. Ани ги беше убила, защото…
— Защото са били плъхове в капан — прошепна Пол.
„Горкичките! Бедните същества!“
Разбира се. Точно така. Според нея хората се деляха на три категории: пикльовци, горкички същества… и Ани.
Полека-лека се бе придвижила на запад. От Харисбърг до Питсбърг, до Дълът, до Фарго… През 1978 година се бе озовала в Денвър. Във всеки град историята се повтаряше: приветствена статия във вестника, където между новите членове на болницата се споменаваше името на Ани (Пол предположи, че е пропуснала град Манчестер, защото не е знаела, че местните вестници публикуват подобни съобщения), последвана от два-три некролога на възрастни хора. После всичко започваше отначало.
До пристигането й в Денвър.
Следваше обичайната бележка за новопостъпилите, където се споменаваше името на Ани. Този път бе изрязана от вестник „Гърни“[1], издаван от денвърската болница. „Особено подходящо название на болничен вестник“ — промърмори Пол и несъзнателно отново се изсмя.
Обърна страницата и видя поредния некролог, изрязан от „Роки Маунтън Нюз“. Лора Ротбърг — починала след продължително боледуване, 21 септември, 1978.
Тук приликата с предишните случаи внезапно спираше.
На следващата страница се съобщаваше за сватба вместо за погребение. Ани бе снимана в бяла данте лена рокля. Стиснал ръката й, до нея стоеше мъж в име Ралф Дъган. Дъган работеше като физиотерапевт в същата болница и лицето му беше невзрачно, с едно изключение — приличаше на бащата на Ани. Пол си помисли, че ако обръснеха тънките мустаци на Дъган (което Ани навярно го бе накарала да стори веднага след медения месец), приликата щеше да бъде поразителна.
Пол преброи с опипване оставащите страници Хрумна му, че Ралф Дъган е трябвало да си направи хороскоп, преди да направи предложение на Ани.
„Предполагам, че по-нататък ще намеря кратка бележка за теб, Ралф. Навярно ще се препънеш от куп дрехи или от умряла котка и ще полетиш надолу по стълбите.“
Но този път беше сбъркал. Следващата бележка съобщаваше за новопостъпилите в болницата в Недерланд, градче, разположено западно от Боулдър. Пол си помисли, че очевидно градчето е недалеч оттук. Отначало не можа да намери името на Ани в кратката бележка, сетне разбра, че напразно търси името Уилкс. Тя беше тук, но вече бе част от социо-сексуален съюз, наречен „Мистър и мисис Ралф Дъган“.
Той внезапно наостри уши — стори му се, че към къщата приближава кола. Не… само вятърът биеше по прозорците. Отново зачете книгата на Ани.
Ралф Дъган бе продължил да помага на сакатите, недъгавите и слепите в болницата в Арафо, а Ани бе продължила да упражнява почтената си професия на медицинска сестра и да помага и утешава сериозно болните.
„Сега ще започнат убийствата — помисли си Пол. — Интересно дали ще ликвидира Дъган в началото, по средата, или накрая?“
Отново бе сбъркал: вместо некролог на следващата страница беше залепено ксероксно копие от рекламата на посредник за недвижими имоти. В горния ляв ъгъл имаше снимка на къща. Пол я разпозна единствено по обора — всъщност никога не беше виждал дома на Ани отвън. Под рекламата беше написано: „Депозитът е платен на 3 март, 1979 г. Документите — получени на 18 март, 1979.“
Нима са смятали да живеят тук след пенсионирането си? Едва ли. Не можеха да си позволят лукса да използват къщата като вила. Тогава?
„Е, може би просто си въобразяваш, но представи си че тя искрено обича стария Ралф. Може би през изминалата година не е открила нищо «мръснишко» в него. Но положително имаше огромна промяна: липсваха некролози от… откога?“
Пол върна страниците назад, за да провери.
„… от смъртта на Лора Ротбърг през септември, хиляда деветстотин седемдесет и осма година. Ани беше спряла да убива след запознанството си с Ралф. Но с течение на времето вътрешното й напрежение нараства, отново настъпват периоди на депресия. Тя оглежда старците… безнадеждно болните и си мисли колко са нещастни. После й хрумва, че я потиска заобикалящата я среда: безкрайните, покрити с плочки коридори, болничните миризми, скърцането на каучуковите подметки на обувките й и писъците на умиращите. Убедена е, че ще оздравее, ако напусне болницата.“
Ето защо Ралф и Ани бяха купили къщата.
Пол обърна страницата и не можа да повярва на очите си: в дъното й бе надраскано: „3 август, 1980. ДА ПУКНЕШ ДАНО!“
Плътната хартия дори беше разкъсана от писалката.
Изрезката беше от недерландски вестник, но Пол трябваше да обърне албума обратно, за да я прочете — в гнева си Ани я беше залепила наопаки. В бележката се съобщаваше за развода на Ралф и Ани, Разрешен на основание на душевно заболяване.
„Развод след кратко боледуване“ — промърмори Пол и отново наостри уши, защото му се стори чува приближаването на колата й. Беше вятърът, само вятърът, но все пак бе по-разумно да се прибере в стаята си. Болката в краката му се усилваше, освев това се страхуваше, че ще полудее, ако продължи да чете.
Въпреки това отново се наведе над албума просто не можеше да го остави. Приличаше на отвратителен роман, който все пак те кара да го прочетеш докрай.
Бракът на Ани бе разтрогнат по доста цивилизован начин. На Пол му хрумна, че разводът наистина е настъпил след кратко боледуване — все пак година и половина брачно щастие не беше особено дълъг период.
Бяха купили къщата през март, което означаваше, че тогава не са имали намерение да се развеждат. Пол нямаше представа какво се бе случило — можеше само да предполага. Прочете повторно колоната за разводите и внезапно забеляза нещо, което го накара да се замисли.
„Анджела Форд срещу Джон Форд. Кирстен Фроули срещу Стенли Фроули. И Ралф Дъган срещу Ани Дъган.“
Такъв бе неписаният закон в Америка. Мъжете предлагат брак на лунна светлина, а жените подават молба за развод. Какво означава граматичната структура? Навярно Анджела казва: „Изчезвай, Джек!“; Кирстен съветва съпруга си: „Планирай живота си другояче, Стен.“ А какво ли говори Ралф, единственият мъж в лявата страна на колоната? Струва ми се, че казва: „По дяволите, пусни ме да си отида!“
„Може би е забелязал мъртвата котка на стълбата“ — помисли си Пол.
На следващата страница беше залепена статия за болницата в Боулдър, придружена от снимка на персонала. Ани стоеше на втория ред, бледото й лице се открояваше под касинката с черна ивица. Ето че започваше новото представление. Датата бе 19 март, 1981. Ани отново носеше бащиното си име.
В Боулдър тя бе полудяла напълно.
С растящ ужас Пол набързо прелисти страниците, като си мислеше: „За Бога, защо не са я заловили навреме? Защо са я оставили да се изплъзне безнаказано?“
10 май, 1981 — продължително боледуване, 14 май, 1981 — продължително боледуване, 23 май — продължително боледуване, 9 юни — кратко боледуване, 15 май — кратко, 16 юни — продължително.
Кратко. Продължително. Продължително. Кратко. Продължително. Кратко.
Страниците на албума шумоляха между пръстите му, усещаше миризмата на засъхналото лепило.
„Божичко, колко ли хора е убила?“
Ако всеки залепен некролог отговаря на извършено от нея убийство, то до края на хиляда деветстотин осемдесет и първа година жертвите й надхвърляха трийсет души… а полицията изобщо не се бе усъмнила. Разбира се, повечето от жертвите бяха старци, а останалите — тежко ранени, но все пак… човек би се замислил…
Най-сетне през хиляда деветстотин осемдесет и втора година Ани бе допуснала грешка. Изрезката от вестник „Камера“ с дата 14 януари гласеше: „Назначена е нова главна сестра на родилното отделение.“ Снимката отдолу показваше безизразното, каменно лице на Ани.
Бебетата започнаха да умират след двайсет и девети януари.
Пол проследи цялата история, педантично описана от Ани. Хрумна му, че ако онези, които я преследват, открият този албум, тя положително ще прекара остатъка от живота си в затвора или в лудницата.
Смъртта на първите две бебета не бе предизвикала подозрение, защото едното било родено със сериозни увреждания. Но все пак бебетата — със и без увреждания — бяха различни от старци, умиращи заболяване на бъбреците и от жертвите от автомобилна катастрофа, които биваха докарвани в болницата все още живи, въпреки че главите им липсваха наполовина или в стомасите им зееха огромни дупки от забилия се в тях волан. После Ани бе започнал да убива и здрави бебета. Пол предполагаше, че задълбочаващата й се психоза я караше да ги смята за „горкички същества“.
До средата на месец март, хиляда деветстотин осемдесет и втора година, в болницата били регистрирани пет смъртни случая в родилното отделение Започнали усилени разследвания, дори вестниците писали за „заразена бебешка храна“. Информацията идвала от осведомен източник от болничния персонал. Пол беше почти сигурен, че сведенията са получени от Ани.
През април умряло още едно бебе. А през май — две.
Следваше заглавие от „Денвър Поуст“ от 1 юни: „Полицията разпитва главната сестра от родилното отделение във връзка с увеличилите се смъртни случаи при бебетата. Срещу нея все още не са отправени обвинения. Ето и коментара на говорителката на шерифа: «Ани Уилкс, трийсет и деветгодишната главна сестра на родилното отделение в Боулдърската болница, днес ще бъде разпитана във връзка със смъртта на девет бебета, починали в разстояние на няколко месеца. Всички те са умрели след назначаването на мис Уилкс.»
Говорителката, Тамара Кинсолвинг, заявяваше още, че Ани Уилкс не е арестувана. Запитана дали медицинската сестра е дошла да даде показания доброволно, мис Кинсолвинг отвърна: «Не бих казала. Струва ми се, че нещата са много по-сериозни.» На въпроса, дали Ани е обвинена в някакво престъпление, говорителката отговори: «Все още не.»
По-нататък в статия се описваше кариерата на Ани. Очевидно бе работила на много места, но с нищо не се намекваше, че пациентите във всички болници, не само в тази в Боулдър, са умирали, докато тя се е грижела за тях. Пол удивено се загледа в снимката, придружаваща статията — Ани бе задържана; идолът все още не беше паднал, но се олюляваше върху пиедестала си.
Показана бе как се изкачва по някакви каменни стъпала, придружена от яка полицайка. Лицето й бе безизразно, носеше униформата на медицинска сестра и бели обувки.
Изрезката на следващата страница гласеше: УИЛКС Е ОСВОБОДЕНА. РАЗСЛЕДВАНЕТО СЕ ПРЕКРАТЯВА.“
Беше се отървала, изплъзнала се бе по невероятен начин. Сега би трябвало да изчезне някъде далеч — в Айдахо, в Юта или може би в Калифорния. Но Ани се връща на работа. И вместо името й да се появи сред персонала на някоя болница на запад следва написано с огромни букви заглавие, отпечатано на първата страница на „Роки Маунтън Нюз“ от 2 юли, 1982 г.: „Ужасът продължава: ОЩЕ ТРИ БЕБЕТА СА УМРЕЛИ В БОУЛДЪРСКАТА БОЛНИЦА“
Два дни по-късно полицията арестува някакъв пуерторикански санитар, който бива освободен след девет часа. На деветнайсети юли вестниците съобщават за задържането на Ани. В началото на август се състои предварително разглеждане на делото. На девети септември тя е дадена под съд за убийството на бебе от женски пол на име Кристофър, живяло само един ден, и в предумишленото убийство на още седем кърмачета. В статията се отбелязваше, че повечето от предполагаемите жертви на Ани не са живели достатъчно, за да бъдат кръстени.
Описанията на съдебния процес се редуваха с изрезки от рубриката „Писма до редактора“ от вестниците в Денвър и в Боулдър. Ани бе подбрала най-враждебно настроените, изпълнени с хули по неин адрес, които само подсилваха ненавистта й към цялото човечество. Авторите им бяха единодушни: обесването бе недостатъчно наказание за Ани. Един кореспондент я нарече Жената дракон и журналистите продължиха да употребяват прякора до края на съдебни процес. Явно повечето от тях смятаха, че Ани трябв да бъде убита с вили и не криеха желанието си да ги забият в тялото й.
Встрани от една изрезка, Ани бе написала с разкривен почерк, различен от обичайния й краснопис „Камъни и тояги не ще пречупят гръбнака ми, думи те не ще ме наранят!“
Очевидно най-голямата й грешка бе продължаването на убийствата, след като вече се бяха усъмнили в нея. За съжаление грешката й не беше фатална. Идолът се бе олюлял върху пиедестала, но не беше паднал. Обвинителният акт бе изграден върху косвени улики. Областният прокурор твърдеше, че белезите върху лицето и шията на бебето отговарят точно на ръката на Ани; друго доказателство срещу нея бе следата, оставена от пръстена с аметист, който тя носеше на безименния пръст на дясната си ръка. Прокурорът разполагаше с графика на дежурствата на Ани, които съвпадаха по време с убийствата на бебетата. Но тя беше главна сестра в родилното отделение и непрекъснато влизаше и излизаше от там. Защитата посочи стотици случаи, когато Ани е влизала в отделението и не се е случило нищо. Пол си помисли: „Все едно да твърдиш, че метеорите не падат върху земята само защото нито един не е улучил нивата на фермера Джон.“ Предполагаше, че съдебните заседатели са приели подобно обяснение.
Въпреки усилията на обвинението най-уличаващото доказателство, с което разполагаха, беше отпечатъкът от ръката с пръстена. Фактът, че бяха изправили Ани пред съда, въпреки че разполагаха с нишожни улики, доведе Пол до две заключения: едното бе чисто предположение, в другото беше абсолютно сигурен. Предполагаше, че по време на първия разпит се е изпуснала и е разкрила доказващи вината й факти; адвокатът й бе успял да потули стенограмата от разпита и тя не попаднала в ръцете на съдебните заседатели. Сигурен бе, че Ани е постъпила крайно неразумно, като е решила да свидетелства в своя полза по време на предварителното разглеждане на делото. Въпреки огромните усилия на адвоката тези изказания станали достояние на съда. Всъщност Ани не бе казала нищо уличаващо я през трите дни, прекарани на мястото на подсъдимия в Денвър, но Пол беше уверен, че на практика е признала всичко.
Някои от залепените в албума изрезки представляваха истински бисери:
„Дали ми е било мъчно? Разбира се, като знаем в какъв свят живеем. Няма от какво да се срамувам. Никога не се срамувам. Когато взема решение, винаги го изпълнявам, без да се замисля.“
„Ходила ли съм на погребенията на някои от тях? Не, разбира се. Погребенията са неприятни и ме разстройват. Освен това не вярвам, че бебетата са разумни същества.“
„Не, никога не плачех.“
„Съжалявала ли съм ги? Предполагам, че този въпрос е из областта на философията.“
„Естествено, разбирам какво ме питате. Разбирам смисъла на всичките ви въпроси. Зная, че до един сте против мен.“
Пол си помисли, че ако Ани бе настояла да свидетелства в своя полза пред съда, адвокатът й сигурно би я застрелял, за да я накара да млъкне.
На тринайсети декември хиляда деветстотин осемдесет и втора година делото било предоставено за разглеждане от съдебните заседатели.
В албума бе залепена снимка от „Роки Маунтън Нюз“, на която се виждаше как Ани спокойно седи в лията си и чете „Приключенията на Мизъри“.
Надписът под снимката гласеше: „В НЕСГОДА ЛИ?[2] ЖЕНАТА ДРАКОН НЕ ПОЗНАВА НЕСГОДИТЕ. Ани спокойно чете в очакване на присъдата.“
А на шестнайсети декември огромните заглавия тръбяха: „ЖЕНАТА ДРАКОН Е НЕВИННА!“
Вестникът цитираше един от съдебните заседатели пожелал да остане анонимен: „Бях почти сигурен във вината й. За съжаление имах основание да вярвам и в невинността й. Надявам се, че ще бъде изправена пред съда във връзка с останалите параграфи от обвинителния акт. Може би тогава прокуратурата ще представи по-убедителни доказателства.“
„Всички са знаели, че е убила децата, но не могли да го докажат — ето защо успяла да им се изплъзне.“
В следващите три-четири страници се описваше хода на делото.
Областният прокурор твърди, че Ани положително ще бъде осъдена по някой от останалите параграфи. След седмица се отрича от думите си. В началото на месец февруари хиляда деветстотин осемдесет и трета година от канцеларията на областния прокурор съобщават, че делото срещу Ани Уилкс се прекратява, въпреки че продължава издирването на виновника за смъртта на бебетата в Боулдърската болница.
„Изплъзнала се е между пръстите им. Питам се защо съпругът й не е пожелал да свидетелства в нечия полза?“
Албумът не свършваше дотук, но страниците бяха плътно прилепнали и Пол мислено благодари на Бога с надеждата, че тук свършва историята на Ани.
Следващата изрезка беше от сайдуиндърския вестник „Газет“ от 19 ноември, 1984.
„Туристи открили в източната част на резервата «Гридър» обезобразеното и насечено на части тяло на младеж.“ През следващата седмица вестникът сьобщаваше за самоличността на непознатия: „Ендрю Померой, двадесет и три годишен, жител на Колд Стрийм Харбър, щата Ню Йорк. Миналата есен Померой тръгнал на автостоп от Ню Йорк за Лос Анджелес. За последен път се обадил на родителите си от Джулсбълг на петнайсети октомври. Тялото му било намерено в пресъхнало речно корито. Полицията твърди, че вероятно младежът е бил убит на шосе № 9, а тялото му било завлечено до резервата от пролетното топене на снега. Според заключението на съдебния лекар нараняванията били причинени от брадва.“
Пол доста сериозно се замисли на какво разстояние от къщата се намира резерватът „Гридър“.
Обърна страницата и погледна последната изрезка — последна засега — и внезапно дъхът му секна. Стори му се, че след като бе прочел десетки некролози, залепени на страниците на албума, сега вижда собствения си некролог. Изрезката беше от „Нюзуик“ и гласеше: „БЕЗСЛЕДНО ИЗЧЕЗНАЛ: Пол Шелдън, четирийсет и двегодишен, писател, прочут със серията романи за сексапилната, празноглава и непобедима Мизъри Частийн. Литературният му агент, известен за изчезването на писателя, направи следното изявление: «Мисля, че не му се е случило нищо лошо, но ми се иска да ми се обади и да ме успокои. Бившите му съпруги също искат да се свържат с него и да получат издръжката си. За последен път видели Шелдън преди около два месеца в Боулдър, Колорадо, където довършвал новия си роман».“
Изрезката беше от брой, излязъл преди две седмици.
„Изчезнал безследно — това е всичко. Не съм умрял, просто съм изчезнал безследно — съвсем не означава, че съм мъртъв.“
Но наистина му се струваше, че е умрял и внезапно почувства остра нужда от лекарството: боляха го не само краката, а цялото тяло. Внимателно постави албума на предишното му място и затъркаля стола към спалнята.
Навън вятърът се бе усилил. Студеният дъжд плющеше върху прозорците. Пол несъзнателно се сви на кълбо. Стенеше уплашено и отчаяно се опитваше да не избухне в истеричен плач.