Стивън Кинг
Мизъри (53)

16

След два часа Пол отново отвори вратата по познатия му начин и за втори път прекара стола през прекалено тесния отвор. Надяваше се, че няма да му се наложи да се връща обратно. В скута си бе поставил две одеяла. Беше измъкнал изпод дюшека скритите таблетки, които сега бяха увити в хартия и напъхани на сигурно място в долното му бельо. Трябваше да се измъкне на всяка цена независимо от дъжда — това беше последният му шанс. Знаеше, че пътят към Сайдуиндър се спуска по нанадолнище и е хлъзгав и опасен, че навън е тъмно като в рог, но все пак беше длъжен да опита. Не се мислеше нито за герой, нито за светец, но нямаше намерение да умре като екзотична птица в зоопарк.

Смътно си припомни вечерта, прекарана в компанията на мрачен драматург на име Бърнстайн. Тогава двамата бяха пили уиски в известно заведение в Грийн Вилидж (и ако доживее отново да види Грийн Вилидж, ще падне върху остатъците от раздробените си колене и ще целуне мръсния тротоар на „Кристофър Стрийт“). Случи се така, че заговориха за евреите, останали в Германия по време на бурните четири-пет години, предшестващи нахлуването на Вермахта в Полша, когато гоненията срещу евреите започнали с пълна сила. Пол запита Бърнстайн, които загубил леля си и дядо си в концлагерите, защо немските евреи или дори евреите от цяла Европа не избягали, докато все още имаха време. Повечето от тях не бяха глупави, при това бяха преживели подобни преследвания и знаеха какво ги очаква.

Отговорът на Бърнстайн му се стори перверзен, дори жесток:

— Повечето от тях имаха пиана. Ние, евреите, сме много привързани към този инструмент. Трудно е да избягаш, когато притежаваш пиано.

Едва сега Пол разбра смисъла на думите му. Отначало се бе оправдавал със счупените си крака и с раздробения си таз. А после се бе увлякъл от книгата дори писането му доставяше странно удоволствие. Прекалено лесно бе да обвини счупените си крайници или наркотика, когато нежеланието му да избяга се дължеше предимно на книгата. На нея и на еднообразното ежедневие, което му помагаше да оздравее. Проклетата тъпа книга беше неговото пиано. Какво ли ще направи Ани, когато се върне от убежището си? Може би ще изгори ръкописа?

— Хич не ми пука — промълви той напълно искрено. Ако остане жив, ще напише друга книга — но мъртвецът не може да пише, нито да купи пиано.

Влезе в гостната, която беше подредена при предишното му посещение: сега навсякъде бяха натрупани мръсни съдове; хрумна му, че едва ли в къщата ще се намери чиста чиния. По всичко личеше, че когато Ани изпадне в депресия, не само си удря шамари, но изяжда всичко, каквото й попадне, без да си направи труда да почисти след себе си. Смътно си спомни за вонящия й дъх, който го обгръщаше, докато бе в черния облак, и стомахът му се сви. Повечето от отпадъците бяха от сладки неща: сладолед засъхваше в многобройни купички и супени чинии, навсякъде се виждаха трохи от сладкиши. Огромна купчина желе, покрита със засъхваща разбира сметана, стоеше върху телевизора заедно с двулитрова бутилка „Пепси“ и купа за сос. Гигантската бутилка му напомни предната част на ракета. Повърхността й бе изпоцапана от следи от пръсти. Пол предполагаше, че тя е пила направо от нея, без да избърше ръцете си от сладоледа или от соса. Не бе чул да използва прибори за хранене и не се изненада от липсата им — подноси, купички и чинии, но не и прибори. Той забеляза, че килимът и диванът бяха покрити с петна от сладолед.

„Пеньоарът й беше омазан с храна. Затова дъхът й вонеше.“

Отново във въображението му възкръсна Ани преобразена в първобитно същество.

Представи си я как седи и загребва с шепи сладоледа, втренчила безумния си поглед в пространството.

Пингвинът върху ледения блок все още стоеше на масичката, но Ани бе захвърлила повечето керамични фигурки в ъгъла, където все още стояха разпилените им останки.

Пол непрекъснато виждаше как пръстите й стискат тялото на плъха и оставят кървави следи върху чаршафа. Непрекъснато виждаше как разсеяно изсмуква кръвта от пръстите си, сякаш яде сладолед. Отвратителните видения го подтикваха да побърза.

Вазата със сухи цветя върху масата беше преобърната, а отдолу, полускрити, се мъдреха чиния със засъхнал пудинг и дебела книга с надпис: „Алея на спомените“.

„Разходките по «Алеята на спомените» не са за препоръчване, когато изпаднеш в депресия, Ани, но предполагам, че това вече ти е добре известно.“

Пол изтърколи стола през стаята. Кухнята беше направо. Вдясно се намираше широк коридор, който водеше към парадния вход. До него се намираха стълбите за втория етаж. Пол им хвърли бегъл поглед (забеляза, че покритите с килим стъпала бяха на-капани със сладолед, а по перилата се виждаха мазни петна) и се отправи към парадния вход. Съзнаваше, че единствената му надежда е вратата на кухнята, през която Ани излизаше, за да нахрани животните и от която бе изскочила, за да посрещне стария джентълмен. Но все пак искаше да провери и предната, може би го очакваше изненада. Уви, очакваше го разочарование.

Както се бе опасявал, стъпалата към верандата бяха много стръмни, но дори да имаше специална рампа за инвалидни столове (никога не би повярвал на подобна възможност, дори ако някой приятел я предложеше в играта: „Можеш ли?“), не би могъл да се измъкне. Вратата беше заключена: върху нея се мъдреха три брави, две от които бяха марка „Крейгс“, най-сигурните ключалки на света, според приятеля му, бившето ченге Том Тайфорд. А къде са ключовете? „Хм-м, чакай да помисля — в джоба на Ани, която в момента пътува към убежището си.“

„Да, сър Боб. Дайте на този човек пура и факла, за да я запали!“

Пол обърна стола в коридора, като се стараеше да не се паникьосва — и без това не бе очаквал да излезе от парадния вход. Премина през гостната и влезе в кухнята. Беше старомодно обзаведена, с таван от пресована ламарина, подът бе застлан със светъл линолеум. Хладилникът беше стар, но безшумен, на вратата му бяха полепнали остатъци от сладкиши. Един от шкафовете беше отворен, виждаха се полиците, покрити с мушама. Над умивалника имаше големи прозорци, през които влизаше достатъчно светлина дори през облачен ден. Кухнята би трябвало да е уютна, но не беше — кофата за смет беше отворена, боклукът преливаше от нея, вонеше на разлагаща се храна. Може би Пол си въобразяваше, но усещаше друга, по-неприятна миризма — на парфюм „Уилкс“ — полъх, типичен за вманиачената жена.

В кухнята имаше три врати — две вляво и една направо, между хладилника и нишата на килера. Пол реши да опита първите две. Едната се оказа кухненски гардероб — той го разбра още преди да види палтата, шапките, шаловете и ботушите — подсказа му го изскърцването на несмазаните панти. Другата водеше към задния двор — върху нея също имаше три солидни брави. Родимънови — вън, Пол — вътре!

Представи си как Ани му се присмива.

— Проклета кучка — извика той и удари вратата с юмрук. Заболя го и притисна ръка към устата си.

Сълзите дразнеха очите му и му пречеха, но не можеше да се сдържи. Обзе го паника — питаше се как да използва последния си шанс.

„Първо, трябва внимателно да преценя цялата ситуация. Естествено, ако престана да треперя. Как смяташ, можеш ли да го направиш, страхливецо?“ — мрачно си помисли той.

Изтри очите си — плачът нямаше да му помогне, и погледна към прозореца в горната част на вратата, който се състоеше от шестнайсет малки стъкла. Можеше да ги счупи, но трябваше да отстрани и рамките им, а без трион това би му отнело много време. Дори да успее, нима ще се хвърли на задната веранда — прекрасна идея, равностойна на самоубийство. Навярно ще си счупи гръбнака и вниманието му ще бъде отвлечено от краката му. Не след дълго ще умре от премръзване под поройния дъжд. Така ще се сложи край на цялата гадна история.

„Няма начин да се спася. Навярно ще пукна, но се кълна, че няма да го направя, преди да покажа на най-голямата ми почитателка, колко съм щастлив от запознанството си с нея. И това не е празно обещание, а свещен обет!“

Мисълта, че ще отмъсти на Ани му подейства успокоително. Ръцете му вече не трепереха, когато натисна светлинния бутон до заключената врата. Външната лампа освети двора, което му дойде добре дошло, защото навън започваше да се свечерява. Алеята на Ани беше наводнена, а дворът й представляваше истинско блато. Пол нагласи стола, колкото се може по-вляво от вратата и за пръв път видя шосето, което минаваше край къщата. Както очакваше, беше тесен черен път, заровен сред топящите се снежни преспи, залятата му от дъжда повърхност лъщеше като Тюленова кожа.

„Навярно Ани заключва вратите, за да се спаси от семейство Родимън, защото аз съм съвършено безопасен. Ако изляза навън с инвалидния стол, само след пет секунди ще затъна в калта. Няма да отидеш никъде, Пол — нито тази вечер, нито седмици наред — ще изминат месеци, докато земята се втвърди достатъчно, за да се придвижваш с инвалидния стол. Освен ако решиш да скочиш през прозореца и да пълзиш.“

Той съзнаваше, че е невъзможно — представяше си как ще го заболят счупените му крака след десет-петнайсет минутно пълзене като попова лъжичка през студените локви и топящия се сняг. Дори да стигне до пътя, едва ли съществува реален шанс да спре някоя кола. През целия му престой, с изключение на „Старата Беси“, по черния път бяха минали само две — шевролетът на възрастния джентълмен и автомобилът, който го бе изплашил до смърт по време на първата му „експедиция“ вън от спалнята.

Пол угаси външната лампа и се насочи към вратата между хладилника и килера — върху нея също бяха поставени три брави и тя не можеше да се отвори отвън. Той натисна бутона до нея и видя пристроена барака, изградена по продължение на къщата. В единия й край имаше струпани съчки и дръвник, в който бе забита брадва. В другия стоеше тезгях, над него бяха окачени различни инструменти. На слабата светлина на крушката Пол забеляза, че тази врата също е заключена здраво.

„Родимънови… всички до един са срещу мен…“

Пол проговори, гласът му прозвуча странно в празната кухня:

— Не знам дали те те мразят, но аз със сигурност те ненавиждам!

Отказа се от вратите и се насочи към килера. Първото, което забеляза, бяха грижливо подредените кибритени кутии, след това погледът му се насочи към консервите.

В един момент му хрумна безумната мисъл да подпали къщата; Пол я отхвърли, след това видя нещо, което го накара отново да я обмисли. В килера имаше още една врата и тя не беше заключена.

Отвори я и видя разклатена дървена стълба, която водеше към мазето. Лъхна го миризма на влага и загнили зеленчуци. Чу тихо писукане и си спомни думите на Ани: „Събират се в мазето, когато вали. Принудена съм да слагам капани.“

Побърза да затръшне вратата. Капчици пот оросиха слепоочията му и се стекоха в очите му. Нетърпеливо ги избърса с ръка. Сега идеята за подпалване на къщата му се стори по-разумна — можеше да се скрие в мазето. Но стълбите бяха прекалено стръмни, освен това възможно бе да изгори жив преди пристигането на пожарната от Сайдуиндър. Но най-страшна от всичко бе мисълта за плъховете.

„Чуй как бие сърцето му! Как се опитва да избяга! Също като нас, Пол, също като нас.“

— Африка — изрече Пол, без да съзнава, че е проговорил. Залови се да преглежда запасите от храна, като се опитваше да прецени какво може да вземе, без да предизвика подозренията на Ани. Съзнаваше, че се е отказал от мисълта за бягство. „Засега“ — запротестира обърканият му разум. Но някакъв по-дълбок глас отговори неумолимо: „Завинаги, Пол. Завинаги!“

— Никога няма да се предам! — прошепна той. — Чуваш ли? Никога!

„О, така ли? — иронично отвърна циничният глас. — Е, ще видим.“

Точно така. Ще им покаже на какво е способен.