Стивън Кинг
Мизъри (52)

15

Ани се появи отново късно следобед. Пол откри, че не може да се съсредоточи след утринната й визита. Направи няколко напразни опита да пише, смачка на топка хартията и се отказа. Изтърколи стола през стаята. Докато се прехвърляше в леглото, ръката му се подхлъзна и той едва не падна. Отпусна левия си крак на пода, прехвърли тежестта си върху него и така успя да се закрепи, но болката беше мъчителна — сякаш в костта му забиха стотици пирони. Изкрещя, сграбчи лицевата дъска на леглото и успя да се изтърколи в него — левият му крак безпомощно се повлече подире му.

В главата му се мярна нелепата мисъл: „Сега тя сигурно ще дойде, за да провери дали Пол Шелдън наистина се е превърнал в Лучано Павароти, или само гласът му е същият.“

Но Ани не се появи. Болката в левия му крак ставаше непоносима. Непохватно се преобърна по корем, пъхна ръка дълбоко под дюшека и измъкна картонче с „Новрил“. Изгълта без вода две таблетки, които му помогнаха да се унесе за малко.

Събуди се, но му се стори, че още сънува, защото гледката пред очите му беше фантастична, също като по времето, когато Ани бе внесла в стаята му скарата. Този път тя седеше на ръба на леглото. Бе поставила върху нощното шкафче водна чаша, пълна с таблетки. В ръката си държеше капан, в който имаше голям плъх със сивокафява сплъстена козина. Пружината беше прекършила гръбнака му. Задните му крака висяха от двете страни на капана и от време на време потръпваха. Мустаците му бяха опръскани с кръв.

Не не беше сън, а още един ден, прекаран в лудницата, заедно с Ани.

Дъхът й смърдеше на разложен труп.

— Ани? — той седна в леглото, очите му се стрелкаха ту към нея, ту към капана. Навън се свечеряваше — цареше призрачен полумрак, сред който се лееше дъждът.

Пол разбра, че в сравнение със сутринта, сега състоянието й се бе влошило. Осъзна, че за пръв път бе свалила различните си маски — пред него стоеше истинската Ани. Опънатата плът на лицето й сега приличаше на отпуснато тесто, очите й бяха пусти. Беше се облякла, но полата й беше обърната наопаки. Пол забеляза нови белези върху плътта й и нови петна от храна върху дрехите й. Когато се движеше, от тялото й лъхаха безброй миризми. Почти целият ръкав на жилетката й беше просмукан със засъхваща течност, която вонеше на някакъв сос.

Ани повдигна капана и каза:

— Когато завали, се крият в мазето — плъхът тихо изпищя, щракна с челюсти и примигна с черните си очички, които бяха безкрайно по-одухотворени от очите на жената, която го държеше в плен. — Тогава слагам капани, намазвам ги със сланина от бекона. Винаги хващам осем-девет плъха. Понякога ги намирам…

В този миг лицето й отново стана безизразно.

Мълча около три минути, като продължаваше да стиска плъха — типичен случай на задълбочаваща се кататония. Пол гледаше ту нея, ту плъха и осъзна колко се е лъгал, когато си е мислил, че нищо по-страшно не може да му се случи.

Накрая, когато Пол се опасяваше, че без излишна парадност тя е потънала във вечна забрава, Ани отпусна ръката с капана и продължи мисълта си, сякаш изобщо не я беше прекъсвала.

— … удавени. Горкичките.

Погледна към плъха, от очите й се отрони сълза и капна върху сплъстената му козина.

— Горкичките животинчета!

Стисна плъха в силната си ръка, а с другата освободи пружината. Плъхът изпищя ужасяващо и се опита да я ухапе. Пол запуши с длан треперещата си уста.

— Чуй как бие сърцето му! Как се опитва да избяга. Също като нас, Пол. Смятаме се за много умни, но всъщност приличаме на плъхове в капан — плъхове с пречупен гръбнак, които все още изпитват жажда за живот.

Ръката й се сви в юмрук и стисна плъха още по-силно. Очите й се рееха в пространството. Пол нямаше сили да извърне поглед. Жилите на ръката й изпъкнаха. Внезапно плъхът изпищя, от устата му рукна кръв. Чу се пращене на счупени кости, дебелите пръсти на Ани потънаха в тялото на животното чак до кокалчетата. Капки кръв оросиха пода. Помръкващите очи на животинчето се изцъклиха.

Тя захвърли тялото му в ъгъла и разсеяно избърса пръстите си в чаршафа, върху който останаха кървави следи.

— Сега почива в мир — тя вдигна рамене, сетне се засмя. — Да взема ли пушката, Пол? Може би отвъдният свят е по-хубав — за хората и за плъховете — въпреки че не намирам особена разлика между тях.

— Почакай да свърша книгата — Пол се стараеше да произнася отчетливо всяка дума, въпреки че устата му сякаш беше натъпкана с новокаин. И преди бе изпадала в депресия, но не бе откачала напълно; Пол се питаше дали някога е била толкова зле. Ето как маниаците, изпаднали в подобно състояние, застрелваха цялото си семейство, а накрая и себе си; психопатското отчаяние на Ани му напомни за жената, която облякла децата си в най-хубавите им дрехи, купила им сладолед, след това ги завела до най-близкия мост, сграбчила ги под мишниците си и скочила във водата. Маниаците обикновено се самоубиваха, а психопатите, обхванати от отровните клещи на собственото си „аз“, изгарят от желание да услужат всекиму, който им се изпречи на пътя и да го отведат заедно със себе си на другия свят.

Помисли си, че за пръв път се намира на косъм от смъртта; усещаше, че мръсницата наистина възнамерява да го убие.

— Мизъри? — тя произнесе думата плахо, сякаш я чуваше за пръв път в живота си, но му се стори, че за миг в очите й припламна искра.

— Да, Мизъри — отчаяно търсеше начин да я убеди, но всеки подход изглеждаше опасен. — Вярно е, че понякога светът изглежда отвратителен, особено когато вали. („Спри да дърдориш, идиот такъв!“) Напоследък изпитвах страхотна болка и…

— Болка ли? — тя го изгледа презрително. — Нямаш представа какво означава истинска болка, Пол.

— Навярно е нищожна в сравнение с твоята.

— Точно така.

— Но… искам да довърша книгата и да разбера какво ще се случи — той замълча за момент. — Ще ми се и ти да останеш при мен. Струва ми се, че няма смисъл да пиша книга, щом никой няма да я прочете. Разбираш ли какво искам да кажа?

— Да — с въздишка отговори Ани. — Наистина изгарям от нетърпение да разбера какво ще се случи. Струва ми се, че това е единственото нещо на света, което все още желая.

Несъзнателно тя бавно заизсмуква кръвта на плъха от пръстите си. Пол стисна зъби, за да не повърне.

— Все едно, че очаквам края на любимия ми сериал.

Внезапно тя се сепна, засъхналата върху устните й кръв приличаше на червило.

— Да повторя ли предложението, Пол? Ще взема пушката и ще сложа край на мъките и на двама ни. Не си глупак и навярно знаеш, че никога няма да излезеш жив оттук. Навярно си го разбрал доста отдавна?

„Не извръщай очите си. Ако отклониш погледа си Ани моментално ще те убие.“

— Да, но животът тъй или иначе винаги свършва и всички ние умираме, нали?

Ани се опита да се усмихне и нежно помилва лицето му.

— Сигурно се надяваш да избягаш, също като плъха в капана. Но няма да успееш, Пол, защото не си герой от собствените си романи. Няма да излезеш жив оттук, но предлагам да те придружа.

Изведнъж, само за миг, на Пол му се прииска да каже:

— Съгласен съм, Ани. Хайде да свършим веднъж завинаги.

После волята му и желанието му за живот надделяха — все още не ги бе загубил напълно — и прогониха моментната му слабост. Да, точно така, слабост. Слабост и страх. За щастие или за нещастие Пол не можеше да се оправдае с психическо разстройство.

— Благодаря, но искам да довърша книгата — отвърна той.

Ани въздъхна и стана от леглото.

— Както искаш. Предполагах, че ще реагираш така. Забелязвам, че съм ти донесла куп таблетки, въпреки че не си спомням нищо — тя се захили лудешки, без да помръдне безизразното си лице — тихите звуци сякаш излизаха от корема й. — Налага се да замина за известно време. Страхувам се, че ако не го направя, ще извърша нещо страшно. Притежавам планинска хижа, където се оттеглям, когато изпадна в подобно състояние. Чел ли си приказките на чичо Ремю?

Пол кимна утвърдително.

— Спомняш ли си как Заекът разказваше на Липата за своето „Място за смях“?

— Да.

— Така съм кръстила планинското си убежище. Помниш ли, че ти казах как съм те намерила на връщане от Сайдуиндър?

Пол кимна.

— Излъгах те, защото още не те бях опознала. Всъщност идвах от планинското си убежище. Над вратата има надпис: „Място за смях на Ани Уилкс.“ Понякога наистина се смея, когато отида там. Но през повечето време крещя.

— Кога ще се върнеш, Ани?

Тя вървеше замечтано към вратата.

— Не зная. Донесох ти таблетките. Взимай по две на шест часа. Или по шест на четири часа, дори можеш да изгълташ всичките наведнъж.

Пол искаше да я попита с какво ще се храни, но реши, че е по-благоразумно да не привлича вниманието й върху себе си. Жадуваше да й види гърба. Напомняше му за Ангела на смъртта.

Дълго време остана неподвижен в леглото, докато слушаше стъпките й — първо на горния етаж, сетне по стълбите в кухнята. Страхуваше се, че Ани ще промени решението си и ще се върне с пушката. Не се отпусна дори когато тя затръшна външната врата — може би държеше пушката в джипа.

Моторът на „Старата Беси“ забръмча, Ани яростно натисна педала, фаровете й осветиха плътната сребриста завеса, образувана от проливния дъжд; светлините се отдалечиха надолу по алеята и лека-полека изчезнаха — Ани изчезна от погледа му. Този път се отправяше нагоре, към планината.

— Отива в „мястото си за смях“ — дрезгаво произнесе Пол и започна да се смее. Тя си имаше специално място, а той не можеше да се измъкне от своето.

Смехът му секна, когато съзря обезобразеното тяло на плъха.

— Кой каза, че не ми е оставила нищо за ядене? — запита той и се разсмя още по-силно. Смехът му отекна в празната къща, която се бе превърнала в изолирана килия на психично болен.