Стивън Кинг
Мизъри (49)

12

Следващите три седмици Пол прекара обгърнат от някакво странно, напрегнато спокойствие. Устата му непрекъснато пресъхваше, звуците наоколо му се струваха прекалено силни. Имаше периоди, когато усещаше, че може да извие металическа лъжица с погледа си, понякога му се искаше да се разплаче.

Независимо от необичайната атмосфера от сърбежа в зарастващите кости на краката му работата му напредваше. Купът изписани листове вдясно от машината постепенно растеше. Преди да попадне в сегашното си необикновено положение, Пол смяташе, че не може да напише повече от четири страници дневно (когато работеше над „Бързи коли“, успяваше да напише най-много три, преди да ускори темпото в края на романа). Но през напрегнатия триседмичен период, завършил с разразилата се на петнайсети април буря, той пишеше средно по дванайсет страници дневно. Ако някой познат от предишния му живот (без дори да съзнава, той разделяше живота си на сегашен и на предишен) му кажеше, че може да работи с подобна скорост, Пол положително щеше да се изсмее. Когато заваля дъждът, беше написал двеста шейсет и седем страници от „Завръщането на Мизъри“. Естествено, това беше чернова, но при преглеждането й бе установил, че написаното се нуждае от малко поправки.

Може би причината бе в изключително редовния живот, който водеше. Нямаше ги безкрайните, объркани нощи, прекарани в обиколка на баровете, последвани от дълги, объркани дни, когато пиеше кафе и портокалов сок и поглъщаше таблетки витамин В (в подобни дни всеки поглед към пишещата машина го караше да потръпва от отвращение). Не се събуждаше до някоя едра блондинка или до червенокоса дама, с която се бе запознал предишната вечер — в полунощ тези жени обикновено изглеждаха като кралици а на другата сутрин приличаха на таласъми. Пушенето беше забранено. Веднъж плахо бе помолил Ани да му даде цигара, но тя го изгледа така страшно, че той моментално се отказа от намерението си. Сега беше мистър Чистник, лишен от порочните си навици, с изключение на кодеиновите таблетки — все още не се бе отказал от тях, нали? Веднъж му бе хрумнало, че е единственият в света наркоман, който води отшелнически живот. Събуждаше се в седем и изпиваше два „Новрил“-а с портокалов сок. В осем на господина сервираха закуска в леглото — три пъти седмично варено или бъркано яйце, четири пъти овесена каша. После го слагаха в инвалидния стол до прозореца и Пол потъваше в забравата на седемнайсети век, когато жените са носели корсети, а мъжете са си били на мястото. Следваше обяд и почивка. Сетне отново ставаше, понякога редактираше, друг път просто четеше. Ани притежаваше пълна сбирка от съчиненията на Съмърсет Моъм (Пол се чудеше дали в библиотеката й се мъдри първият роман на Джон Фоулз^[1], но реши, че е по-разумно да не пита). Той започна методично да чете произведенията на големия писател, като се възхищаваше на вещината му. С течение на времето Пол се бе примирил с факта, че четенето на литературни произведения не му доставя същото удоволствие както в детството му; откакто бе станал писател, мислено подлагаше на критика работата на останалите си колеги. Но Моъм успя да го увлече и го накара отново да се почувства дете — какво прекрасно усещане!

В пет следобед Ани му поднасяше лека вечеря, а в седем докарваше черно-белия телевизор и двамата гледаха излъчваните от Синсинати програми. След завършването им Пол продължаваше да пише, после бавно изтърколваше стола към леглото (можеше да се движи много по-бързо, но не искаше Ани да го разбере). Тя чуваше трополенето на колелата, идваше и му помагаше да си легне. Даваше му още таблетки и Пол заспиваше като труп. На другия ден процедурата се повтаряше, на следващия — също и така нататък.

Природосъобразният му живот бе само отчасти причина за удивителната му работоспособност — всъщност до голяма степен бе задължен на Ани. Та нали нейното плахо предложение за ужилването от пчела даде насока на сюжета на книгата и го подтикна да я напише (никога не бе предполагал, че отново ще се вдъхнови от образа на Мизъри).

От самото начало бе сигурен в едно — книгата не съществуваше. Единствената му задача бе да измисли как да възкреси проклетницата по достоверен начин, преди Ани да реши да го „вдъхнови“, като му направи клизма с остри ножове.

През двата дни, последвали пътуването на Ани до града, Пол се опита да забрави, че е пропуснал златна възможност и съсредоточи цялото си внимание върху приключенията на Мизъри. Естествено, трябваше да я настанят в къщичката на мисис Рамидж; ако я закараха в дома на Джофри, прислугата — най-вече бъбривият иконом Тайлър — щеше да започне да сплетничи. Освен това трябваше да докаже, че Мизъри е получила пълна амнезия, предизвикана от шока, когато осъзнала, че е погребана жива. Амнезия ли? По дяволите, гаджето почти не говореше. Какво облекчение, като се има предвид глупостите, които обикновено дрънкаше Мизъри.

И тъй — какво да пише по-нататък, след като бе възкресил мръсницата? Липсваше сюжет. Може би Джофри и мисис Рамидж ще съобщят на Ян, че съпругата му е жива? Пол не беше сигурен — знаеше едно че колебанието е като мрачен ъгъл в чистилището запазен за писатели, които бързат да напишат произведението си, без да знаят за какво ще се говори в него.

„Не, не на Ян — помисли си той и погледна към обора. — Първо трябва да съобщят на лекаря — на дъртия глупак Шайнбоун, с толкова много букви «н» в името му.“

Мисълта за лекаря му напомни предложението на Ани, което непрекъснато се въртеше в главата му: „Всеки един от дванайсет души…“

Не, не става. Невероятно бе две съвършено непознати жени да бъдат алергични към ужилване от пчела.

Три дни след спасяването на Ани Уилкс от данъчните власти Пол потъваше в обичайната си следобедна дрямка, когато измъчените човечета от подземните цехове му сигнализираха. Този път не бе проблясък, а експлозия на атомна бомба.

Пол се изправи като свещ в леглото и дори не обърна внимание на болката, която прониза краката му. Извика с все сила:

— Ани, ела веднага!

Чу как Ани прескача по две стъпала наведнъж и спринтира по коридора. Когато влезе, очите й бяха широко отворени от уплаха.

— Пол, какво става? Да не би да имаш спазми?

— Не, Ани — отвърна той и осъзна, че мозъкът му наистина бе получил спазъм. — Съжалявам, че те изплаших, но трябва веднага да ме настаниш в стола. Най-сетне шибаната идея ми дойде наум.

Омразната й неприлична дума несъзнателно се изтръгна от устните му, но този път тя не й обърна внимание — гледаше го с уважение и с огромно страхопочитание, сякаш пред очите й гореше огън.

— Разбира се, Пол.

Побърза да го настани в стола, но когато понечи да го закара до прозореца, Пол нетърпеливо поклати глава.

— Не. Няма да ми отнеме много време, но е изключително важно.

— Хрумнало ти е нещо за книгата?

— Все едно, че съм я написал. А сега млъкни.

Сграбчи химикалката (никога не използваше пишещата машина за бележките си) и бързо изписа цял ред с драскулки, които единствено той можеше да разчете.

„Те в действителност са били роднини. Ето защо и двете били алергични към ужилване от пчела. Мизъри е сираче. И представете си: мис Ивлин Хайд се оказва СЕСТРА НА МИЗЪРИ. Или заварена сестра — звучи по-достоверно. Кой се досеща пръв? Докторът? Не, той е мухльо. Мисис Рамидж — затова отива при майката на мис Ивлин Хайд и…“

В този момент бе озарен от великолепна идея, затова се вторачи в нея със зяпнала уста и обезумели очи.

— Пол, какво ти е? — боязливо запита Ани.

— Знаела е — прошепна Пол. — Разбира се, че е знаела. Или е имала сериозни подозрения. Но…

Отново се наведе над бележките си.

„… тя, икономката, веднага разбира, че мисис И. Х. трябва да знае, че Мизъри е кръвна роднина на дъщеря й — имат еднакъв цвят на косата, или нещо подобно. Не забравяй, че майката се явява главна героиня, помисли как да допълниш образа й. Мисис Рамидж започва да проумява че мисис Ивлин Хайд НАВЯРНО Е ЗНАЕЛА, ЧЕ МИЗЪРИ Е ПОГРЕБАНА ЖИВА! ПО ДЯВОЛИТЕ, ПРЕКРАСНО Е! Навярно старата дама се е досетила, че Мизъри е незаконно дете от младежките години на дамата и…“

Той остави писалката, втренчи се в листа пред себе си, сетне отново взе писалката и надраска още няколко реда.

„Три най-важни точки:

1. Как мисис И. Х. реагира на подозренията на мисис Рамидж? Ще побеснее от яд или ще се уплаши до смърт. Предпочитам да е изплашена, но все ми се струва, че ще е ядосана. Значи, остава последното…

2. Какво е участието на Ян в цялата история?

3. Амнезията на Мизъри?

О, ето още нещо, върху което трябва да помисли: открива ли Мизъри, че майка й предпочита да остави двете й дъщери да бъдат погребани живи, вместо да разкрие истината?

Защо не?“

— Ако искаш, помогни ми да си легна — каза Пол. — Извини ме, ако съм те изплашил, просто бях много възбуден.

— Няма нищо, Пол — в гласа й отново се прокрадна страхопочитание.

От този ден работата му потръгна. Ани беше права: новата му книга беше много по-зловеща от останалите романи за Мизъри — първата глава беше само увод към онова, което щеше да последва. Но интригата беше много по-заплетена, а героите — по-реални. Последните му три романа, посветени на Мизъри не представляваха нищо повече от приключенски истории, примесени с пикантни любовни сцени, за да се угоди на читателките. Новата му книга започваше да прилича на готически роман, в който сюжетът беше по-важен от действието. На всяка крачка се сблъскваше със затруднения — за пръв път от години насам бе принуден почти ежедневно да си задава въпроса: „Можеш ли?“… и да отговаря утвърдително. Сетне заваля дъжд и всичко се промени.