Стивън Кинг
Мизъри (44)

7

Пол вече бе успял да напише девет страници от седма глава. В последния момент Джофри и мисис Рамидж измъкват Мизъри от гроба и установяват, че изобщо не ги познава, нито се сеща коя е тя самата. В този момент Ани Уилкс влезе в стаята. Този път Пол я чу и спря да пише, съжаляваше, че го е изтръгнала от въображаемия му свят.

Тя държеше страниците с първите шест глави — бе прочела началото за по-малко от двайсет минути и беше изгълтала цялото съдържание за около час.

Пол внимателно я изгледа и с интерес установи, че Ани Уилкс е леко пребледняла.

— Е, как ти се струва? Честно ли е?

— Да — разсеяно каза тя, сякаш въпросът му беше излишен. — Честно е. При това е интересно и вълнуващо, но някак си… много страшно. Не прилича на другите книги за Мизъри…

„Човекът, написал тези страници беше в отвратително настроение, миличка“ — помисли си Пол и попита:

— Да продължавам ли?

— Разбира се, иначе ще те убия — усмихна се тя.

Но Пол не отвърна на усмивката й. Думите й, които едно време би причислил към изтърканите фрази от рода на: „Изглеждаш толкова сладка, че бих те изял“, сега съвсем не му се сториха банални.

Въпреки това огромно впечатление му направи начинът, по който тя стоеше на прага. Сякаш се страхуваше да пристъпи по-близо, за да не се опари от излъчваната от него топлина. Пол осъзнаваше, че реакцията й не е предизвикана от преждевременното погребение на Мизъри. Не — Ани бе впечатлена от разликата между написаното преди няколко дни и сега. Първият му опит напомняше скучно съчинение на осмокласник на тема: „Как прекарах лятната ваканция“. Но сега разликата беше чувствителна — пещта в него гореше. Не бе особено доволен от написаното — сюжетът беше интересен, за разлика от героите — както винаги шаблонни, но този път усещаше в себе си сила, този път между редовете се излъчваше топлина.

Развеселено си помисли: „И тя усеща топлината. Струва ми се, че се бои да се приближи, за да не я изгоря.“

— Едва ли ще се наложи да ме убиваш, Ани — меко каза той. — На самия мен ми харесва. Защо да не продължа?

— Добре — съгласи се тя, остави страниците върху дъската и бързо се отдръпна.

— Може би ще искаш веднага да прочиташ написаното? — попита Пол.

Ани се усмихна:

— Да. Все едно, че гледам серийните филми от детството ми.

— Не ти обещавам, че всяка глава ще завършва вълнуващо — прекъсна я Пол. — Книгите се различават от филмите.

— Няма значение — разпалено извика Ани. — Иска ми се да узная какво ще се случи в осемнайсета глава, дори ако в края на предишната глава Мизъри, Ян и Джофри седят на верандата и четат вестници. Вече изгарям от любопитство да разбера какво ще стане по-нататък — не, не ми казвай! — възкликна тя, сякаш Пол бе предложил услугите си.

— Обикновено не разрешавам да четат произведенията ми, докато не свърша — каза той и се усмихна. — Но сега случаят е специален — ще ми доставиш удоволствие, ако четеш всяка последователна глава.

Помисли си: „Така започнаха хилядата и една нощи на Пол Шелдън“, сетне каза:

— Питам се дали ще ми направиш една услуга?

— Каква?

— Да попълваш проклетата липсваща буква „н“.

Ани се усмихна лъчезарно.

— Поласкана съм. А сега ще те оставя на спокойствие.

Запъти се към вратата, поколеба се и се върна. После съвсем плахо за пръв и последен път се осмели да му предложи своя идея.

— Може би е била пчела?

Пол вече се взираше в листа пред себе си и търсеше „дупката“. Искаше му се, преди да заспи, да пренесе Мизъри в къщичката на мисис Рамидж, затова изгледа Ани с грижливо прикрито нетърпение.

— Моля?

— Пчела — повтори тя и се изчерви до уши. — Всеки дванайсети човек е алергичен към пчелната отрова. Виждала съм много подобни случаи, преди да… преди да прекъсна работата си като медицинска сестра. Алергията се проявява по различни начини. Понякога ужилването може да предизвика коматозно състояние… подобно на онова, което някога са наричали каталепсия.

Сега лицето й беше почти мораво.

За миг Пол се замисли върху идеята, сетне я отхвърли. Ужилване от пчела би могло да предизвика злощастния припадък на мис Ивлин Хайд, още повече че действието се развиваше през лятото, и то тъкмо в градината. Но вече беше решил, че достоверността на романа ще се основава на роднинските връзки между двете жертви, а Мизъри бе предала Богу дух в спалнята си. Проблемът беше, че Вярната му читателка нямаше да повярва, че в разстояние на шест месеца две различни жени от съседни села са погребани живи в резултат на ужилване от пчела.

Не искаше да противоречи на Ани не само от страх да не я разгневи. Не искаше да й противоречи, защото щеше да я обиди жестоко; не искаше да я наранява, въпреки че самата тя му бе причинила страхотни физически болки. Затова използва спасителния за писателите ефемизъм:

— Признавам, че е възможно и ще го обмисля. Но вече имам нещо наум и се страхувам, че няма да пасне.

— О, зная, че не аз, а ти си писател. Не ми обръщай внимание, извинявай…

— Ани, не ми се…

Но тя вече тичаше с тежки стъпки по коридора. После се взря в празното пространство. Погледна надолу, очите му се разшириха от ужас, тялото му изтръпна.

От двете страни на вратата се виждаха черни следи. Веднага се досети, че са от главините на стола, когато насила го бе вкарал в спалнята. Оттогава бе изминала почти седмица — странно, че не ги е забелязала. Но съвсем скоро — утре или може би днес — Ани ще започне да чисти с прахосмукачката и ще ги съзре.

Непременно.

През останалата част от деня Пол успя да напише само няколко страници.

„Дупката“ в листа бе изчезнала.