Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Misery, 1987 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- , 1992 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,5 (× 155гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- maskara(2008)
Издание:
Стивън Кинг. Мизъри
Издателска къща „Ведрина“, София, 1992
ISBN 954–404–020-Х
Превод от английски: Весела Прошкова, Весела Еленкова, 1992
Художник: Петър Добрев, 1992
Технически редактор: Георги Кожухаров, 1992
Коректор: Емилия Александрова, 1992
История
- —Добавяне
- —Добавяне на анотация (пратена от meduza)
Статия
По-долу е показана статията за Мизъри (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
- Вижте пояснителната страница за други значения на Мизъри.
Мизъри | |
Misery | |
Автор | Стивън Кинг |
---|---|
Първо издание | 1987 г. САЩ |
Оригинален език | английски |
Жанр | хорър |
Вид | роман |
ISBN | ISBN 0-670-81364-8 |
Мизъри в Общомедия |
Мизъри (на английски: Misery) е роман от Стивън Кинг, публикуван през 1987. Книгата, за която Кинг твърди, че почти е написал на ръка, е една от малкото му романи, чието действие се развива в Колорадо. Първоначално Стивън Кинг има идея Мизъри да е следващият роман на Ричард Бакман (псевдоним на Стивън Кинг) след Проклятието, но след като се разкрива, че Ричард Бакман е негов псевдоним, той се отказва от идеята.
Действието в романа се развива около Пол Шелдън, автор на любовни романи-бестселъри, който, след автомобилна катастрофа, е спасен от жена на име Ани Уилкс, медицинска сестра, която твърди, че е най-голямата му почитателка. Тя отвежда Пол в дома си и започва да се грижи за него. Малко след това последният роман на Пол, Детето на Мизъри излиза от печат. Като разбира, че любимата ѝ героиня умира, Ани държи Пол като затворник, докато не напише нова книга, в която да върне живота на Мизъри.
Адаптации
- Уилям Голдман адаптира романа във филмов сценарий за американски филм от 1990 със същото име, режисиран от Роб Райнър. В ролите на Пол и Ани участват артистите Джеймс Каан и Кати Бейтс. Кати Бейтс получава Оскар за най-добра актриса за ролята си във филма (вижте Мизъри (филм))
- Романът е адаптиран и в театрална пиеса, която не се радва на особен успех.
Външни препратки
33
Пол потръпна в очакване на изстрела. Но Ани я нямаше: вече бе осъзнал, че сънува.
Не, не бе сън, а предупреждение. Тя можеше да се върне всеки момент.
По нахлуващата през вратата на банята светлина Пол прецени, че наближава пладне. Пожела часовникът да започне да бие и да потвърди предположението му, но проклетникът упорито мълчеше.
„Миналия път я нямаше петдесет часа. Точно така. А сега може да изчезне за осемдесет. Или пък ще чуеш спирачките на джипа й след пет секунди. В случай че не си го разбрал, приятелче, метеоролозите само предвиждат ураганите, но си нямат хабер къде и кога ще се разразят.“
— Имаш право — прошепна Пол и подкара стола надолу към банята. Надникна вътре и видя неприветливо помещение, подът бе покрит с шестоъгълни бели плочки. Ваната стоеше върху крака на граблива птица. До нея бе шкафът за бельото. Срещу ваната имаше умивалник, а над него бе окачена аптечка.
Коридорът беше достатъчно широк, за да обърне стола с лице към вратата, но сега ръцете му трепереха от изтощение, защото мускулите му бяха отслабнали от болестта. В детството си Пол бе доста хилав, затова като порасна, се опитваше да поддържа тялото си в добра форма. Но сега мускулите му трепереха като желе, отново се бе превърнал в хилаво момче, сякаш бе губил времето си, докато плуваше и бягаше из парка.
За щастие тази врата беше по-широка и не му създаде неприятности при преминаването. Столът премина прага и гумените му колела безшумно се изтъркаляха върху покрития с плочки под. Усети неприятна миризма на дезинфекционно средство, която автоматично му напомни за болница. Както предполагаше, тук нямаше тоалетна, защото шумът от пускането на вода неизменно идваше от горния етаж, и то след като Пол бе използвал подлогата. В това помещение имаше само вана, умивалник и шкаф с отворена врата.
Пол набързо огледа спретнато подредените сини пешкири и кърпи, добре познати му от дните, когато Ани го миеше в леглото, сетне насочи вниманието са към аптечката.
Не можеше да я достигне.
Колкото и да се изпъваше, тя се намираше на двайсетина сантиметра от пръстите му. Съзнаваше го, но все пак протегна ръка, защото не искаше да повярва, че Съдбата, Бог и Който и да било могат да бъдат така жестоки. Приличаше на играч на бейзбол, който отчаяно се опитва да улови неспасяема топка.
Пол нададе обиден и същевременно смаян вой, отдръпна ръката си и задъхано се облегна назад. Сивият облак заплашваше да го обгърне. Той го отблъсна с усилие на волята и се огледа за някакъв предмет, с който да отвори аптечката — погледът му попадна върху прът за миене на пода, облегнат в ъгъла.
„Наистина ли възнамеряваш да го използваш? Е, опитай. Ще отвориш аптечката и ще събориш съдържанието й в умивалника. Но шишенцата ще се счупят. Дори да няма такива, не можеш да върнеш обратно онова, което си съборил. Какво ще стане, когато Ани се върне и види безпорядъка?“
— Ще й кажа, че Мизъри го е направила прегракнало прошепна Пол. — Ще й кажа, че е търсила жива вода.
После избухна в сълзи, но очите му безспирно оглеждаха помещението, сякаш търсеха внезапно вдъхновение, мъничко помощ…
Погледът му отново попадна на шкафа за бельо, внезапно дъхът му секна, очите му се разшириха.
При първия бегъл оглед бе забелязал само сгънати чаршафи, калъфки за възглавници и пешкири, подредени върху полиците. Но сега гледаше надолу: на пода бяха подредени множество квадратни картонени кашони, върху които стояха етикетите на най-известните фармацевтични фирми.
Пол рязко обърна стола, удари се, но не усети болка.
„Моля те, Господи, дано това не се окаже нейният таен склад за шампоани, тампони или снимки на скъпата й стара майчица, или…“
Напипа някакъв кашон, измъкна го и го отвори: нямаше нито шампоани, нито тампони. Съвсем не. Кашонът беше пълен с кутийки с лекарства, върху повечето пишеше „мостра“. На дъното се търкаляха таблетки и капсули без опаковка. Някои от лекарствата му бяха познати — баща му ги бе взимал през последните три години от живота си — но повечето бяха неизвестни.
— „Новрил“ — мърмореше той, докато ровеше из кашона. От челото му се лееше пот. Краката му пулсираха от болка. — Къде е проклетият „Новрил“?
Но познатата опаковка липсваше. Пол затвори кашона и го избута обратно в шкафа, като изобщо не е постара да го остави на старото му място. Няма страшно и без това къщата приличаше на сметище.
Наклони се вляво и успя да докопа друг кашон. Отвори го и не можа да повярва на очите си: беше натъпкан със съдържащи морфин обезболяващи препарати, между които имаше и „Новрил“ — стотици кутийки с печат „мостра“. Прекрасни кутийки… мили кутийки… Върху тях пишеше: „Да се прилага само по лекарско предписание.“
— О, скъпи Боже, лекарят дойде — изхълца Пол. Разкъса със зъби целофановата опаковка и сдъвка три таблетки, без да обръща внимание на горчивия им вкус. Втренчи се в оставащите пет, поколеба се и изгълта още една. Крадешком се огледа наоколо — очите му бяха коварни и уплашени. Знаеше, че твърде рано да изпита облекчение от лекарството, но вече го чувстваше — сякаш притежаването на таблетките бе по-важно от приемането им. Сякаш някой му бе дал власт над луната и над приливите или Пол бе протегнал ръка и я бе сграбчил. Изпита ужас и страх от хрумването си, сякаш вършеше светотатство.
„Ами ако Ани се върне сега?“
„Е, добре, знам за какво намекваш.“
Надникна в кашона, като се опитваше да пресметне колко кутийки би могъл да вземе, без Ани да разбере, че мишчица на име Пол Шелдън е ръфала от запасите й. Тази мисъл го накара да се изкикоти пискливо. Осъзна, че не бе само от облекчение от въздействието на лекарствата — здравата се бе натъпкал с наркотици.
„Размърдай се, кретен. Нямаш време да се наслаждаваш на наркоманските си видения!“
Пол взе пет кутийки — общо трийсет капсули — с мъка се въздържа да не награби повече. Размести останалите кашони и кутийки, като се надяваше, че съдържанието на кашона не изглежда по-различно отпреди. Затвори го и го избута в шкафа.
Някаква кола се приближаваше.
Изправи се, очите му бяха облещени. Обзе го паника, ръцете му здраво се вкопчиха в дръжките на стола. Ако Ани се прибираше, това означаваше края на живота му. Никога няма да успее да върне навреме масивния стол в спалнята. Може би има шанс да я цапардоса с пръчката за миене на пода, след което тя ще му извие врата като на пиле.
Седеше в инвалидния стол с лекарствата на скута и с щръкнали напред бинтовани крака и чакаше колата да отмине или да завие по алеята.
Звукът се приближаваше, после постепенно заглъхна.
„Е, нима искаш по-образно предупреждение, момчето ми?“.
Всъщност — не. Пол хвърли последен поглед към кашоните. Стори му се, че изглеждат така, както ги бе намерил, въпреки че не беше съвсем сигурен, защото отначало съзнанието му беше замъглено. Ани бе мнителна като всеки невротик и може би знаеше положението на всяка кутийка. Може би ще хвърли небрежен поглед и веднага ще разбере какво се е случило.
Но Пол не изпита страх, а по-скоро безразличие: не можеше да живее без лекарството, затова бе успял да се измъкне от стаята и да си го вземе. Щеше да приеме последствията и наказанието безропотно, защото съзнаваше, че е сторил необходимото. Осъзна, че чувството на безразличие бе най-страшното от всичко, което му бе направила: беше го превърнала в разкъсвано от болки животно, което нямаше право на избор.
Бавно изкара на заден ход стола от банята, като от време на време поглеждаше зад себе си, за да се убеди, че следва правилната посока.
Добра се до коридора и внезапно спря, защото бе осенен от ужасяваща мисъл: ами ако подът на банята е бил влажен или мръсен?
Загледа се в него и за миг представата, че е оставил следи върху чистите бели плочки, бе толкова настойчива, че той наистина ги забеляза. Поклати глава и отново погледна — нямаше следи, но вратата беше по-открехната, отколкото преди. Завъртя стола малко вляво, наведе се, сграбчи дръжката и притвори вратата — така беше по-добре.
Посегна към колелата с намерението да се върне в стаята си, когато осъзна, че се намира с лице към всекидневната, където обикновено стои телефонът.
В ума му проблесна идея, сякаш светкавица прониза мъглата, паднала над ливада.
„Ало. Тук е полицейският участък на Сайдуиндър. Говори полицай Хъмбъги.“
„Слушайте, господин полицай. Слушайте много внимателно и не ме прекъсвайте, защото не зная с колко време разполагам. Казвам се Пол Шелдън и се обаждам от дома на Ани Уилкс. Тя ме е похитила и ме държи затворен поне от две седмици, може би цял месец. Аз…“
„Ани Уилкс ли?“
„Елате тук незабавно. Изпратете линейка. За Бога, гледайте да пристигнете, преди да се е върнала.“
— Преди да се е върнала — изстена Пол. — О да, много преди това.
„Откъде знаеш, че изобщо има телефон? Нима си чул някой да се обажда? На кого ще звъни тя? На добрите си приятели, семейство Родимън? Но фактът че няма приятели, с които да си побъбри, съвсем не означава, че Ани не съзнава какво може да й се случи, ако полети по стълбите и си счупи ръка или красили ако избухне пожар в обора…“
„Колко пъти си чул позвъняването на телефона?“
„Предполагам, че използването на телефона не е задължително за притежаването му, освен това през повечето време бях в безсъзнание…“
„Търсиш си белята и добре го съзнаваш!“
Да, Пол го съзнаваше, но не можеше да устои на мисълта, че ще докосне апарата, ще завърти шайбата и ще дочуе познатия сигнал.
Нагласи стола с лице към гостната и го изтъркаля вътре.
Стаята миришеше на влага, на застоял въздух и му навяваше тъжно чувство. Завесите не бяха спуснати и разкриваха прекрасен изглед към планините, но помещението изглеждаше прекалено тъмно, може би защото преобладаваше тъмночервеният цвят. Сякаш наоколо бяха излели кофи с венозна кръв.
Над камината се мъдреше оцветена фотография на мрачна жена, малките й очи сякаш бяха заровени в месестото лице, устните й бяха присвити. Фотографията беше поставена в позлатена рамка стил рококо и беше с размерите на снимка на президента, намираша се във фоайето на голяма пощенска станция. Пол не се нуждаеше от заверено от нотариус потвърждение, че това е святата майка на Ани.
Той продължи да се движи из стаята. Лявата дръжка на стола закачи масичка, отрупана с керамични статуйки. Те шумно се разклатиха. Една от тях — пингвин, стъпил върху леден блок — полетя встрани. Без да се замисля, Пол протегна ръка и автоматично го сграбчи — едва след това успя да реагира, — стискаше здраво пингвина, сякаш се страхуваше да него изпусне.
„Няма страшно, нали успя да го хванеш, освен това подът е застлан с килими, може би статуйката нямаше да се счупи…“
„Ами ако се бе счупила! — мислено изкрещя той. — Ами ако се бе счупила? Хайде, върни се в стаята си, преди да си оставил някаква следа.“
Не, няма. Въпреки че бе уплашен до смърт. Защото цялото преживяване му костваше извънредно много. Беше си заслужил наградата.
Огледа стаята, която бе претъпкана с тежки, безвкусни мебели. Вместо красиви еркери й изгледа към Скалистите планини в очите се набиваше единствено фотографията на пълната жена, прикована в позлатената, безвкусна рамка.
Недалеч от дивана, откъдето навярно Ани гледаше телевизия, стоеше масичка. Върху нея се мъдреше телефон с обикновена шайба.
Полека, едва сдържайки дъха си, Пол постави обратно пингвина (Върху ледения блок бе написано: „Тук свършва моят разказ.“) и подкара стола към телефона.
Точно пред дивана имаше друга маса, върху която стоеше букет изсушени цветя, напъхан в грозна зелена ваза. Масата изглеждаше безкрайно нестабилна, затова Пол внимателно я заобиколи.
Отвън долиташе само воят на вятъра, не се чуваше приближаването на кола. Той сграбчи слушалката и бавно я вдигна.
Още преди да я приближи до ухото си, изпита някакво странно чувство на предопределение, сякаш предварително знаеше, че няма да чуе никакъв сигнал. С уморено движение я постави обратно.
Проследи с поглед телефонния кабел, забеляза малкия квадратен модул върху перваза на пода, видя че жакът е включен в него: на пръв поглед изглеждаше, че телефонът работи.
„Много важно е да се поддържа външният вид.“ Затвори очи и си представи как Ани измъква жака, изстисква лепило в отвора на модула и отново пъха жака на мястото му, където ще се втвърди завинаги. Служителите от телефонната компания едва да щяха да подушат нещо, освен ако някой я потърсеше и съобщеше, че линията е прекъсната. Но никой не се обаждаше на Ани, нали? Тя редовно плащаше сметките за телефона, който не работеше и служеше единствено за декор, който бе част от безкрайните й усилия да поддържа външния вид. Нима бе кастрирала телефона, защото бе предвидила възможността Пол да се измъкне от спалнята? Едва ли. Телефонът е започнал да я вбесява дълго преди неговото появяване. Навярно е лежала будна нощем, вслушвала се е във воя на вятъра и си е мислела за хората, които не я обичат или направо я мразят. На същите тези хора би им хрумнало по всяко време да наберат номера й и да извикат: „Ти си виновна, Ани! Закараха те чак в Денвър и ние знаем, че ти си го сторила. Нямаше да те закарат чак там, ако беше невинна!“
Разбира се, като съдена за криминално престъпление (навярно е било такова, щом е била принудена да се яви в Денвър), Ани имаше право на номер, който не фигурира в телефонния указател, но това едва ли би успокоило за дълго невротичка като Анн Уилкс, която смята, че целият свят се е съюзил срещу нея. Враговете й лесно ще открият номера й, може би адвокатите, които я обвиняваха, ще го дават на всеки, който го поиска, а хората ще го искат, о, да, ще го искат… Ани си представяше света като мрачна пещера, в която човешките маси прииждат като морски вълни. Те заобикалят малка сцена, където малък прожектор осветява… само нея. Ето защо бе елиминирала телефона, беше го накарала да замлъкне… Същата съдба ще сполети и Пол, ако тъмничарката му разбере колко е напреднал в разследванията.
Внезапно го обзе луда паника, която му подсказа, че трябва да се махне оттук, да се върне в спалнята, да скрие накъде таблетките и да заеме предишното си място до прозореца. При завръщането си Ани не бива изобщо да се усъмни.
Внимателно се изтегли на заден ход и когато се озова в сравнително празно пространство сред претъпканата стая; се зае с трудната задача да завърти стола в обратната посока.
Почти бе успял, когато дочу звука от приближаваща се кола и разбра, че Ани се връща от града.