Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Misery, 1987 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- , 1992 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,5 (× 155гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- maskara(2008)
Издание:
Стивън Кинг. Мизъри
Издателска къща „Ведрина“, София, 1992
ISBN 954–404–020-Х
Превод от английски: Весела Прошкова, Весела Еленкова, 1992
Художник: Петър Добрев, 1992
Технически редактор: Георги Кожухаров, 1992
Коректор: Емилия Александрова, 1992
История
- —Добавяне
- —Добавяне на анотация (пратена от meduza)
Статия
По-долу е показана статията за Мизъри (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
- Вижте пояснителната страница за други значения на Мизъри.
Мизъри | |
Misery | |
Автор | Стивън Кинг |
---|---|
Първо издание | 1987 г. САЩ |
Оригинален език | английски |
Жанр | хорър |
Вид | роман |
ISBN | ISBN 0-670-81364-8 |
Мизъри в Общомедия |
Мизъри (на английски: Misery) е роман от Стивън Кинг, публикуван през 1987. Книгата, за която Кинг твърди, че почти е написал на ръка, е една от малкото му романи, чието действие се развива в Колорадо. Първоначално Стивън Кинг има идея Мизъри да е следващият роман на Ричард Бакман (псевдоним на Стивън Кинг) след Проклятието, но след като се разкрива, че Ричард Бакман е негов псевдоним, той се отказва от идеята.
Действието в романа се развива около Пол Шелдън, автор на любовни романи-бестселъри, който, след автомобилна катастрофа, е спасен от жена на име Ани Уилкс, медицинска сестра, която твърди, че е най-голямата му почитателка. Тя отвежда Пол в дома си и започва да се грижи за него. Малко след това последният роман на Пол, Детето на Мизъри излиза от печат. Като разбира, че любимата ѝ героиня умира, Ани държи Пол като затворник, докато не напише нова книга, в която да върне живота на Мизъри.
Адаптации
- Уилям Голдман адаптира романа във филмов сценарий за американски филм от 1990 със същото име, режисиран от Роб Райнър. В ролите на Пол и Ани участват артистите Джеймс Каан и Кати Бейтс. Кати Бейтс получава Оскар за най-добра актриса за ролята си във филма (вижте Мизъри (филм))
- Романът е адаптиран и в театрална пиеса, която не се радва на особен успех.
Външни препратки
2
Но понякога звуците — подобно на болката — заглъхваха и оставаше само мъглявината. Преди нея цареше мрак, пълен мрак — може би това означаваше, че идва в съзнание? Нека има светлина (макар и замъглена), защото светлината е символ на доброто… Беше ли чувал звуците в мрака? Не можеше да отговори на нито един от собствените си въпроси. Имаше ли смисъл да ги задава? И този въпрос оставаше без отговор.
Болката съществуваше независимо от звуците и бе всеобхватна — той съзнаваше единствено това.
За известен период от време, който му се стори безкраен (пък и наистина беше такъв, защото съзнанието му бе обладано единствено от буреносна мъглявина и от болката, която изпитваше), звуците бяха единствената му връзка с реалния свят. Нямаше представа къде се намира и кой е, нито пък се интересуваше. Искаше му се да е мъртъв, но не го съзнаваше, защото болката замъгляваше ума му като буреносен облак.
С течение на времето разбра, че болката изчезва периодично. За първи път след измъкването му от пълния мрак, последван от мъглявината, му хрумна мисъл, която нямаше нищо общо със сегашното му състояние. Спомни си за разрушената дървена подпора на кея, която стърчеше от пясъка на плажа. Когато беше малък, родителите му често го водеха на морския бряг и той винаги настояваше да седнат така, че да наблюдава подпората — напомняше му за единствения кучешки зъб на някакво чудовище. Седеше и гледаше как водата приижда и покрива коловете. После, часове по-късно, когато бяха изяли сандвичите и картофената салата и бяха изцедили последните капчици кола от термоса на баща му, когато майка му предлагаше да си тръгват, върхът на изгнилата подпора отново започваше да се показва. Отначало плахо надничаше сред прииждащите вълни, а после се появяваше изцяло. Точно когато бяха изхвърлили боклука в голямата кофа с надпис: „Пазете брега чист“, бяха прибрали играчките на Поли (казвам се Поли, аз съм Поли и довечера мама ще намаже с плажно масло изгорялата ми кожа — тази мисъл успя да разкъса буреносния облак, който непрекъснато обвиваше съзнанието му).
… и отново бяха сгънали одеялото, подпората бе изцяло навън, почернелите, лъснали от слуз, колове бяха покрити с морска пяна. Баща му се бе опитал да му обясни, че всичко зависи от прилива, но Поли беше абсолютно убеден, че подпората е най-важна. Приливът идваше и си отиваше, подпората оставаше, само че понякога не се виждаше. Приливът не можеше да съществува без подпората.
Споменът за нея кръжеше в съзнанието му и го подлудяваше като конска муха. Опитваше се да схване смисъла му, но дълго време звуците му пречеха.
Фейън — н — н
Ъмбър — у — у — н
Понякога те спираха. Понякога той спираше.
Първият му ясен спомен, изтръгнат от замъгленото му съзнание, бе, че дъхът му спира; внезапно усети, че не може да диша; но това бе прекрасно, дори великолепно; беше издържал доста, но болките вече бяха непоносими — изпитваше радост, че напуска играта.
Усети как някаква уста се прилепи към неговата — несъмнено беше женска, въпреки че устните бяха твърди и сухи — дъхът на непознатата нахлу в гърлото му и изпълни белите му дробове. Щом устните се отдръпнаха, Пол за първи път усети миризмата на тъмничарката си, която против волята му бе вкарала въздух в гърдите му, все едно, че бе мъж, изнасилил съпротивляваща се жена. Дъхът й вонеше на отвратителна смесица от ванилови сладки, шоколадов сладолед, сос от печено пиле и фъстъчен десерт.
Дочу глас, който изкрещя:
— Дишай, по дяволите! Дишай, Пол!
Устните й отново се прилепиха към неговите. Дъхът й отново нахлу в гърлото му; напомни му силния повей на вятъра, последвал преминаването на вагоните на метрото, който разпилява по перона разкъсани вестници и захвърлени опаковки от шоколад. Сетне устните й се отдръпнаха и той си помисли: „За Бога, опитай се да не дишаш през носа!“, но не успя да се подчини на вътрешния глас и си помисли, че повече не може да издържа отвратителната воня.
— Дишай, по дяволите! — изкрещя невидимият глас и Пол си каза: „Ще дишам, ще направя всичко, което пожелаеш, само не ме заразявай повече.“ И наистина се опита, но преди да успее да си поеме дъх, устните й (сухи и безжизнени като ивици осолена кожа) отново се долепиха до неговите и насила вкараха въздух в дробовете му.
Този път той успя да го задържи, сетне го изтласка и успя сам да си поеме дъх, за да изтика ужасната смрад. Изчака гърдите му да започнат да се повдигат, както бяха правили без чужда помощ през целия му живот, но те останаха неподвижни. Отново направи огромно усилие да си поеме дъх и този път опитът му се оказа успешен: задиша усилено, за да изтласка от себе си миризмата й. Никога преди обикновеният въздух не му се бе струвал толкова благоуханен.
Мъглявината отново го обгърна, но преди да потъне в забрава, дочу мърморене на женски глас:
— Пфу! За малко да го изпусна!
„Съвсем за малко“ — помисли си той и заспа. Отново му се присъни подпората — изглеждаше толкова истинска, че му се прииска да протегне ръка и да докосне набраздените колове.
Когато се върна в предишното си унесено състояние, внезапно му хрумна връзката между подпората със сегашното му положение. Болката не идваше на приливи и отливи. Това бе последица от съня, който всъщност бе спомен. Само му се струваше, че от време на време болката го напуска. Тя приличаше на подпората — понякога скрита, друг път — видима, но винаги осезаема. Пол изпитваше смирена благодарност, когато болката спираше да го пришпорва сред тъмния облак, обгърнал съзнанието му, но ни най-малко не се заблуждаваше, че е изчезнала завинаги. Освен това подпорите бяха две и явно символизираха болката, но дълго преди да го осъзнае, нещо му нашепваше, че изгнилите подпори бяха собствените му счупени крака.
Измина дълго време, докато успя да отвори прилепналите си от миризливата й слюнка устни и да изграчи:
— Къде съм?
Жената седеше до леглото му с книга в ръка. Авторът на книгата се наричаше Пол Шелдън. Без капчица изненада той разпозна собственото си име.
— Сайдуиндър, Колорадо — отвърна тя, след като Пол най-сетне успя да произнесе фразата. — Казвам се Ани Уилкс и съм…
— Зная — прекъсна я той. — Ти си най-голямата ми почитателка.
— Точно така — усмихната отвърна Ани.