Стивън Кинг
Мизъри (29)

28

Ани изтъркаля инвалидния стол до прозореца: за пръв път от седмици насам Пол усети топлината на слънчевите лъчи. Стори му се, че пепелявосивата му кожа, върху която имаше ранички от залежаването, сякащ си поема дъх от удоволствие и благодарност. Отвътре стъклата бяха заскрежени. Пол протегна ръка и му се стори, че докосва снежна топка. Изпълни го приятно чувство на носталгия, сякаш бе получил писмо от стар приятел.

За пръв път от седмици насам — струваше му се, че са изминали години — погледът му се наслаждаваше на гледка, различна от облепените със сини тапети стени на стаята му, върху които бяха окачени снимка на Триумфалната арка и календарът с пързалящото се момченце, символизиращ безкрайния месец февруари. Струваше му се, че дори да живее още петдесет години, момчето с вълнената шапка винаги ще изниква пред очите му, когато откъсва от календара последния лист от месец януари. Жадно впери поглед към този нов свят; така жадно бе гледал в детството си първия си филм — „Бамби“.

Хоризонтът му се стори близък — зрителна измама, характерна за Скалистите планини, където стръмните склонове ограничават полезрението. Небето бе кристалносиньо, нямаше нито следа от облаци. Гората покриваше като зелен килим склона на най-близката планина. Навярно разстоянието между нея и къщата бе около седемстотин метра, покрити с искрящ сняг. Невъзможно му бе да прецени дали пространството е обработваема земя или ливада. Върху него се виждаше само една сграда: спретнат, боядисан в червено обор. Когато Ани говореше за домашните си животни, или минаваше покрай прозореца на Пол с непроницаемо лице, той си представяше порутена барака, подобна на илюстрация в детска книга за призраци — покривът е хлътнал от снега, който години наред се е трупал върху него, прозорците са мръсни, някои са счупени и на мястото на стъклото е поставен картон; високите двойни врати са откачени от пантите и се люлеят от вятъра. Но тази кокетна постройка, боядисана в тъмночервено и бежово, приличаше на голям гараж на заможен провинциален земевладелец, нарочно замаскиран като обор. Пред нея паркиран джип, навярно купен преди пет години, очевидно отлично поддържан. Встрани стоеше снегорин, облегнат върху саморъчно направена стойка, прикачването му към джипа беше лесно — Ани само трябваше внимателно да докара колата до стойката, за да паснат приспособленията за закачване, и да натисне копчето на таблото. Това бе идеалното превозно средство за жена, която живее сама и не преже да разчита на съседите си (с изключение на онези гадни Родимънови, от които не би приела и залък хляб, дори да умира от глад). Алеята бе идеално почистена от снега — доказателство, че Ани използва снегорина, но пътят не се виждаше от тази страна на къшата.

— Забелязвам, че се възхищаваш от обора ми, Пол.

Той стреснато се огледа. Рязкото движение пробуди болката му, която зациркулира из остатъците от пищялките му и раздробеното му ляво коляно; преобърна се и го прободе, за миг напуснала пещерата си от кости; сетне отново задряма.

Ани държеше поднос с храна — лека храна за болни, но стомахът му изръмжа при вида й. Пол забеляза, че тя носи бели обувки с подметки от суров каучук.

— Да, много е хубав.

Ани постави дъската пред него и нагласи отгоре подноса. Придърпа стола си към леглото му и започна да го наблюдава как се храни.

— Дрън-дрън-та-пляс! Майка ми обичаше да казва, че за човек се съди не по думите, а по делата. Поддържам обора изряден, защото иначе съседите ще се раздрънкат. Непрекъснато се заяждат с мен или пускат слухове по мой адрес. Външният вид непременно трябва да се поддържа. Всъщност работата в обора не ми тежи, стига да я върша ежедневно. Най-щантаво е да предпазя покрива от пропадане.

„Най-щантаво — помисли си той. — Запиши го в откъдето наблюдаваше как водата от висулките речника на Ани Уилкс, когато съчиняващ спомените си — ако останеш жив, разбира се. Да не пропуснеш думички като «мръснико», «дрън-дрън-та-пляс» и тем подобни «бисери», които ти предстои да чуещ.“

— Преди две години накарах Били Хавершам да инсталира реотани в покрива. Натискаш бутона, те се нагряват и стопяват леда. Струва ми се, че няма да ги използвам отново тази зима — погледни как се топи снегът.

Пол тъкмо поднасяше яйцето към устата си, но ръката му сякаш се парализира, когато погледна към обора — висулките под стряхата му бързо се топяха. Капките проблясваха и падаха в тесния леден канал до стената на обора.

— Още няма девет часа, а вече е топло — весело чуруликаше Ани. Пол си представи как слънцето проблясва върху задната част на колата му, стърчаща сред размекнатия сняг.

— Разбира се, очакват ни още една-две студени вълни, а може би и ураганна буря — но пролетта идва, Пол, а майка ми обичаше да казва, че очакването на пролетта напомня очакването на райски живот.

Пол остави вилицата с набоденото яйце обратно в чинията.

— Няма ли да изядеш последни си залък? Нахрани ли се?

— Нахраних се — разсеяно промълви той. Представи си как семейство Родимън се връща с колата си от Сайдуиндър. Ярка светлина заслепява мисис Родимън и я кара да закрие очите си с длан: „Какво е онова там, Хем? Само не ми казвай, че съм откачила — долу има нещо! Отражението за малко да ми изкара очите! Дай на заден ход, ще ми се да погледна още веднъж!“

— Тогава ще взема подноса и можеш да започваш — Ани го удостои с нежен поглед. — Не мога да ти опиша колко съм щастлива, Пол.

Излезе и го остави прикован към инвалидния стол, откъдето наблюдаваше как водата от висулките се стича по ръба на покрива.