Стивън Кинг
Мизъри (25)

24

„Завръщането на Мизъри“! Пол изобщо не реагира. Приличаше на човек, чиято ръка току-що е отрязана от електрически трион и който наблюдава бликащата от китката му кръв с няма изненада.

— Да — лицето й светеше като прожектор, мощните й ръце почиваха върху гърдите й. — Книгата ще бъде единствено за мене, Пол. Моята награда за това, че съм те излекувала. Първото и единствено копие на най-новата книга за Мизъри. Само си помисли: ще притежавам нещо, за което мечтаят всички жени по света, но не могат да го притежават.

— Ани, Мизъри е мъртва.

Но най-невероятното бе, че той вече обмисляше как да я съживи. Изпита умора и отвращение, но не и изненада.

— Не, не е — замечтано произнесе Ани. — Дори когато ти бях… когато ти бях толкова сърдита, съзнавах, че не би могъл да я убиеш. Защото си добър.

— Така ли? — запита Пол и се втренчи в машината, която му се ухили и прошепна: „Ще пробваме колко си добър, приятелче.“

— Точно така.

— Ани, съмнявам се, че ще мога да седя в инвалидния стол. Миналия път…

— Обзалагам се, че те е боляло. И следващия път ще те боли, дори може би малко повече. Но не след дълго болката ще намалее.

— Ще ми отговориш ли само на един въпрос?

— Разбира се, скъпи.

— Ако напиша за теб този разказ…

— Не разказ, а роман. Интересен и голям, както всички останали, дори по-голям.

Пол примигна, отвори очи и попита:

— Добре. Ще ме освободиш ли, когато напиша романа?

За миг лицето й изглеждаше смутено, сякаш бе обгърнато от тъмен облак, сетне Ани внимателно се втренчи в него.

— Говориш така, сякаш си мой затворник, Пол.

Той не продума, само я погледна.

— Мисля, че когато свършиш книгата, ще бъдеш в състояние… да издържиш напрежението от сблъсъка с външния свят. Това ли искаше да чуеш?

— Да.

— Е, честно казано, бях сигурна, че писателите имат голямо самочувствие, но не вярвах, че могат да са неблагодарни.

Пол продължи да я наблюдава, след малко тя нетърпеливо и малко притеснено извърна очи. Най-сетне той заяви:

— Ще ми трябват всичките книги за Мизъри. Надявам се, че ги притежаваш, защото не разполагам с азбучника си.

— Разбира се, че ги имам. Какво представлява азбучникът?

— Бележник, в които записвам главните деистващи лица и местата, където се развива действието. Също някои дати и исторически проучвания.

Усети, че Ани го слуша с половин ухо. За сетен път се убеждаваше, че тя не проявява никакъв интерес към тънкостите на професията му, докато начинаещите писатели биха дали мило и драго да ги научат. Нищо чудно — Ани Уилкс беше идеалната читателка — интересуваше се единствено от романите му, а не от начина, по който ги създаваше. Тя бе въплъщение на викторианския първообраз на „Вярната читателка“. Не се интересуваше от неговите азбучници, защото за нея Мизъри и заобикалящите я герои бяха същества от плът и кръв. Думата „азбучник“ не й говореше нищо. Вероятно би проявила известен интерес, ако Пол бе описал преброяването на населението в селцето Литъл Дънторп.

— Ще ти осигуря книгите. Поразкъсани са, но според мен това е знак, че са харесвани и препрочитани.

— Вярно е — този път не му се налагаше да лъже.

— Ще се науча да подвързвам — замечтано произнесе Ани. — Саморъчно ще подвържа „Завръщането на Мизъри“. Това ще бъде единствената истинска книга, която притежавам, с изключение на наследената от майка ми Библия.

— Прекрасно — произнесе Пол, за да прикрие ужаса си. Усети, че му прилошава.

— А сега ще те оставя насаме, за да си сложиш вълшебната шапка. Страхотно е, нали?

— Разбира се, Ани.

— След половин час ще ти донеса бяло пилешко месо с картофено пюре, както и желатинов десерт, защото си много послушен. Ще се погрижа да взимаш навреме обезболяващите таблетки, дори ще ти давам още една през нощта. Искам да се наспиш добре, защото утре трябва да се заловиш за работа Обзалагам се, че работата ще ти помогне да оздравееш по-бързо.

Тя си тръгна, поколеба се за миг, сетне му изпрати въздушна целувка.

Вратата се затвори зад гърба й. Пол известно време издържа да не погледне пишещата машина, но най-накрая погледът му безпомощно се насочи към нея. Стоеше върху бюрото и му се хилеше. Напомняше му уред за изтезания, който засега бездействаше. Но само засега.

„Мисля, че когато свършиш книгата… ще можеш да издържиш напрежението от сблъсъка с външния свят…“

— Ах, Ани, защо излъга и двама ни? Разбрах, че не говориш истината — прочетох го в очите ти.

Перспективата бе крайно неприятна: оставаха му шест седмици живот, през които трябваше да изтърпи не само болката в счупените си крака, но и повторното запознанство с Мизъри Частийн. После щеше да бъде погребан набързо в задния двор. Или може би Ани ще нахрани свинята Мизъри с тленните му останки — звучеше отвратително, но справедливо.

„В такъв случай не се подчинявай. Накарай я да побеснее. И без това прилича на подвижна нитроглицеринова бомба. Нека да подрипва, нека се взриви. Все ще е по-добре, отколкото да лежиш и да се измъчваш!“

Пол насочи очи към тавана, но почти моментално погледът му се отклони към машината. Тя стоеше върху бюрото, няма и пълна с думи, които той не искаше да напише, и му се хилеше с беззъбата си уста.

„Май не ти се вярва, приятелче. Струва ми се, че въпреки болките искаш да останеш жив. Ако от това зависи оцеляването ти, дори ще възкресиш Мизъри, или поне ще се опиташ — но първо ще си имаш работа с мен… освен това се страхувам, че не ми харесва мутрата ти.“

— В такъв случаи сме квит — прегракнало изрече Пол.

Погледна навън през прозореца — върху земята се стелеше сняг. Но почти веднага, без да иска, отново с втренчи в машината. Взираше се в нея жадно и същевременно с отвращение.