Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Misery, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 155гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
maskara(2008)

Издание:

Стивън Кинг. Мизъри

Издателска къща „Ведрина“, София, 1992

ISBN 954–404–020-Х

 

Превод от английски: Весела Прошкова, Весела Еленкова, 1992

Художник: Петър Добрев, 1992

Технически редактор: Георги Кожухаров, 1992

Коректор: Емилия Александрова, 1992

История

  1. —Добавяне
  2. —Добавяне на анотация (пратена от meduza)

Статия

По-долу е показана статията за Мизъри (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Мизъри.

Мизъри
Misery
АвторСтивън Кинг
Първо издание1987 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрхорър
Видроман
ISBNISBN 0-670-81364-8
Мизъри в Общомедия
Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

Мизъри (на английски: Misery) е роман от Стивън Кинг, публикуван през 1987. Книгата, за която Кинг твърди, че почти е написал на ръка, е една от малкото му романи, чието действие се развива в Колорадо. Първоначално Стивън Кинг има идея Мизъри да е следващият роман на Ричард Бакман (псевдоним на Стивън Кинг) след Проклятието, но след като се разкрива, че Ричард Бакман е негов псевдоним, той се отказва от идеята.

Действието в романа се развива около Пол Шелдън, автор на любовни романи-бестселъри, който, след автомобилна катастрофа, е спасен от жена на име Ани Уилкс, медицинска сестра, която твърди, че е най-голямата му почитателка. Тя отвежда Пол в дома си и започва да се грижи за него. Малко след това последният роман на Пол, Детето на Мизъри излиза от печат. Като разбира, че любимата ѝ героиня умира, Ани държи Пол като затворник, докато не напише нова книга, в която да върне живота на Мизъри.

Адаптации

Външни препратки

23

Следващата вечер Ани му поднесе пишещата машина марка „Роял“. Беше канцеларски модел от времето, когато предмети от рода на електрически пишещи машини, цветни телевизори и телефони с бутони са съществували само в научнофантастичните произведения. Напомняше му черни старомодни обувки с копчета. От двете й страни бяха монтирани стъклени прозорчета, през които се виждаха различните лостчета, пружинки, зъбни колелца и оси. Вляво, подобно на вдигнат палец на автостопаджия, стърчеше потъмнелият от времето лост за връщане на валяка. Самият валяк беше прашен, гумената му повърхност бе набраздена и надупчена. Думата „Роял“ бе изписана в полукръг върху предната част на машината.

Ани я подържа пред него, за да я разгледа, сетне с пъшкане я постави върху леглото между краката му.

Пол се втренчи в машината.

Стори му се, че се хили.

Господи, наистина му се усмихваше.

Още от сега Пол усещаше, че му предвещава неприятности. Избледнялата лента беше двуцветна — от цяла вечност не бе виждал подобна лента, но въпреки това видът й не пробуди в него приятна носталгия.

— Е, какво ще кажеш? — нетърпеливо попита Ани и се усмихна.

— Хубава е — побърза да отговори Пол. — Истинска антика.

Усмивката й помръкна.

— Не съм я купила от антикварен магазин, а от оказион.

Пол мигновено успя да се справи с положението и отвърна:

— Всъщност пишещите машини не остаряват. Хубавата машина може да ти служи цял живот. Тези стари канцеларски рожби са истински танкове.

Ако можеше да достигне машината, би я погалил, дори би я разцелувал.

Усмивката на Ани отново разцъфна. Сърцето му възстанови ритъма си.

— Купих я от „Нови вещи на старо“. Какво тъпо име на магазин, нали? Но и собственицата, Нанси Дартмънгър, е тъпанарка — лицето на Ани леко помръкна, но той веднага разбра, че гневът й не е насочен срещу него. Инстинктът за оцеляване му помагаше да проумее характера й. Пол установи, че се нагажда към настроенията й, сякаш се вслушваше в тиктакането на повреден часовник.

— Не само че е тъпа, но е проклета — продължи Ани — Дартмънгър! Би трябвало да се казва Хоърмънгър. Разведе се два пъти, а сега живее с някакъв барман. Ето защо се ядосах, когато ти нарече машината „антика“…

— Много е хубава — повтори Пол.

Ани замълча, сетна бавно изрече, сякаш правеше признание:

— Липсва й буквата „н“.

— Така ли?

— Да. Погледни.

Тя наклони машината и Пол се втренчи в подредените в полукръг букви. Изпадналото чукче напомняше липсващ кътник сред иначе добре поддържани зъби.

— Виждам.

Тя върна машината върху леглото, което леко се залюля. Пол предположи, че машината тежи най-малко двайсет и пет килограма. Принадлежеше към ера, когато не са били познати леките сплави и пластмасите… когато писателите не са получавали шестцифрени аванси… когато не са съществували книги, написани по сценарии, и списания като „САЩ днес“, когато знаменитостите не са се продавали чрез рекламиране на кредитни карти или на водка.

Машината се хилеше, сякаш му се заканваше.

— Продавачката искаше четирийсет и пет долара, но ми направи отстъпка от пет долара заради липсващата буква — Ани лукаво се усмихна, сякаш за да каже, че не е вчерашна.

Пол също се усмихна. Приливът бе залял подпорите; сега беше лесно да се усмихва и да лъже.

— Направила ти е отстъпка? Нима не си се пазарила?

Ани гордо се изпъчи.

— Казах й, че буквата „н“ е много важна.

— Браво на тебе! — По дяволите — ето, че бе открил нещо ново: подмазването му се удаваше с лекота.

Ани закачливо се усмихна, сякаш го посвещаваше в някаква тайна:

— Казах й, че тази буква фигурира в името на любимия ми писател.

— Както и в името на любимата ми медицинска сестра.

Лицето й грейна: колкото и да бе невероятно, издяланите й от камък бузи се изчервиха. Пол си помисли: „Навярно така изглежда запалената пещ в устата на някой от идолите от романите на Хагард.“

— Лъжец такъв — превзето се усмихна Ани.

— Говоря самата истина.

— Е, добре — за миг тя замълча, сякаш за да събере мислите си, изглеждаше доволна и малко объркана. Пол навярно щеше да изпита удоволствие от благоприятното развитие на събитията, ако не му пречеше тежката пишеща машина — също тъй солидна и разхлопана, както жената, която я бе купила; тя стоеше на леглото му, усмивката й разкриваше липсващото чукче и предвещаваше неприятности.

— Инвалидният стол е много по-скъп. Подобни стоки вече не се намират както по времето, когато бях… — тя се сепна, намръщи се и се изкашля. Сетне отново го погледна и се усмихна.

— Време е да свикнеш да седиш; изобщо не ме е яд за парите. Освен това не можеш да пишеш легнал, нали?

— Не.

— Намерих дъска, която изрязах според размерите на стола… купих и хартия… почакай!

Тя изтича от стаята като младо момиче и остави насаме Пол с пишещата машина, която го гледаше враждебно. Щом Ани излезе, усмивката на писателя изчезна. Машината продължи да се хили. Седмици по-късно Пол осъзна, че още тогава видът й му е навявал лоши предчувствия; предварително знаеше какъв звук ще издава захилената машина — звук, подобен на квакането на патока от известните комикси.

Ани се върна, носеше пакет скъпа хартия и дъска с размери деветдесет на един и двайсет.

— Погледни! — тя постави дъската върху дръжките на инвалидния стол, който стоеше до леглото като някакъв призрачен посетител. Пол мигновено представи как ще бъде прикован към стола като някой затворник.

Ани сложи машината върху дъската с лице към въображаемия писател и стовари до нея пакета хартия Пол ненавиждаше тази марка, защото буквите се замазваха при търкането на листовете. Стори му се, че Ани е създала подобие на кабинет на инвалид.

— Какво ще кажеш?

— Прекрасно е. — Пол изрече с лекота най-голямата лъжа в живота си, сетне зададе въпроса, чийто отговор знаеше предварително.

— Какво смяташ да напиша там?

— О, Пол, какъв шегаджия си! — блестящите й очи оживяваха поруменялото й лице. — Не смятам, просто знам. Ще напишеш нов роман. Най-хубавия си роман: „Завръщането на Мизъри“.