Винс Флин
Мръсни афери (8)

ГЛАВА 7

Мич Рап пресичаше Кий Бридж на път за срещата си в Белия дом. Беше напрегнат, търпението му се изчерпваше. Никак не беше доволен от наученото тази сутрин. Край на медения месец. Беше се върнал в града от няма и двайсет и четири часа, а вече се канеше да извие врата на някого. Пренебрегвайки заповедите на шефа, той беше оставил телохранителя си в Ленгли и сега караше сам. Напоследък имаше няколко смъртни заплахи, малко на брой, но въпреки опасността той се нуждаеше от известно уединение, преди да се срещне с президента. Беше си обещал, че няма да хаби напразно властта и влиянието, които даваше новата му длъжност.

Единствената причина да бъде назначен на сегашния си пост беше, че прикритието му на нелегален оперативен служител-антитерорист беше провалено по време на процедурата по утвърждаването на настоящия му шеф. Провали го един конгресмен, който не хранеше никакво уважение към Управлението. И сега всеки боклук от Бостън до Багдад знаеше кой е той и как изглежда. Всеки ден показваха лицето му по телевизията. Беше наречен „авангардът на Америка в борбата срещу тероризма“. Нямаше вестник, който да не е писал за него, снимката му се появи и на кориците на няколко списания. А всичко това страшно го изнервяше.

Кариерата му — в разрез с всички правила! — се бе превърнала в медийна сензация. Преди животът му, още от двайсет и две годишна възраст, бе белязан от изискването за максимална секретност. Дори брат му не знаеше, че Рап работи за ЦРУ. Сега, поради цялата тази публичност, още преди да е навършил четирийсет, Рап беше изтеглен от оперативната работа, прибран „на топло“ и поставен на нов пост с ново име. Беше „специален помощник по борбата с тероризма на директора на Централното разузнаване“.

Но тероризмът беше ударил Америка.

Президентът на САЩ и шефът на Рап — директор Айрини Кенеди, му бяха дали зелена светлина. Освен че работеше с Центъра за борба с тероризма към Управлението, те му възложиха да проведе мащабно проучване на възможностите на държавата за борба с тероризма и да формулира препоръки как операциите да станат по-ефективни и как защитата да бъде подобрена. Първата реакция на Рап беше да каже на президента да се съсредоточи върху нападението като най-добър начин за защита. Ала до този момент президентът с нищо не беше показал, че се е вслушал в съвета.

Кенеди, която познаваше Рап по-добре от който и да е друг, го предупреди да сдържа нрава си, както и езика си зад зъбите. Каза му да гледа на проучването единствено като на мероприятие за събиране на факти. Ритането на задници ще дойде по-късно, обеща му, когато той представи доклада си на президента и на Съвета за национална сигурност. Тогава, каза му Кенеди, ще може да изпусне парата и да разкрие цялата истина. А Айрини Кенеди знаеше много добре, че е крайно време да бъде разкрита цялата истина.

Ако Рап беше научил нещо, докато работеше по доклада, то беше, че бюрократите провеждат прекалено много срещи. Прекалено много срещи, чийто краен резултат е нулев и които често създават допълнителни трудности за хората на предната линия. Срещите бяха колосална загуба на енергия и средства. Сега, когато се намираше от другата страна, след като беше прекарал повече от десет години в чужбина като оперативен служител на ЦРУ, той разбираше защо толкова много хора във Вашингтон смятат, че Управлението е отслабнало.

ЦРУ беше лишен от каквито и да било рискове рай за бюрократи, в който се натискаха да попаднат, за да могат да се пенсионират по-рано и да си живеят сладко. Обучението по политическа коректност и семинарите по тактичност бяха взели връх над набирането на служители с езикови умения, които да се занимават с тайни операции.

Заради Олдрич Еймс на ФБР беше разрешено да се присъедини към Контраразузнавателния център на Управлението. Братята в черни костюми бяха прочистили и малкото кадърни офицери в Ленгли поради единствената причина, че прекалено много мъже и жени в Дирекцията по операциите бяха вълци-единаци. Без значение, че именно единаците, независимо мислещите, бяха тези, които Дивия Бил Донован и президентът Рузвелт целяха да включат в създаденото от тях Управление на стратегическите служби в началото на Втората световна война. Донован и Рузвелт разбираха, че възпитаните, благоприлични, избягващи да рискуват хора не са за шпиони. За шпиони стават авантюристите, онези, които не се колебаят да изложат живота си на смъртна опасност, за да се доберат до ценна информация. Тази работа не е за мекушавите и послушните, а за „черните овци“, готови да играят руска рулетка със съдбата.

В днешно време електронното разузнаване заместваше очите на шпионина. Спътниците, струващи милиарди долари, и станциите за прехващане и препредаване на сигнали бяха чисти и спокойни места за работа. Тук не съществуваше опасност да те предадат или разкрият, да пролееш кръв, да бъдеш отвлечен. Служителите на тези чисто технически служби не лъжеха и затова Конгресът ги обичаше. Ярките и лъскави фотографии на тренировъчни лагери на терористите и прехванатите аудиозаписи на вражески разговори, в които се споменава за коварни планове, напълно ги удовлетворяваха.

Политиците благоговееха пред техническото превъзходство на Америка. Имаше обаче един проблем — противникът знаеше, че го наблюдават и подслушват, и полагаше големи усилия да прикрие действията си от големите дебнещи очи и уши от небето.

На политиците това им бе добре известно, ала институции като Държавния департамент например не се спираха пред нищо, за да имат основание да искат разширяване на електронното разузнаване. Алтернативата да се изпратят хора в проблемния регион не ги привличаше — нещата можеха да загрубеят. Неподлежащите на контрол оперативни офицери от ЦРУ бяха непрекъснат източник на раздразнение за Държавния департамент. Те се вряха в страните, в които дипломати отиваха на посещения, пиеха прекалено много, опитваха се да вербуват агенти и като цяло се държаха по начин, който никой джентълмен или дама от Мъгливото дъно — както наричаха Министерството на външните работи — не беше склонен да приеме. Нещо по-лошо, ако ги хванеха, страната домакин щеше да експулсира и други служители на Външно заедно с нарушилите порядките офицери от ЦРУ. Цялата афера щеше да навреди на деликатните дипломатически кадрили.

ЦРУ се беше превърнало в поредната вашингтонска бюрократична машина. Черна дупка на политическа коректност, в която потъват много пари. Сега Рап вече разбираше защо на Томас Стансфийлд му е било толкова трудно. Наскоро починалият директор на Управлението се беше борил със зъби и нокти, за да предпази ЦРУ от политическите интриги на Капитолия. Ала това не бе по силите му. По тази причина Стансфийлд беше създал таен отряд за борба с тероризма, известен като Екип „Орион“. Задачата на групата беше да действа под прикритие и да пренесе бойните действия на територията на терористите. Мич Рап беше острието на формацията близо десетилетие. Беше убил в името на страната си не един и двама злодеи, животът му беше висял на косъм неведнъж.

През последните няколко години той сериозно се замисляше дали да не се оттегли.

Решението му да постъпи така се оформи окончателно у него, когато срещна Анна Райли. Тя беше втората жена в живота му, която обичаше до полуда. Скоро след като се запозна с Анна, той осъзна, че тя е жената на живота му. Време беше да излезе от бизнеса с убийствата и да започне нормален живот.

Но така разсъждаваше, преди Пентагонът и Световният търговски център да бъдат ударени. Сега не беше много сигурен, че иска да се оттегли. Изгаряше го гняв. Копнееше за справедливо възмездие. Кенеди едва го беше убедила да не се впуска в авантюри. Беше прекалено важна фигура. Трябваше й близо до нея, налагаше се да впрегне опита и знанията си, за да открие вдъхновителя на този грозен акт.

Кенеди притежаваше интуиция и далновидност като своя учител и наставник Томас Стансфийлд. Тя безгрешно отгатваше проблемите, по които различните служби си съперничат, долавяше откъде духа вятърът във Вашингтон и ловко си проправяше път през политическото минно поле. Прекрасно знаеше, че след трагедията от 11 септември държавните мъже ще се опитат да хвърлят вината върху ЦРУ. Точно политиците провалиха Управлението като разузнавателна служба през седемдесетте. По-късно, през осемдесетте, отново политиците наредиха на ЦРУ да прекрати връзките си с всякакви нечистоплътни личности. При това те пренебрегнаха обстоятелството, че за да заловиш лошите, ти трябва да поддържаш контакти с тях и с хората от тяхното обкръжение. Но играчите от Капитолия не искаха и да чуят подобно нещо. В крайна сметка политиците получиха точно това, което искаха. Създадоха разузнаване, което се бои да поема рискове.