Винс Флин
Мръсни афери (74)

ГЛАВА 73

Дългият полет от Америка до Европа му подейства отморяващо. Дейвид се беше облегнал удобно в седалката в салона на първа класа и изобщо не обръщаше внимание на филма, който показваха. Беше някаква драма, той в момента нямаше настроение да гледа драми. Може би, ако беше комедия, щеше да грабне вниманието му, но драма — не. В момента най-много имаше нужда да избяга за малко от суровата действителност и от жестоките си занимания. Той не изпитваше удоволствие, когато убиваше, но го приемаше като необходимо зло в името на палестинската независимост. Досега за тази кауза бяха загинали хиляди. Какво значение имаха тогава няколко души повече или по-малко? Знаеше го от много отдавна. Беше избрал този път в живота си с надеждата, че някой ден усилията му ще доведат до раждането на една нова нация. И сега, когато сбъдването на тази мечта беше толкова близо, гласът на виновната му съвест беше заглушен от бученето на реактивните двигатели. На височина 13 500 метра, някъде над Атлантическия океан, той се зави с тънкото синьо одеяло и в главата му нахлуха мисли за Палестина. И така Дейвид се унесе и заспа.

Кацна в Париж и смени самолета без произшествия.

Първия признак, че има нещо нередно, забеляза, когато кацна в Ница и хвана част от новините по телевизията. Почти седем часа беше откъснат от света и не знаеше какво става.

Гласуването не се бе състояло. Сградата на ООН беше затворена заради бомбена заплаха. Дейвид веднага разбра, че бомбената заплаха е хитър ход. Разгневен, той тръгна да търси отговори. За съжаление отговорите трябваше да дойдат от Омар. Както се бяха уговорили, лимузината го чакаше на уреченото място. Дейвид се качи отзад и се приготви за краткото пътуване по морския бряг. Изобщо не му мина през ума, че го следят.

Рап стоеше до прозореца на хотелската си стая. Беше изгасил лампите и предпазливо беше застанал на половин метър от прозореца. Преди да отпътува от Щатите, той удържа на думата си и каза на Анна къде отива и колко горе-долу ще се забави. Тя го попита дали внезапното му заминаване има нещо общо с колата-бомба и след кратко колебание той й отвърна утвърдително. Като цяло дори беше изненадан колко спокойно премина разговорът им.

Рап долепи до очите си мощния бинокъл и се загледа в залива на Кан. Тук бяха закотвени едни от най-луксозните яхти на света. Бяха големи и внушителни. Но една се извисяваше над другите. Рап беше виждал демонстрация на богатство и преди. Беше пътувал много по света, бе ходил в много пристанищни градове, но никога досега не беше виждал толкова голям частен съд като яхтата на Омар.

Рап не познаваше Омар и до тази седмица само беше чувал за него. Изведнъж почувства силно желание да се запознае с възпълния саудитски принц. Ето, признаците отново се проявяваха. Знаеше как да се самоанализира по-добре от всеки психоаналитик. Искаше му се да опре дулото на пистолета в тялото на принца и да го накара да се свие от страх. Хора като Омар никога не понасяха унижения и това беше най-големият им проблем. Въобразяваха си, че са суперзначими, докато в съзнанието им всички около тях бяха обикновени, заменими, дребни и незначителни. Яхтата символизираше възприятието на Омар за себе си и за останалите. Корабът беше олицетворение на принца — най-големият и следователно най-важният. Всички останали около него минаваха на втори план. За него имаха значение само собствените му желания.

Наближаваше полунощ. Рап и екипът му бяха пристигнали преди два часа и в момента настройваха екипировката си. Имаха всичко необходимо. Британският екип за наблюдение, изпратен в понеделник, беше съоръжен с последната дума на техниката. Те накратко му разясниха ситуацията и както винаги, сътрудничеството с тях вървеше отлично. Рап беше работил с колегите си от МИ 6 и преди и ги намираше за прекрасни професионалисти.

В допълнение към силите на англичаните и техните микрофони с пряко насочване Скот Коулман току-що беше поставил подслушвателни устройства върху корпуса на яхтата. Рап се взря през бинокъла в малката платноходка и видя как Коулман подаде бутилките с кислород на един от хората си и излезе от водата. Английската платноходка беше вързана на две места от яхтата на Омар и частично беше блокирана от голям пътнически кораб. Когато Коулман се качи на борда, Рап се успокои. Всичко вървеше по план.

Техният човек беше кацнал в Ница. Вече не беше неизвестен. След като МОСАД им изпратиха зашифрованото му досие, Кенеди му съобщи името. Казваше се Джабрил Хатаби, палестинец. Той беше дал на МОСАД информацията, довела до трагичния инцидент в Хеброн. Мъжът, който силно интересуваше Рап. По време на полета си Мич беше прочел цялото му досие. Този Джабрил не му приличаше на обикновена пионка. Маркъс Дюмонд беше разровил неговите финанси и бе открил лично състояние в размер на пет милиона долара, повечето от които — във високоликвидни инструменти. Беше получил образование в сърцето на американския либерализъм — Калифорнийския университет в Бъркли. След завършването на колежа беше работил за една търговска фирма в Силициевата долина. Обиколил беше света, но най-голям интерес проявяваше към привличането на инвестиции от арабските петролни държави. Досието му описваше не терорист, а делови човек.

Ако не беше записът на разговора му с Омар и факта, че е информатор на МОСАД, Рап би се заклел, че този мъж е един от многото финансови съветници на принца. Трудно му беше да повярва, че богат човек от образовано семейство ще тръгне да става атентатор, но доказателствата бяха категорични. Тази нощ Мич се надяваше да си побъбри с палестинеца и да си изясни някои неща.

Нямаха много време. Всеки път когато Рап се обаждаше на Кенеди, тя му напомняше за крайния срок, даден им от президента. Събитията във Вашингтон се бяха развили още по-бурно, след като Рап излетя за Европа. Нито палестинците, нито французите бяха удовлетворени от изтеглянето на Израел от Хеброн. Израелците сега твърдяха, че разполагат с неопровержими доказателства за наличието на фабрика за експлозиви и бяха готови да ги предоставят на независима разследваща комисия. Доказателствата, разбира се, бяха скалъпени по време на военната окупация на града, за да може министър-председателят да спаси целостта на кабинета.

Френският представител в ООН беше хванал американския си колега насаме и беше обвинил ЦРУ за фалшивата бомбена заплаха, за да протакат с гласуването. Посланик Жусар беше възмутен, че единствената суперсила в света може да падне толкова ниско и да прибегне до такъв евтин номер. Макар и наистина да беше прав, беше забавно да се слуша подобно обвинение от човек, който е бил подкупен, за да прокара резолюцията, предизвикала цялата суматоха.

Израел предложи да седнат на масата за преговори и да обсъдят сключването на мир с палестинците веднага щом последните подпишеха официално примирие. На свой ред палестинците отказваха да се придържат към каквото и да е примирие, докато министър-председателят не обещаеше писмено, че ще премахне всички еврейски селища на Западния бряг. Голдберг отказваше да направи подобен компромис и насилието продължаваше. Руснаците и китайците имаха известни подозрения, че бомбената заплаха не е случайна, и бяха решени да подкрепят твърдо френската резолюция още на следващата сутрин.

Президентът беше подложен на огромен натиск от страна на държавния секретар и на началничката на кабинета да разкрият на французите истината за подкупа. Рап току-що беше говорил с Кенеди по защитения спътников телефон и тя го беше уверила отново, че макар и президентът да е изкушен да разкаже истината, щеше да спази дванайсетчасовия срок.