Винс Флин
Мръсни афери (73)

ГЛАВА 72

Не беше лесно, но Рап изчака до последно техният човек да се качи на самолета. Беше задължен на Борн и на Дюмонд, че полицията и ФБР не разбраха нищо. За да спрат самолета и да задържат непознатия, първо беше необходимо да предупредят авиокомпанията, контролната кула, летищната полиция, ФБР и Бог знае още кого, а така имаше вероятност някоя от службите от дългия списък да се обади на медиите и да им съобщи, че нещо странно става на летище „Балтимор“.

И тогава телевизионните канали щяха да показват непрекъснато кадри как специалният отряд на ФБР в пълно бойно снаряжение задържа мъж, облечен в костюм. Рап не критикуваше ФБР. Не, те си вършеха работата, а той — неговата. Само че той си вършеше най-добре работата, когато успяваше да остане настрани от медиите.

Мич доближи звукоизолираната врата на Оперативната зала и се спря за секунда. Нямаше защо президентът и Кенеди да научават за неговите приготовления, направени по телефона. Отвори вратата. Вътре седяха Хейс, Кенеди, държавният секретар Бърг, началничката на кабинета Джоунс и съветникът по националната сигурност Хейк. Всички те гледаха телевизионните екрани и говореха по телефоните.

Водещата новина беше за бомбената заплаха срещу ООН. Хората излизаха от голямата сграда и се тълпяха пред организираните от полицията пропускателни пунктове, целящи да не допуснат никого в рамките на оградения периметър.

Рап мислено се възхити и наслади на делото си. Идеята за телефонната заплаха беше негова.

Той се приближи до Кенеди и й прошепна в ухото:

— Нашият човек току-що излетя за Париж.

Айрини се извъртя със стола си към Рап. Сякаш искаше лично да се увери, че той не се шегува. Каза на събеседника си, че трябва да прекъсне, и затвори. После се приближи до президента и шепнешком, та само той да я чуе, му предаде новината на Рап.

Мич се намеси, преди Хейс да реагира:

— Сър, ето какво ви предлагам. Полетът е до Париж, а после той ще отиде в Ница, където, предполагам, ще се срещне с Омар, чиято яхта още е закотвена в Кан. Мога да изпратя екип след по-малко от час. Ще стигнем там, преди той да кацне, и ще приготвим всичко.

Хейс погледна към Кенеди, която само сви рамене.

— Ами французите?

— Какво французите?

Президентът си мислеше как най-добре да използва информацията, с която разполагаше, за да осуети гласуването. И ето, изглежда, сега му беше дошло времето.

— Смятам, че трябва да им кажем.

Рап никога не говореше със заобикалки.

— Мисля, че идеята не е добра, сър — заяви направо.

— Виж, французите няма да оттеглят резолюцията си. Веднага щом сградата на ООН бъде отново отворена утре сутринта, те ще свикат Съвета за сигурност и ще поискат да се гласува. И аз няма да мога да наложа вето.

— Защо? — попита предизвикателно Рап.

— Най-напред — защото наистина съм убеден, че палестинците трябва да имат своя държава. И, второ, защото престолонаследникът принц Фейсал ме помоли. А и в светлината на това, което се случи с братовчед му, съм склонен да изпълня молбата му.

Рап започна да изброява своите контрааргументи, решен не по-малко от президента да устои на своето:

— Говорим за същия този принц Фейсал, чийто брат е подкупил френския представител в ООН с един милион долара. Говорим за същия човек, чийто брат се среща с някакъв непознат, който на свой ред се появява винаги там, където убиват някого…

Хейс го прекъсна:

— Познавам лично Фейсал и мога да гарантирам, че той няма нищо общо с това.

— Наистина ли? Съгласен съм, че Фейсал не е замесен, но дяволски бих искал да проверим дали наистина е така.

— Аз също, но нямаме време. Ако ще караме французите да си променят мнението, по-добре да водим открит диалог с тях. Държавният секретар Бърг иска да представи доказателствата, че Жусар е подкупен, на външния им министър. Тя е убедена, че щом те ги видят, веднага ще го отзоват.

— Сър, в мига, в който разкрием, че знаем нещо, всички ще настръхнат. Някой ще предупреди Омар и той ще ни се измъкне. Ще се върне в Саудитска Арабия и никога няма да можем да го спипаме. Никога няма да разберем цялата истина.

— Добре де, ами ако накараме французите да хванат непознатия, когато кацне в Париж? Можем да изпратим хора от ФБР да присъстват на разпита.

— Сър, ако постъпим така, никога няма да разберем цялата истина. Дори за малкото информация, която знаем, ще ни трябват седмици и дори месеци да изтръгнем признание от него. И Омар пак ще се измъкне. Помнете думите ми: в мига, в който спипаме онзи човек, рискуваме да предупредим Омар, а без достатъчно доказателства никой няма да дръзне да посегне на принца.

Хейс въздъхна.

— Тогава какво предлагаш?

— Дайте ми дванайсет часа, сър. Само за това ви моля. Екипът ми е готов да тръгне. Можем да стигнем в Ница преди непознатия и оттам нататък да го следваме плътно като сянка.

— А ако не се срещне с Омар?

— Нито ще спечелим, нито ще загубим.

— Освен ценно време.

— Сър, на ваше място не бих казал нищо на французите. Бих изчакал, докато онова копеле Жусар се качи на трибуната утре сутринта, и тогава ще накарам държавния секретар Бърг да го попита какво мисли за корупцията. След като Жусар онемее, Бърг може да закове последния пирон в ковчега му и да извади на бял свят доказателствата. Тогава резолюцията никога няма да мине, а ако по някакво стечение на обстоятелствата все пак бъде приета, ние спокойно ще можем да наложим вето, водени от съвестта си, и да настояваме за пълно разследване на финансовото състояние на Жусар. Ако престолонаследникът се разсърди много, ще го попитате какво е намислил брат му, че да дава един милион долара на френския представител в ООН.

Президентът се разсмя.

— Наистина ще е много забавно, но французите са наши съюзници, а ние не постъпваме така със съюзниците си.

Рап се изкуши да коментира, че няма голяма полза от съюзници като французите, но размисли.

— Дванайсет часа, сър. Само за това ви моля. Някога разочаровал ли съм ви?

Аргументите на Хейс свършиха. Той погледна към Кенеди за мнението й и тя кимна.

— Добре — каза президентът. — Имаш дванайсет часа.