Винс Флин
Мръсни афери (5)

ГЛАВА 4.

Малката настолна лампа беше единственият източник на светлина в големия ъглов кабинет. Минаваше десет вечерта и почти всички си бяха тръгнали. Облечените в черно служители от охраната патрулираха. Сградата се охраняваше денонощно и целогодишно. В бизнеса за опазване на тайни нямаше почивни дни.

За жената, отговаряща за защитата на тайните (и за отмъкването на такива от неприятеля), животът бе омагьосан кръг от мнителност и подозрения. Тази нощ я тревожеше някакво необяснимо интуитивно чувство, че нещо ще се случи. Погледна през прозореца. Бе паднал мрак. Беше свършил още един ден, а с него и доста притеснения. Тя седеше в кабинета си на най-горния етаж в сградата на най-страховитата организация в света и анализираше заплахите.

Тези заплахи не бяха въображаеми, преувеличени или дребни. Доктор Айрини Кенеди знаеше по-добре от всеки друг колко смъртоносен може да бъде противникът. Беше се убедила със собствените си очи. Беше виждала как през последните трийсет години гигантската вълна на фанатизма залива всичко разумно. Бе наблюдавала тази вълна да се приближава към бреговете на Америка като зловещо цунами. В предупрежденията си за надигащата се опасност тя много приличаше на Чърчил, но думите й бяха минали покрай ушите на тези, от които зависеше навреме да се вземат мерки.

Хората, на които беше подчинена, се вълнуваха повече как да отслабят властта на политическите си опоненти, отколкото как да предотвратят терористични актове. Някои дори я наричаха паникьорка, но тя държеше на мнението си.

По ирония на съдбата тези сенатори и конгресмени, които я бяха заклеймявали като паникьорка, сега настояваха за нейната оставка. Някои дори предлагаха ЦРУ да бъде разпуснато, сякаш ставаше дума за стар кон, който си е изпълнил своето и вече не е в състояние да си върши добре работата.

Бурята, която тя предсказваше обаче, се беше разразила. Професионалните политици, пренебрегвали предупрежденията й и критикували действията й непрекъснато, не биха поели и капка отговорност. Тази уникална човешка порода не беше способна да поема отговорност за станали грешки, освен ако подобен ход не би спечелил симпатиите на избирателите.

За щастие на Кенеди имаше и неколцина честни сенатори и конгресмени, които споделяха нейната загриженост и бяха верни на родината си. Тези мъже и жени я подкрепяха винаги когато се опитваше да промени доктрините и оперативните процедури, за да се подготвят да посрещнат приближаващата агресия. Те и президентът се бяха обявили в нейна защита и осуетиха плана да бъде свалена от поста директор на ЦРУ.

Сега беше време да се наваксва. В светлия кръг от настолната лампа доктор Айрини Кенеди зачете листовете на бюрото. Връхлетя я болка. За характера й не беше привично да се гневи често, отдавна се беше разделила с емоциите. Ала сега бяха загинали хора, мъже. Млади мъже, със семейства, деца, с майки и бащи. И бяха загинали, защото хората, които боравеха със секретна информация, не можеха да схванат какво огромно значение има съхранението на тази информация. Нещо по-лошо, те не можеха да запазят една тайна и двайсет и четири часа.

Дори след единайсети септември на тях им липсваше мотивация да защитават страната си. Просто не разбираха колко сериозна е тяхната задача. Интелигентни, образовани хора поставяха политиката по-горе от оперативната сигурност. И поради това двама мъже бяха мъртви, а цялата операция, в която участваха стотици войници, морски пехотинци, пилоти и моряци, беше отменена. Едно американско семейство все още се намираше в ад, който с нищо не беше заслужило.

Цялата история беше провал от гледна точка на сигурността и Кенеди беше решила — дотук с търпението. Хладнокръвието й щеше да отстъпи на заден план. Време бе да вземе скалповете на някои хора. Не така я бяха учили да изпълнява професионалните си задължения. Беше я обучил един от най-добрите. Томас Стансфийлд, покойният директор на ЦРУ, обичаше да казва, че шефът на шпионите трябва да прилича на затворена книга, освен ако не се налага тази книга да се отвори. Не минаваше и ден, без да си припомни съвета му.

Пред нея лежаха две червени папки. Едната, от лявата й страна, съдържаше извадки от прехванати писма по електронната поща между високопоставен служител от Държавния департамент и чуждестранен посланик. В нея имаше и записи на телефонни разговори и друга разузнавателна информация. Папката вдясно беше много по-дебела. Тя съдържаше банковите извлечения за последните няколко години от редица сметки в банки из Тихоокеанския регион, както и подробна биография на въпросната личност, спътникови фотографии и прехванати съобщения. И двете папки предоставяха достатъчни и ясни доказателства, че определени хора, у дома и в чужбина, са виновни за провала на спасителната операция във Филипините.

В миналото ЦРУ щеше да разпространи подобна информация сред малобройна група хора във Вашингтон. И тъй като никоя администрация не би искала скандал, обикновено всичко свършваше дотук. Малцина биваха удряни през ръцете. Някои биваха преназначени на по-ниски постове или помолени да се пенсионират по-рано или да си намерят друга работа, но рядко някой биваше сериозно наказан.

Този път щеше да е по-различно. Кенеди беше непоклатима и знаеше какво ще направи. Папката вляво ще бъде разсекретена. Когато медиите разберат истината, канонадата, която щеше да се стовари върху двамата замесени бюрократи, щеше да е унищожителна. Щяха да ги посрещнат стотици фотоапарати и камери. А където във Вашингтон имаше камери, там се разиграваше яростно политическо шоу.

Кенеди погледна през прозореца. Добре си представяше кои сенатори и конгресмени ще попаднат под светлината на прожекторите. Суетата не им даваше да изпуснат възможността да си покажат физиономиите пред милионите потенциални гласоподаватели. Нямаше да липсват опити вината да се хвърли върху бившия президент. Имаше функционери, които щяха да обвинят Държавния департамент, че се е превърнал в бастион на левичари, загрижени повече за ООН, отколкото за националната сигурност на Америка. Някои щяха да настояват за справедливост и възмездие, но всъщност целта им щеше да е съвсем различна. А щеше да има и такива, които наистина щяха да ратуват за справедливо възмездие.

Всичко това обаче щеше да бъде подгряващо шоу за главното събитие. Кенеди всъщност искаше да напомни на всички във Вашингтон, че работата е сериозна и че с нея шега не бива. И че никой политик не може да решава кои тайни да споделя и кои не. Погазването на това желязно правило водеше до бурна реакция в обществото, съд и ако заседателите потвърдят вината — затворническа килия.

С другата папка щеше да подходи по-деликатно, но в същото време — много по-радикално. Кенеди познаваше мъжа, който можеше да реши проблема. Изкушаваше се да му се обади още сега и да прекъсне медения му месец, но в крайна сметка прецени, че работата може да почака още двайсет и четири часа. Нещата във Вашингтон щяха да се променят и Мич Рап щеше да играе ключова роля в промените.

Кенеди познаваше Рап по-добре от който и да е друг. Беше го вербувала, контролирала бе обучението му и бе ръководила операциите му в редица стресови мигове и деликатни ситуации. През годините тя го заобича като брат. Неговото чувство за дълг и чест беше неоценимо. Когато се върнеше от медения си месец и разбереше какво се е случило, нямаше да са му необходими наставления, нито подробни обяснения. Единствено щеше да му липсва сдържаност. Кенеди още се колебаеше дали изобщо е редно да го успокоява и обуздава, когато той се ядоса. В Белия дом имаше хора, които биха желали цялата бъркотия да се държи далеч от вестниците. Щяха да настояват нещата да се потулят и виновниците да се прехвърлят на друга работа. Този път нямаше да позволят подобно замазване. А и Кенеди знаеше, че Рап е единственият човек във Вашингтон, който твърдо и без много да се церемони, щеше да каже на президента, че трябва да падат глави.