Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мич Рап (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Executive Power, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 20гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave(2008)

Издание:

ИК „Ера“, София, 2003

Художествено оформление на корицата: Димитър Стоянов — Димо

История

  1. —Добавяне

ГЛАВА 23

Бяха минали северно от Рамала, после до Наблус. Сменяха колите във всеки град.

Дейвид нямаше никаква представа нито кога, нито къде ще се състои срещата. Само — че със сигурност щеше да е, след като се стъмни. Движението им на север можеше да е просто за заблуда на евентуални шпиони. После можеше отново да сменят посоката. А можеше и да блуждаят от един град в друг, докато не се уверят напълно, че никой не ги следи.

Когато мракът започна да се спуска, те влязоха в един закрит паркинг. Дейвид беше любезно бутнат от жълтото палестинско такси в бяло, паркирано до първото. Накараха го да легне на задната седалка и го покриха с одеяло. После потеглиха рязко от паркинга и се запромъкваха из улиците на Наблус.

Приблизително двайсет минути по-късно те пак спряха. Някой вдигна одеялото от Дейвид и отново му казаха да излезе от колата. И за втори път той се озова в слабоосветен покрит паркинг. Изобщо не знаеше къде се намира. Известно му бе, че е на Западния бряг.

От другата страна на алеята, до друга кола, стояха трима мъже и пушеха.

Двама бяха провесили автомати, третия Дейвид позна моментално.

Казваше се Хасан Рашид. Работеше за Палестинското общо разузнаване. Службата трябваше да се бори с тероризма и да работи за укрепването на мирните взаимоотношения с Израел, но като всяко нещо, свързано с ООП, и тя беше корумпирана до дъно.

Хасан Рашид беше уличен разбойник, превърнал се в един от преданите помощници на Ясер Арафат още в детството си. Беше израснал в Наблус и активно бе участвал в Интифадата през 1987 г., но не като хвърлял камъни по израелските войници. Докато конфликтът се ожесточаваше, Арафат съзря възможност да консолидира властта си и скъса с палестинските екстремистки групи, като в същото време призова за създаването на палестинска държава, която мирно да съществува заедно с еврейската.

Това беше истинският гамбит на Арафат, за да спечели уважението на международната общност. Планът обаче криеше риск, тъй като за един арабин е равносилно на богохулство да се отклони от линията за пълно унищожение на еврейската държава. Поради дръзкия ход на Арафат различните групи под слабия контрол на Палестинското обединено национално командване се разцепиха. „Ислямски джихад“ и „Хамас“ се обърнаха срещу Арафат и кръвта започна да се лее. Рашид помогна на ООП да се задържи в Наблус, като извършваше изключителни жестокости срещу всеки ислямски екстремист, обявил се против Арафат.

На Дейвид не му беше лесно да прикрие ненавистта си към този човек. Докато стоеше с двете куфарчета в краката си, Рашид изстреля с пръст фаса си във въздуха. Той се приземи на сантиметри от Дейвид, по обувките му се разпиляха искри. Върху белязаното лице на Рашид се разля ехидно самодоволство.

— Е, красавецо, какво си ни донесъл тази вечер?

Дейвид реши да не отговаря. Неговият ранг в редиците на палестинската съпротива беше недостижим и ако Рашид мислеше, че с хулиганското си поведение ще го уплаши, следваше да му напомни, че всеки трябва да си знае мястото.

Рашид тръгна към него.

— Още ли не си ми ядосан след всичките тези години?

— Не. Обичам те като роден брат.

— Хайде, хайде, красавецо, всички знаем, че ти хареса.

— Страшно много ми хареса. Всъщност може и да се съберем някой ден и тогава ще ти завра железен прът в задника. Като знам пристрастеността ти към малки момченца, съм удивен, че още не си опитал.

Усмивката на Рашид се стопи. Той вдигна юмрук и замахна. Голяма грешка! Повечето удари, които беше нанасял напоследък, бяха по вързани за стол или за тавана мъже. Уменията му в уличния бой вече не бяха като едно време. Затова, когато Дейвид отстъпи леко встрани, юмрукът пропусна целта и Рашид залитна.

Чашата преля. Този човек го беше отвлякъл и го беше измъчвал, задето имаше приятели — евреи, когато бе юноша. Тогава някой беше подшушнал на ООП, че Джабрил Хатаби симпатизира на врага, и от организацията бяха наредили на Рашид, уличния бандит, да му даде урок. От онази случка бяха минали двайсет години и сега Дейвид беше готов да се разплати с човека, съсипал младостта му.

Той се извъртя на 360 градуса, прехвърли куфарчето в дясната си ръка. И тъкмо когато разгневеният Рашид се накани да нападне втори път, тежкото куфарче го улучи в носа така, че се чу изпукването на костта.

Ударът запрати палестинеца право в багажника на отворената кола.

 

 

Мониторите, които предаваха изображение от целия Западен бряг, просветваха. Бен Фридман беше изпълнен с очакване. Беше си наложил да използва хората си ограничено и разумно. За удара, който замисляше, щеше да е необходима умела ръка. Довечера щеше да отмъсти за смъртта на стотиците загинали невинни израелци. Палестинците, с които Хатаби щеше да се срещне, бяха мозъците на всички самоубийствени бомбени атентати, разтърсили родината му и вкарали израелската икономика в тежка криза.

По заповед на Фридман техниците от МОСАД бяха поставили по едно високотехнологично устройство във всяко от куфарчетата. Устройствата предаваха сигнали, приемани от навигационните спътници, и имаха монтиран часовников механизъм с дистанционно управление. На всеки пет минути устройствата се задействаха и след шест секунди отново се изключваха. Спътниковата система за глобално позициониране записваше координатите на куфарчетата с точност до два метра. После устройствата се изключваха, за да не бъдат засечени от детекторите.

Фридман най-добре разбираше какви мерки за сигурност прилага противникът, за да запази дейността си в тайна. Всъщност той беше главната причина за подобна параноя.

Главният директор на МОСАД имаше солиден опит в областта на ликвидациите. През 1972 г., когато по време на Олимпийските игри в Мюнхен единайсет израелски спортисти бяха взети за заложници от палестинската терористична група „Черният септември“, Бен Фридман също беше там. Стоеше рамо до рамо с легендарния си учител, тогавашния директор на МОСАД Цви Замир, докато германската полиция с неумелите си действия провали цялата спасителна операция. Резултатът беше смъртта на всички израелски заложници.

И сякаш подобна трагедия не беше достатъчно обидна за Тел Авив, двама от оцелелите терористи по-късно бяха пуснати от германските власти. МОСАД взе нещата в свои ръце. Замир убеди министър-председателя Голда Меир да действа. През следващите девет месеца се проля много кръв, а Фридман се прояви като един от най-ефективните ликвидатори на МОСАД.

Първата мишена беше Уаел Цвайтер, представител на ООП в Рим. На 16 октомври Фридман се приближи зад Цвайтер на улицата и изстреля два куршума в тила му.

Два месеца по-късно Фридман участва в екипа, който уби Махмуд Хамшари, като постави бомба в телефона в парижкия му апартамент. Устройството беше детонирано с дистанционно управление и представителят на ООП беше буквално обезглавен от взрива. Но коронният удар на Фридман бе на 13 април 1973 г.

Елитна група агенти на МОСАД и командоси извършиха нападение в центъра на Бейрут. Мишените бяха трима от най-високопоставените водачи на ООП. Мохамед Наджар, Камал Адван и Камал Насър бяха застреляни в домовете си. Информацията, добита по време на рейда в Бейрут, помогна за ликвидацията на други трима водачи на терористите, свързани с „Черният септември“. Победата обаче беше краткотрайна.

Само два месеца след това МОСАД преживя най-голямото си фиаско. Провалът стана в курортното градче Лилехамер в Норвегия. Екип на МОСАД беше изпратен да провери информацията, че там се укрива терористът Али Хасан Саламех. Неопитните агенти погрешно потвърдиха, че обектът е същият, но вместо него убитият се оказа Ахмед Бушики, мароканец сервитьор. И сякаш това не беше достатъчно, шестима от екипа бяха арестувани, изправени пред съда и петима получиха присъди затвор. Международната общественост реагира остро и на МОСАД официално беше наредено да спре ликвидациите.

За щастие на Бен Фридман той не беше замесен в инцидента от Лилехамер. Защото, ако беше, това щеше да е краят на кариерата му. Но фиаското от Норвегия го наведе на мисълта, че непрекъснато трябва да усъвършенстват уменията си — той и неговите колеги. И че трябва да удвоят усилията си в тайната борба срещу арабските агресори.

Въпреки официалната забрана за убийства Фридман и групата му от кидони („щикове“ на иврит) продължи да дебне терористите. Най-голямото му постижение беше, когато внедри кидон в редиците на „Хамас“. Един от водачите на терористичната група, инженер и експерт по взривовете, беше като трън в окото на израелците. Казваше се Йехия Аяш. Ликвидаторът от МОСАД беше снабден от техниците в службата със специално оборудван за случая телефон. Един ден той вдигна слушалката, след което я подаде на Аяш и каза, че е за него, след което се отдалечи. Секунди по-късно натъпканата с пластичен експлозив С 4 слушалка експлодира и пръсна главата на терориста.

Но довечера залогът щеше да е много по-голям. Разбира се, ако отрежеше пипалата на хидрата, на тяхно място щяха да израснат нови и по-многобройни, но щяха да са необходими години, за да се възстанови врагът му от подобен удар. Дотогава обаче всички палестинци, до последния човек, щяха да бъдат изгонени от окупираните територии. Израел щеше да издигне стена, завинаги разделяща двата народа. И тогава може би палестинците щяха да се обърнат един срещу друг. Този Джабрил Хатаби беше красноречив пример на какво са способни. Фридман не се съмняваше, че ако Израел престане да е враг номер едно за палестинците, те щяха да се самоунищожат.

Мислите му бяха прекъснати от гласа на един от хората му:

— Отново сменя колите.

Главният директор погледна към стената от монитори. Отляво бяха подредени дванайсет телевизора. В средата имаше четири големи екрана с размери метър и двайсет на метър и осемдесет всеки. Отдясно също имаше дванайсет телевизора. На един от големите екрани се виждаше червена лазерна точка, маркираща покрива на бяла кола, която се движеше по улицата. Един по един всички екрани мигаха, докато сменяха кадрите от една позиция на друга.

Модерната зала за наблюдение не беше много по-различна от подобните помещения в някой телевизионен канал. В момента началникът на наблюдателния екип и двамата му помощници сменяха ъглите на камерите. На тяхно разположение беше невероятно богат арсенал от оборудване. Два спътника, над хиляда миниатюрни камери по улиците на цялата страна, специално екипиран разузнавателен самолет, кръжащ на височина четири хиляди и петстотин метра. Няколко хеликоптера щяха да се присъединят към внушителната армия веднага щом слънцето залезе над Средиземноморието.

Фридман беше вперил поглед в екраните, докато хората му работеха на компютърните конзоли и джойстикове, насочваха наблюдателни екипи в района, за да потвърдят, че обектът още се намира в колата. Фридман предупреди подчинените си да не прибързват прекалено много. Ключът беше в куфарчетата. Трябваше да вярва на Джабрил. Той самият желаеше смъртта на онези хора, колкото и Фридман. Ако директорът на МОСАД се окажеше прав, Джабрил щеше да стори всичко, за да предотврати раздаването на парите.

 

 

Рап отвори вратата на хеликоптера и скочи на земята. Огледа се. Търсеше генерала, макар да се съмняваше, че той ще излезе да посрещне гостите си още на площадката за кацане. След него слезе полковник Барбоза и двамата се отдалечиха от въртящите се перки на машината.

Когато стигнаха края на площадката, бяха посрещнати от отзивчив лейтенант в камуфлажна униформа, кубинки и черна барета на Специалните части. Той козирува на полковник Барбоза и се представи като адютант на генерал Моро. След краткото запознанство офицерът ги поведе по пътеката. Лагерът бе разположен в тревист, разчистен от дърветата терен с размера на две футболни игрища, и се състоеше от две редици големи зелени палатки.

От спътниковите фотографии Рап знаеше какво има във всяка от шестнайсетте палатки, в коя спяха войниците, къде се намираха кухнята, лазаретът, командването и най-важното — коя беше палатката на генерала.

Но от снимките Рап нямаше как да разбере къде е разположена охраната по периметъра на гората. По време на полета им за Филипините Коулман беше споменал, че е много странно, дето няма ограда от бодлива тел около лагера, нито картечни огневи точки за отбрана. Според Коулман Моро беше или некадърен командир, или не се боеше изобщо от нападение на бунтовниците.

При палатката на генерала адютантът спря и почука върху дървен знак, на който, колкото и удивително да изглеждаше, беше изписано името на генерала. Американските Специални части в района правеха всичко възможно, за да скрият чиновете на офицерите си. Подчинените не козируваха на командирите си, а последните рядко носеха отличителни знаци. На „зелените барети“ беше наредено дори да не стоят изпънати, когато разговарят с офицер.

Моро или беше много горд с генералските си пагони, или ни най-малко не го беше страх, че врагът ще узнае къде точно може да го открие. Рап подозираше, че табелата е признак отчасти и за двете.

— Влез — чу се отвътре.

Гласът бе спокоен и небрежен. Рап свали слънчевите си очила и влезе. Зад малко преносимо бюро беше седнал генералът по камуфлажен панталон и зелена тениска. Рап веднага забеляза, че офицерът е в страхотна форма. Ръцете му бяха дълги, с яки бицепси, изпъващи ръкавите на тениската.

Генералът не си направи труда да стане да ги приветства. Барбоза козирува, както изискваше уставът, сетне посочи спътника си.

— Това е господин Рап. Работи за ЦРУ.

На лицето на генерала се появи едва забележима ехидна усмивка. Може би тя означаваше, че го познава, или бе само демонстрация на неуважение към ЦРУ. Генералът не протегна ръка, Рап също не подаде своята. Във въздуха увисна някакво напрежение. Рап си имаше стратегия, ключова част от която беше да изкара генерала от равновесие.

Моро остана седнал. Стискаше облегалките на брезентовия стол. Рап бе играл тази игра и преди. Убеден беше, че и генералът многократно е постъпвал по същия начин с подчинените си, а сигурно и с американски военни съветници и служители от Държавния департамент.

По-различното този път беше, че Рап не бе някой американски дипломат, притеснен, че може да засегне чувствителния генерал. Мич възнамеряваше да стигне много по-далеч и искрено се надяваше в крайна сметка напълно да загърби дипломацията.

Генералът премигна пръв. По лицето му се разля фалшива усмивка.

— На какво дължа честта да бъда посетен от печално известния господин Рап от ЦРУ?

Мич прие обидата за комплимент. Можеше да избира между два варианта. Или да продължи да се държи хладно като човек, който очевидно не се доверява на Моро, или да си побъбри с генерала и да спечели поне малко от неговото доверие. Предпочете втория вариант. Усмихна се широко и отговори:

— Посещението ми не е никаква чест, господин генерал. Аз съм просто един бюрократ на служба на моето правителство.

Моро се разсмя.

— Бюрократ. Това ми хареса. — Генералът се плесна енергично по бедрата и погледна към объркания полковник Барбоза: — Полковник, виждам, че не сте информиран за славата на човека, когото сте ми довели. — Явно Моро се забавляваше с по-младия офицер. — Трябва да четете повече. Господин Рап е американски герой. Антитерорист номер едно на Америка.

На Рап не му беше смешно. Нищо смешно нямаше и в професията му. Когато Моро се успокои, той каза:

— Генерале, ако позволите, бих искал да говорим насаме.

Моро стрелна с поглед Барбоза.

— Полковник, свободен сте. Ще наредя да ви повикат, щом приключим.

Барбоза козирува и се обърна към Рап:

— Ще ви чакам отвън.

Когато излезе, Моро предложи на госта си стол. Рап седна.

— Предполагам — започна Моро, — че тъй като сте специалист в борбата с тероризма, посещението ви е свързано с моя напредък в действията срещу „Абу Саяф“.

Рап вдигна вежди.

— Не знаех, че сте постигнали напредък.

Генералът пренебрегна коментара.

— Вашето Управление е прочуто с това, че интерпретира грешно фактите, господин Рап. Не знам какво са ви наговорили, но само през последния месец терористите загубиха над сто души.

— Така казвате вие.

— Лъжец ли ме наричате? — не се сдържа Моро.

— Генерале — кротко заговори Рап, — аз съм практичен човек. Казаха ми, че и вие сте практичен човек — човек с невероятни способности. И двамата знаем какво е да воюваш, а в същото време политиците да те притискат за резултати. Не съм дошъл тук да оспорвам достойнството ви, но знам със сигурност, че хората ви не са убили нито един терорист.

Моро седеше, изпънал гръб. Колебаеше се дали да признае истината, или да се придържа към пропагандата. Реши да не е нито едното, нито другото.

— Какво имате предвид, господин Рап?

— Имам предвид, че знам за вас, генерале, неща, които собственото ви правителство не знае. — Рап нарочно нажежи обстановката. Беретата в кобура под дясната му ръка му действаше успокояващо. Не би се поколебал да убие змията срещу себе си. Коулман и екипът му, изглежда, бяха попаднали в някакви неприятности и се очертаваше той сам да се справя със задачата. Вече беше измислил план, който му се струваше, че ще проработи.

Ако Моро направеше и най-малко движение, за да се добере до пистолета си, който беше пъхнат в кобур, окачен зад него, на Рап щеше да му се наложи да влезе в схватка. Но така или иначе той беше уверен, че ще успее да завърши мисията и в същото време да не бъде разкъсан от верните на генерала войници. Веднъж щом разкриеше картите си на Моро, вероятността нещата да излязат от контрол беше много голяма.

Смръщил вежди, генералът се опитваше да отгатне защо този убиец е дошъл при него. Първото и най-вероятното предположение беше отхвърлено незабавно. Бойците му бяха ревностно предани. Американецът никога нямаше да се измъкне жив оттук, ако направеше опит да го убие.

— Господин Рап, хванахте ме неподготвен. Нямам никаква представа за какво говорите.

 

 

Потта се лееше по намазаното с камуфлажни цветове лице на Коулман, докато той се опитваше да не изостава от Уикър. Безнадеждно. Уикър беше с десетина години по-млад от него и с петнайсетина килограма по-лек. Сякаш енергията му беше неизчерпаема. Младият мъж пъргаво се катереше по склона. И не че Коулман вече беше бита карта, а по-скоро Уикър беше необикновен боец. Можеше да се движи безшумно през джунглата с непостижимо за другите темпо. Коулман беше достатъчно разумен, преди да тръгнат, да му каже да не го чака, а да бърза нагоре.

Долу при моста Коулман беше взел трудното решение да раздели отряда си. Стробъл и Хакет трябваше внимателно да проследят терористите, докато Уикър и Коулман отидоха да изпълнят първоначалната мисия. Доколко такъв ход можеше да се определи като мъдър, винаги зависеше от крайния успех.

Физическите тестове за подбор на кандидати за тюлени са добре известни. Това, което се подминава обаче, е, че мъжете, които работят в Учебния център на ВМС за специални бойни действия в Коронадо, отделят еднакво значение и на интелекта и волевия характер. Накратко, от един физически силен воин, който изпълнява безпрекословно заповедите, става съвършен пехотинец. В съвременния бой всяко тяхно движение се контролира от командира на батальона, бригадата, а понякога дори и на корпуса. Те са като пешки, които трябва да бъдат местени много прецизно върху сложна шахматна дъска.

Светът на Специалните сили обаче е различен. Физически силният воин е добро начало, но по-добър е интелигентният воин. Още от първия ден тюлените биват обучавани, че операциите рядко протичат според плана. В главите им непрекъснато се набива, че бързото и умно взимане на решения подобрява шансовете за успех на мисията и допринася за оцеляването на подразделението.

Те трябва да могат да действат в тила на противника често без поддръжката на артилерия и авиация. Участват в мащабни операции, освен ако задачата им е да премахнат специално подбран високопоставен обект преди започването на офанзивата. С две думи, те се учат да действат независимо от командването.

Коулман никога не би изоставил Рап, но отвлеченото американско семейство не можеше да бъде зарязано. Командирът спря за малко, за да си поеме дъх и да пийне вода. Мушна тънкия маркуч на резервоара с вода в устата си и пое малка глътка. Уикър вече беше далеч напред, поне на седемдесет и пет метра. Зърна го, когато се изкачваше по една скала, сетне изчезна от погледа му. Сянка, движеща се сред сенките.

Коулман отново забърза нагоре. Теренът беше каменист. На места скалите бяха като бръсначи. Поройните дъждове бяха отнесли всякаква ниска растителност.

Невъзможно беше някой отдолу да ги види, защото вървяха под гъстите клони на дърветата. Планинските върхове са стратегически важни точки за воюващите страни. Те предлагат кръгов обзор на района, а следователно — и жизненоважна разузнавателна информация. Също така са идеални места за разполагането на антиснайперистки екипи.

Снайперското дело в Специалните части е игра на живот и смърт. Снайперистът не се бои от огъня на автоматите и картечниците, от артилерийските снаряди или пуснатите от въздуха бомби. Снайперистът се бои от куршума на друг снайперист. Елитните стрелци често лежат неподвижно и чакат с дни. Бавно и внимателно оглеждат всеки сантиметър от терена, квадрат по квадрат, методично, за да не се превърнат в мишена на противник, който се прицелва в тях през мощната оптика на своята пушка. Именно страхът от снайперисти беше главната причина да искат да се изкачат на върха до изгрев. За нещастие намерението им щеше да остане неизпълнено. Можеха само да се надяват, че са единствените на острова, притежаващи оптически мерник.

Коулман ускори темпото. Мускулите на краката му изгаряха от болка, ала той не й обръщаше внимание. Стигна до отвесна скала, висока над три метра. Тъкмо се канеше да се изкачи по нея, когато забеляза стъпкана растителност отляво — признак, че оттук е минал Уикър. Без да се колебае, той се шмугна в храстите. Когато отново излезе на планинския гребен, видя, че Уикър вече е близо до върха. Коулман наведе глава и удвои усилията си. След няколко минути и той щеше да е горе.