Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мич Рап (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Executive Power, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 20гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave(2008)

Издание:

ИК „Ера“, София, 2003

Художествено оформление на корицата: Димитър Стоянов — Димо

История

  1. —Добавяне

ГЛАВА 15

Рап седеше пред лаптопа, вдигнал големите си мускулести ръце като мечок над клавиатурата. Прочете изписаното върху монитора и погледна през илюминатора на самолета „Гълфстрийм V“, собственост на Управлението. Под него се простираше океанската шир. Самолетът беше оборудван като за високопоставени персони: меки кожени седалки, канапе, дневна, спалня, защитена срещу подслушване комуникационна система.

Мич не знаеше как Кенеди го е постигнала, но в края на краищата за пореден път беше успяла да убеди президента да даде одобрението си за операцията. Или да си затвори очите за нея. Така или иначе това нямаше голямо значение за Рап. Не, Май че не беше съвсем вярно. Имаше значение. Много по-добре за него беше президентът да си е затворил очите за тайните действия на Екип „Орион“.

Що се отнася до обикновените американци — преобладаващата част от тях изобщо не искаха да знаят с какво се занимава той. Америка бе нападната и влезе във война, а войната е грозно занятие. Те не желаеха да виждат неприятните подробности на битката. Не те бяха започнали войната, ала не искаха да я губят. Искаха хора като Мич Рап да се погрижат за мръсната работа.

Основният проблем, както винаги, се коренеше в политиците.

Те биха използвали всеки скандал, за да получат преднина пред опонента си. Колкото по-малко хора във Вашингтон знаеха за акцията, толкова по-голяма беше вероятността да минат незабелязано за радарите на политиците.

Щом президентът Хейс искаше да се изолира политически, добре. От оперативна гледна точка подобен вариант бе за предпочитане. Щом президентът не желаеше да бъде свързван с операцията, значи нямаше да я обсъжда с никого от съветниците си и вероятността за ново изтичане на информация беше сведена до минимум. От морална гледна точка обаче нещата не стояха така. Не че Рап се съобразяваше много с морала.

В ранните години на кариерата си като експерт по борбата с тероризма веднъж той чу офицер от Специалните сили да разговаря с хората си преди акция за освобождаване на заложници. Офицерът събра екипа и заяви: „Ако ви е необходима тържествена реч, значи сте си сбъркали професията. Всички знаем за какво сме тук, затова качвайте се и да вървим да си свършим работата.“ Никой не каза и дума — не беше необходимо.

Тази сцена се бе запечатала в паметта на Рап. Тогава беше само на двайсет и три години. Дванайсет от най-хладнокръвните и спокойни мъже, които бе срещал, се качиха на хеликоптерите „Блек Хоук“, излетяха и изпълниха перфектно задачата си. Това бе пример за него.

Въпреки че му бе станало навик да набляга на оперативната сигурност, Рап беше малко разочарован от президента. Имаше друго мнение за този човек. Сега вече се питаше дали Робърт Хейс не е поизгубил от старата си решителност да се бори с тероризма. До този момент Хейс бе непоклатим по този въпрос. Защо сега реши да пасува, си оставаше загадка.

Когато тази сутрин Рап влезе в Овалния кабинет, очакваше на президента да му трябват не повече от две секунди, за да подпише. Щеше да се наложи да обсъди проблема с Кенеди, когато се върнеше. Ако някой знаеше какво става, това несъмнено беше Айрини.

Тя беше удивителна жена. Дори след като президентът реагира хладно на плана му, Рап знаеше, че в крайна сметка тя ще успее да го убеди. Нейната сила да убеждава беше толкова неустоима, че Рап често й предлагаше шеговито, когато се уволни от ЦРУ, да стане политик. Умението й да се ориентира в политическите лабиринти на Вашингтон бе впечатляващо.

В същото време Рап беше задействал машината веднага след като излезе от Белия дом. Първо се бе обадил в „Демолишън и Салвидж Корпорейшън“ в Балтимор. Разговаря с човек, с когото беше работил неведнъж. И тъй като говориха по незащитена линия, диалогът им бе кратък, пълен с условни думи. Но адресатът получи достатъчно информация, за да започне да събира екипа си и да е в готовност да заминат при първо повикване.

После, докато се прибираше от Ленгли, говори по телефона с жена си. Тя беше останала с впечатлението, че в деня, в който се оженят, той ще се оттегли от оперативна работа.

И Рап така си мислеше, поне когато се сгодиха.

Проблемът обаче беше, че в периода между годежа и сватбата Рап стана свидетел на безброй безплодни срещи, на които в крайна сметка не се реши нищо конкретно. Тогава бързо си даде сметка, че оттеглянето му от оперативна работа няма да е лесно.

Но с Анна бяха сключили сделка — опасните операции ставаха табу за Мич.

Но горчивата истина беше, че нямаше на кого другиго да се повери подобна мисия.

Анна, както винаги, прояви журналистическото си любопитство и го затрупа с въпроси. На всички до един Рап отговаряше: „Знаеш, че не мога да ти кажа.“

Имаше обаче един въпрос, на който даде отговор. Анна го попита дали този път също ще е опасно. „Нееее!“, засмя се Мич. Поне така смяташе.

Нещо му подсказваше обаче, че не е съвсем искрен със себе си. Ала в момента не му се мислеше за това. В момента се беше отдал на чувството за яснота и на спокойствието, което предшестваше мисиите му. Като всеки хищник Рап не можеше да стои дълго, без да прави нищо. Усещаше как енергията и силите му нарастват многократно, когато обмисляше даден план и пристъпваше към неговата реализация. Съживяваше се интелектът му и благодарение на изострените си сетива забелязваше неща, които иначе биха му убягнали.

Но имаше и друго. Нещо, за което никога не беше говорил. С никого, дори с Кенеди. Ако трябваше да бъде честен към себе си, следваше да признае, че елиминирането на хора като генерал Моро му носеше удовлетворение.

Това откритие го стресна.

Не беше на себе си при мисълта, че може да му става приятно от упражняването на насилие срещу друг човек. Но с времето помъдря и се примири. По-късно прие оправданието, че убива хора, които са възнамерявали да навредят на другите. Моро беше предател, заради него семейство Андерсън бяха задържани като заложници, заради него двама американски командоси загубиха живота си. Рап си даваше сметка, че планиране на операцията не му е достатъчно. Искаше да участва. Искаше да види изражението на лицето на генерала, преди да предаде Богу дух. Искаше да го задуши, да пречупи гръкляна му със собствените си ръце.

Мислите на Рап за кърваво отмъщение бяха прекъснати от някой, надвесил се над рамото му. Той затвори лаптопа и се обърна. Специален агент Скип Макмахън от ФБР сложи мечешките си лапи върху облегалката на стола. Малко старомоден, Макмахън беше с бяла риза с къси ръкави и раирана вратовръзка.

— Какво си намислил, тайни агенте? — изрече с гробовен глас.

Рап се усмихна. Макмахън беше сред малцината, които никога не говореха със заобикалки.

— Малко домашна работа.

Макмахън се пльосна на кожената седалка срещу него.

— Домашна работа, а? — повтори скептично.

Агентът от ФБР изгледа изпитателно Рап. В над трийсетгодишната си кариера в Бюрото Макмахън беше преследвал банкови обирджии, похитители, убийци, серийни убийци, терористи, хакери, шпиони, неколцина федерални съдии и политици. Той беше предан служител на закона, към когото Бюрото често се обръщаше, когато спешно бяха необходими резултати. Малцината, които го разбираха, го обичаха истински. За разлика от армията бюрократи, за които спазването на процедурите бе по-важно от постигането на резултати.

Но дори и старата върхушка във ФБР изпитваше истинско уважение към него. Докато 99.9 процента от агентите изобщо не бяха употребявали оръжието си, Макмахън вече не можеше да изброи операциите, в които бе участвал.

— Та кой, викаш, е тоя генерал Моро? — попита агентът, без да отмества поглед от Рап.

Мич не отвърна веднага. Мислено се прокле, задето е допуснал Макмахън да прочете написаното на монитора. После се замисли как да отговори. Макмахън беше изпратен заедно с него, за да провежда наблюдение на посланик Кокс. Когато Рап му наредеше, той трябваше да арестува дипломата и да го ескортира до Съединените щати.

Президентът лично беше настоял пред директора на ЦРУ Кенеди за участието на Макмахън. Кенеди и Макмахън се познаваха отдавна и отношенията им излизаха извън рамките на служебните. До каква стенен, Рап не знаеше и никога не беше питал. Така или иначе агентът беше идеален за задачата. Той се славеше като абсолютен професионалист и щеше да си затвори очите за някои неща, ако се наложеше.

Рап си каза, че Макмахън може и сам да разбере кой е генерал Моро само с едно телефонно обаждане, затова не скри от него истината:

— От филипинската армия е.

— Без майтап? — Макмахън изобрази престорена изненада. — Едва ли бих могъл да разбера сам. — Агентът почеса косматия си лакът. — И с какво е привлякъл интереса ти този човек? Приятел или враг е?

Рап се усмихна.

— По-полека, Скип, не бързай толкова.

— Или какво… може да настъпя някое лайно ли? Виж, Мич, аз непрекъснато настъпвам лайна — такава ми е работата. И не ми излизай с тия номера, че трябва да знам само това, което ми е необходимо. Вече знам доста за теб и — Макмахън се приведе напред — за онзи Русокоско. Другите не ми е ясно кои са, но съм готов да се обзаложа, че доста добре боравят с оръжие и владеят перфектно хватките от кунгфу. Така че — агентът от ФБР се наведе още по-близо до него — защо не зарежем тия глупости и не си спестим празните приказки?

Рап развеселено поклати глава. „Русокоското“, за когото ставаше дума, беше Скот Коулман, бивш командир на „Тюлен — Група 6“.

Коулман, морски офицер в оставка, сега ръководеше фирма, наречена „Демолишън и Салвидж Корпорейшън“. Тя имаше напълно легален бизнес и обучаваше полицаите от Балтимор до Норфолк във водолазни умения. Неофициално обаче те от време на време работеха и като наемници на свободна практика за ЦРУ. Пътищата на Макмахън и Коулман вече се бяха кръстосали веднъж преди няколко години. Тогава агентът разследваше убийство, в което бяха замесени високопоставени хора. Случаят не стигна до съда, но и Рап, и Макмахън знаеха как са станали сензационните убийства. Скот Коулман беше играл главна роля в тази драма.

Макмахън беше избран за мисията поради единствената причина, че можеше да му се има доверие. Той далеч не беше някоя луда глава от ФБР, която ще се опита да издъни ЦРУ, за да напредне в кариерата. Агентът разбираше прекрасно, че играят в един и същ отбор. Въпреки това на Рап никак не му се искаше да споделя секретна информация с него.

— Скип, повярвай ми, за твое добро е да не се ровиш толкова надълбоко.

Макмахън вдигна вежди.

— Мич? — Тонът му беше на видял и препатил човек, който не може да бъде впечатлен с нищо. — Нито на теб, нито на мен ми трябват пазванти. Ще мога да арестувам посланика и сам. Затова мисля, че причината, поради която си взел тези четирима бабаити със себе си, може да е само една.

— Запознат ли си със случая „Андерсън“?

— Ъхъ. — Лично Кенеди беше инструктирала Макмахън защо трябва да арестува посланика. Знаеше за изтичането на информация, за двамата мъртви тюлени и за провалената операция за спасяване на заложниците. Не му беше необходимо много време, за да разбере, че генерал Моро е свързан с всичко това по някакъв начин. — Може ли да се вярва на Моро?

Рап поклати глава.

Макмахън кимна.

— Ясно.

— Други въпроси имаш ли?

В очите на едрия агент от ФБР заиграха лукави пламъчета. Той потупа Рап по рамото и отвърна:

— Не. Мисля, че и сам мога да си попълня празнотите. Но, за Бога, бъди внимателен и се пази.

Рап се усмихна.

— Тъй вярно.