Винс Флин
Мръсни афери (15)

ГЛАВА 14

Дейвид крачеше спокойно по Виа Долороса. Пресече границата между Мюсюлманския квартал на Стария град към Християнския квартал. Беше вървял по този маршрут безброй пъти. Като дете тичаше безгрижно по уличките, но когато порасна, започна да долавя опасностите, които дебнеха в тесните безистени, в очите на старците, продаващи плодове и фъстъци на улицата, навсякъде. Шпиони и информатори имаше под път и над път. Когато беше на тринайсет години, разбиха на пух и прах цялата му детска наивност. Още имаше белези от онзи ден, и физически, и психически. Но никога не говореше за тях.

Очите на уличните шпиони вече не плашеха Дейвид така, както през годините, след като го пребиха. Ако поискаше, можеше да заповяда да убият когото и да било от тях. Но Джабрил Хатаби не беше такъв. Неговите родители го бяха отгледали и възпитали като много по-разумен човек. Той използваше властта и силата си с предпазливост, дискретност и търпение. Сега тези качества му бяха нужни повече отвсякога.

Повече от двайсет години по-късно той вървеше по същата улица на Йерусалим, на която посред бял ден го бяха хванали и метнали в багажника на кола. Собствените му хора го подозираха, че сътрудничи на евреите. Тогава те естествено грешаха. Той беше обикновено момче, което отиваше да се срещне с майка си в болницата. Днес всичко беше по-различно. Ако ООП, „Хамас“, „Хизбула“ или която и да е друга от десетките групи имаше представа какво си е наумил, щяха да го изтезават, докато сам не ги помоли да го убият.

Той зави спокойно по Баб Ел Джахид и огледа контролно-пропускателния пункт. Старият град подобно на крепост беше ограден от здрава стена, построена от Сюлейман Великолепни през 1540 г. В тази стена имаше само седем порти. Именно през портите завоевателите бяха контролирали през годините кой и какво влиза и излиза от града.

Войници от Израелските сили за отбрана, облечени в зелени униформи и с кръгли шлемове на главите, проверяваха документите за самоличност на всеки, който искаше да влезе или да излезе от града.

Когато приближи Новата врата, пробита в стената на Стария град през 1887 г., Дейвид приготви документите си и ги показа на израелския войник. Войникът го пусна да мине. Той бързо прекоси улицата и след като още веднъж показа документите си, му разрешиха да влезе в чуждата държава.

Нотр Дам дьо Франс беше собственост на Католическата църква и в нея освен всичко друго се помещаваше папската легация в най-свещения за християните град. Оправданието на правоверния Дейвид за посещение на подобно място беше, че тук се намира и банката на Ватикана. А когато ставаше въпрос за банкова дискретност, с Ватикана не можеше да се сравняваше дори Швейцария. Ръководството на ООП имаше доверие на Дейвид по въпроса и не го разпитваше много. Щом се справяше с набавянето на средства за финансиране на техните операции, тях не ги интересуваше как ги взима и какви тънкости на международната финансова система използва.

Посрещна го млад италиански свещеник, който го съпроводи до втория етаж. Там се намираше кабинетът на монсеньор Терънс Лавен. Ниският и дебел монсеньор свали очилата си и стана, за да поздрави красивия си гост.

— Джабрил, как си, синко?

Дейвид плесна приятелски бледата месеста длан на отчето.

— Добре съм, Терънс, ти как си?

— И аз щях да съм добре, ако имахме добра френска кухня и вино днес. — Свещеникът изкриви лице в шеговита гримаса.

— И аз много бих се радвал, но се боя, че нашият общ приятел няма да може да ни почерпи — отвърна затворнически Дейвид.

Той много харесваше монсеньор Лавен. Истински ренесансов тип, свещенослужителят имаше научни степени по право, финанси, теология и философия. Освен това беше познавач на виното, добрата храна и класическата музика. Дейвид се беше запознал с него доста отдавна чрез родителите си и често се обръщаше към светски ориентирания отец, за да обогатява културата си.

— Е, тогава ще трябва да го отложим за друг път, когато имаш време. — Отецът взе една папка от бюрото си. — Ето ти деловите проблеми, който сме обсъждали днес според легендата. — Той подаде папката на Дейвид. — Приготвих доклад за твоите влогове при нас и направих отчет на състоянието им през последния месец. Стандартни неща. Погледни ги, преди да си тръгнеш, в случай че приятелите ти решат да те разпитват.

После Лавен отведе госта си до една дървена врата зад бюрото и я отвори. Дейвид благодари и влезе в тъмната стая без прозорци. Ватиканът се отнасяше към сигурността много сериозно. Те имаха тайни, които трябваше да бъдат съхранявани, отношения, които трябваше да бъдат потулвани, и врагове, които никак не ги обичаха. Дейвид беше влизал в тази стая много пъти. Тя се намираше във вътрешността на втория етаж. Стените й бяха покрити с масивни стари килими, зад които той подозираше, че е тъпкано с устройства против подслушване. Като в почти целия Йерусалим, и тук миришеше на старо. Мирисът на застояло го навеждаше на мисли за смъртта.

Възрастен, сух човек седеше неподвижно в другия край на масата. Лампата в ъгъла хвърляше слаба светлина. Мъжът се казваше Ейб Спилман. Дейвид го познаваше от двайсет и две години. Отец Лавен ги беше запознал. Дейвид никога не бе дръзвал да попита дали идеята да ги срещне е била на Лавен, или Спилман сам е поискал. Лавен винаги се държеше така, сякаш идеята е била негова. Дейвид обаче беше склонен да мисли, че Спилман е пожелал да се срещне с него. Напълно типично за стареца. Беше невероятно търпелив и умееше да преценява хората и ситуациите. Ейб Спилман беше шпионин. На осемдесет и една години той беше станал малко по-бавен, но ако хората си мислеха, че това го прави по-мек, дълбоко се заблуждаваха. Бе изградил цялата си кариера именно върху заблудата.

Никой не би предположил по крехката му старческа фигура, но някога Ейб Спилман беше един от най-добрите воини. Бе се сражавал за Великобритания през Втората световна война, а после и през първата война на неговата страна за независимост през 1948 г. Храбростта му бе легендарна.

След Войната за независимост Спилман мина в сянка и започна да работи за новата разузнавателна служба на страната си. Бързо се превърна в един от най-награждаваните оперативни офицери на МОСАД, но само шепа хора знаеха за подвизите му. Повечето от тях вече не бяха между живите.

Ейб Спилман беше учен, писател, преподавател по теология и история. Ала съдбата му бе отредила жребия на разузнавач.

Младият мъж пред него, пълен с енергия и плам, само му напомни колко е остарял.

— Извини ме, че не ставам, Джабрил. — Гласът му беше дрезгав и леко трепереше.

— Не бъди глупак, Ейб. — Дейвид се засмя. — Няма нужда да ставаш. — Той се приближи и стисна топло ръката на стареца.

— Сядай. Разкажи ми как я караш напоследък, приятелю.

— Добре съм. — Дейвид седна на стола отляво на Спилман. — А ти?

— Чудесно. — Старецът плесна с ръце и добави: — Сега научните ми асистенти вършат повечето работа и аз имам възможност да се съсредоточа върху писането.

— Това хубаво ли е, или лошо?

— По малко и от двете. Най-много ми липсват децата. Техният младежки ентусиазъм.

— Но не ти липсва политиката на университета? — Дейвид знаеше, че старият му приятел приемаше много присърце превземането на Еврейския университет от ултраортодоксални равини.

— Те ще ни погубят всичките. Много добре ти е известно, че слепите фанатици на юдаизма и слепите фанатици на исляма ще ни замъкнат в пропастта.

Палестинецът кимна.

Бяха дискутирали тази тема многократно. След кратък размисъл отвърна:

— Ако хората като нас бяха повече, мирът нямаше да е голям проблем.

„Проблем“. На Спилман му направи впечатление използването на тази дума. Не беше минало много време, откакто той хранеше оптимизъм, че скоро ще бъде постигнат мир между двата народа на Палестина. Но сега разбираше, че се е лъгал. Години наред беше искал и копнял за примирие между арабите и евреите. Даваше си сметка, че за да оцелее малобройната му нация, трябва да поддържа приятелски връзки със съседите си. Напоследък обаче тази цел се изплъзваше.

— Не мисля, че ще доживея да видя мира.

Дейвид забеляза, че очите на стареца са изпълнени с искрена тъга.

— Може да не е толкова далеч в бъдещето, колкото си мислиш, Ейб — отвърна Дейвид, за да го окуражи.

Спилман поклати глава.

— Не, няма надежда. Нещата не са били така зле от времето на Войната за независимост. Щом млади момичета започнат да се препасват с бомби и да се взривяват на публични места, значи сме стигнали до такова отчаяние и омраза, каквито светът рядко е виждал.

— Дори и при нацистите ли?

— Нацистите бяха разбойници, безчовечни и студенокръвни касапи. Те ни презираха, защото знаеха, че сме много над тях. — Професорът замълча за миг и добави: — Камикадзетата, с които се сблъскваме днес, ни мразят до мозъка на костите. Но те са убедени, че ние сме лошите и сме причината за всичките им злини. Навремето предупреждавах, че тези лагери ще ни излязат през носа. Но никой не ме чу. — Спилман се намръщи, късогледството на политиците искрено го огорчаваше. — Когато отнемеш на хората цялата надежда, когато се отнасяш с тях като с животни, не бива да се изненадваш, ако някой ден до един се вдигнат срещу теб. Историята на моя народ е същата — когато Мойсей ги е довел от Египет.

— Освен че палестинците вече са си у дома и няма къде да вървят.

— Точно така. Те няма да вървят никъде. Искат ние да се махнем. За първи път виждат надежда в тези така наречени „смъртници“. Излизат да ликуват и танцуват на улицата, когато бъде убита невинна еврейска жена или загиват деца.

— Вашите танкове и ракети не отнемат ли невинни животи? — риторично попита Дейвид.

Спилман го изгледа като строг баща.

— Нали не си виждал евреи да танцуват по улиците, когато извадят някое палестинско пеленаче от руините?

Дейвид кимна. Грозната действителност беше, че народът му не само оправдава убийството на цивилни, но и празнува всяка смърт като знаменателно събитие.

— Денят, в който ще бъде създадена палестинска държава, не е далеч. Икономиката на Израел е разклатена. Туризмът издъхва. Ако не бяха американците да ни подкрепят, нямаше да издържим и седмица. Да, Джабрил, вие ще получите държавата си и тогава ще настане страшно кръвопролитие. Еврейските заселници ще откажат да напуснат окупираните територии и шовинистите, към които народът ти гледа за напътствие, няма да се успокоят, докато не прочистят цяла Палестина от еврейска кръв. И така ще продължим по спиралата надолу за години напред. — Спилман мрачно поклати глава. — И боя се, че моят народ вече няма да има куража за подобна битка.

Дейвид кимна с разбиране. Беше съгласен с всичко, което каза старият евреин. Особено последното. Всъщност това беше и причината за неговото посещение тук.

— Съгласен съм с теб, но не съм чак такъв фаталист.

— Защото си млад. Тепърва имаш много години пред себе си, а на мен ми остава малко. Моята вяра в човечността се стопи през последното десетилетие. Струва ми се, че навлизаме в един мрачен период от историята.

— Не се отказвай още от надеждата. За утре вечер е насрочена среща. — Дейвид извади лист хартия от джоба на ризата си и го подаде на Спилман. На листа бяха написани осем имена, които определено щяха да привлекат вниманието на професора.

Спилман извади чифт очила за четене и хвърли поглед върху листа. Устата му пресъхна.

Листът съдържаше имената на най-опасните терористи в Окупираните територии. Беше повече, отколкото се бе надявал. Когато преди много години започна дружбата си с Джабрил по собствена инициатива, той знаеше, че палестинецът има голям потенциал. Родителите на Джабрил бяха националисти, които отделяха голямо внимание на образованието му и се стремяха да го предпазват от радикалната риторика на ООП. Спилман си мислеше, че Джабрил един ден ще стане водач на своя народ. Но колкото и да предполагаше, че приятелството им може да донесе плодовете на добра разузнавателна информация, той никога не беше очаквал да се стигне до подобен момент.

От известно време МОСАД го държеше под око и знаеше за успехите му при набирането на средства за различни терористични групи. Но въпреки това Спилман беше оставил вратата на приятелството отворена чрез монсеньор Лавен. И тактиката се оказа печеливша. Беше открил в лицето на Джабрил истински приятел — прагматик, който вярваше в мира.

Спилман вдигна листа във въздуха.

— Интересна група.

— Много.

Израелецът изгледа изпитателно младежа.

— Предполагам, няма да ми кажеш къде ще се състои срещата?

Дейвид прехапа устни. След малко извади друг лист. На него беше нарисувана скица и бяха указани размерите на куфарче.

— Трябват ми тези две неща. Накарай твоите хора да ги направят и утре ще дойда да обсъдим детайлите.

Спилман още веднъж внимателно изгледа младия палестинец. Търсеше някакви признаци в поведението и жестовете му, които да го издадат, да покажат, че Джабрил не е искрен. Ако нямаше такива, значи Ейб Спилман току-що беше получил златния шанс, за който всеки разузнавач мечтае цял живот.