Уилки Колинс
Жената в бяло (71)

III

Лятото и есента отминаха след моето завръщане от Париж и не донесоха никакви промени, които заслужават да бъдат отбелязани тук. Живеехме тъй скромно и тихо, че парите, които сега печелех редовно, задоволяваха всичките ни нужди.

Следващата година през февруари се роди нашето първо дете — син. Майка ми, сестра ми и мисис Веси бяха наши гости за малкото кръщелно тържество, както и мисис Клемънтс, която помагаше на жена ми. Мариан бе кръстницата на нашето момче, а Песка и мистър Гилмор (който бе представен от пълномощник) — неговите кръстници. Ще добавя тук, че след завръщането си година по-късно мистър Гилмор подпомогна замисъла на тези страници, като по моя молба написа от свое име Историята. Макар и първа поред в този разказ, тя бе получена последна.

Единственото събитие, което остава да бъде отбелязано, се случи, когато нашият малък Уолтър бе на шест месеца.

По това време бях пратен в Ирландия да направя скици за вестника, където работех. Отсъствувах близо половин месец, като водех редовна кореспонденция с жена ми и Мариан с изключение на последните три дни, когато местопребиваването ми се менеше твърде често, за да мога да получавам писма. На връщане пътувах през нощта и когато сутринта се прибрах у дома, за мое пълно удивление там нямаше никой. Лора, Мариан и детето бяха заминали в деня преди моето завръщане.

Изненадата ми бе още повече увеличена от бележката на жена ми, предадена ми от прислужницата. В нея тя ме уведомяваше, че отиват в Лимъридж Хаус. Мариан бе забранила всякакви писмени обяснения. Умоляваха ме да ги последвам веднага щом се завърна, а при пристигането си в Къмбърланд щях да получа разяснения. Дотогава не биваше да изпитвам и най-малко притеснение. С това бележката приключваше. Все още бе твърде рано за сутрешния влак. Същия следобед бях вече в Лимъридж Хаус.

Съпругата ми и Мариан се намираха на горния етаж. Те се бяха настанили (с което изумлението ми достигна върха си) в малкия кабинет, където някога работех върху картините на мистър Феърли. Мариан седеше на стола ми и държеше в скута си детето, което упорито гризеше своята залъгалка, а Лора стоеше права до масата, която тъй често бях използувал, и държеше в ръка малкия албум, в който бях рисувал за нея.

— Какво, за бога, ви доведе тук? — попитах аз. — Знае ли мистър Феърли…

Мариан прекъсна моя въпрос, съобщавайки ми, че мистър Феърли е мъртъв. Получил удар, парализирал се и не могъл да се възстанови. Мистър Кърл ги осведомил за смъртта му и ги посъветвал да заминат незабавно за Лимъридж Хаус.

През ума ми премина някакво неясно предчувствие за голяма промяна. Лора заговори, преди да мога да го осъзная. Тя пристъпи тихо към мен, за да се порадва на изненадата, която все още бе изписана на лицето ми.

— Мой скъпи Уолтър — каза тя. — Наистина ли трябва да даваме обяснения за смелостта ни да дойдем тук? Боя се, любими, че мога да я обясня само като наруша нашето правило и заговоря за миналото.

— Това съвсем не е необходимо — намеси се Мариан. — Той може да ни разбере не по-малко ясно и при това ще бъде много по-интересно, ако говорим за бъдещето. — Тя стана и вдигна детето, което риташе и гукаше в ръцете й. — Знаете ли кой е това, Уолтър? — запита тя, а очите й се изпълниха с радостни сълзи.

— Дори и моето недоумение има своите граници — отговорих аз. — Мисля, че все още мога да позная детето си.

— Дете! — възкликна тя с цялата си някогашна непринудена веселост. — Тъй фамилиарно ли говорите за един от представителите на английското поземлено дворянство? Давате ли си сметка в чие присъствие се намирате, когато представям на вниманието ви това знатно бебе? Очевидно не! Позволете ми да представя един на друг две изтъкнати личности: мистър Уолтър Хартрайт и Наследника на Лимъридж.

Така каза тя. С тези последни думи приключва и историята.

Ръката ми едва държи перото. Дойде краят на дългия, щастлив многомесечен труд. Мариан бе добрият ангел на нашия живот; нека с нейните думи да завърши нашата история.