Уилки Колинс
Жената в бяло (7)

VI

Когато станах на следващия ден и вдигнах транспаранта, пред очите ми се разкри възхитителната гледка на морето, огряно от ярките августовски лъчи, а далечният бряг на Шотландия очертаваше красиво хоризонта със своите разтапящи се в синевата контури.

Картината бе тъй изненадваща и непривична сред изнурителния лондонски пейзаж от тухли и хоросан, че в мига, в който погледнах, сякаш усетих в себе си порив за нов живот и нови мисли. Съзнанието ми бе завладяно от някакво объркано усещане за внезапно прекъсване на връзките ми с миналото, без да получа допълнително проясняване на мисълта по отношение на настоящето или бъдещето. Факти от преди няколко дни само избледняха в паметта ми, сякаш се бяха случили преди много месеци. Чудатият разказ на Песка за начина, по който бе осигурил сегашното ми назначение, прощалната вечер с майка ми и сестра ми, дори и тайнственото приключение на връщане от Хампстед сега се бяха превърнали в събития, случили се може би в друг период от моето съществуване. Макар че жената в бяло бе все още в съзнанието ми, образът й вече ставаше неясен и блед.

Малко преди девет часа слязох на партерния етаж на къщата. Сериозният слуга от предната нощ ме видя как се лутам — Из коридорите и отзивчиво ми показа пътя към стаята, където се закусваше.

Първото нещо, което видях, когато той отвори вратата, бе добре подредена със закуски маса насред дълга стая с множество прозорци. Преместих поглед от масата към най-отдалечения от мен прозорец и видях, че там стои една дама с гръб към мен. Щом очите ми я съзряха, останах изумен от рядката красота на фигурата й и непристорената изящност на позата й. Тя бе висока, но не прекалено; привлекателна и добре закръглена, но не пълна; главата стоеше на раменете й спокойно и грациозно, но уверено; талията й бе съвършенство в очите на всеки мъж, защото се намираше на своето естествено място, изпълваше своя естествен кръг и, както установих със задоволство от пръв поглед, не бе деформирана от корсет. Тя не бе чула, че влизам в стаята, и аз си позволих разточителството да й се възхищавам няколко мига, преди да преместя един от близките столове като най-невинния начин да привлека вниманието й. Тя веднага се обърна към мен. Всяко движение на крайниците и тялото й бе тъй леко и изящно, когато тръгна към мен от другия край на стаята, че бях целият във възбудено очакване да видя ясно лицето й. Тя се отдръпна от прозореца и аз си казах: „Дамата е мургава.“ Приближи с няколко крачка и аз си казах: „Дамата е млада.“ Дойде по-наблизо и аз си казах (с чувство на изненада, за което думите не ми достигат): „Дамата е грозна!“

Никога старата позната максима, че природата не може да греши, не е била по-категорично опровергавана, никога приятното обещание на една красива фигура не е било в тъй изумително и слисващо противоречие с лицето и главата. Кожата на дамата бе почти смугла, а тъмният мъх над горната й устна бе почти като мустак. Имаше голяма, категорична, мъжка уста и челюст; изпъкнали, пронизващи, решителни кафяви очи; и гъста гарвановочерна коса, която започваше необичайно ниско на челото й. Изражението й — открито, честно и умно — бе изцяло лишено, докато мълчеше, от женствено привлекателните нежност и податливост, без които хубостта и на най-красивата жена е непълна. Да видиш лице като това на рамене, които скулпторът би копнял да извае, да бъдеш обаян от скромната грациозност, с която симетричните крайници издаваха красотата си при движение, а после да бъдеш едва ли не отблъснат от мъжките черти и мъжкия израз, с които тази съвършена фигура завършваше, бе усещане сходно на безпомощността и неловкото състояние, познати ни от съня, когато осъзнаваме чудатостите и противоречията на виденията си и все пак не можем да ги приемем.

— Мистър Хартрайт? — изрече въпросително дамата и от усмивката, която озари лицето й в този миг, то стана по-меко и по-женствено. — Снощи загубихме всяка надежда да ви видим и си легнахме както обикновено. Приемете моите извинения за очевидното отсъствие на внимание от наша страна и ми позволете да ви се представя като една от вашите ученички. Ще се ръкуваме ли? Предполагам, че трябва да го сторим рано или късно и защо да не бъде сега?

Тези странни приветствени думи бяха изречени с ясен, звънтящ, приятен глас. Подадената ръка — доста голяма, но красиво оформена — се протегна към мен с леката, непринудена самоувереност на жена с аристократично възпитание. Седнахме на масата за закуска и държането ни бе тъй сърдечно и привично, като че ли се познавахме от години и сега се бяхме уговорили да се срещнем в Лимъридж Хаус, за да побъбрим за миналото.

— Надявам се, че идвате тук с добросърдечното намерение да оползотворите както трябва времето си — продължи дамата. — Ще трябва да започнете деня, като се примирите с факта, че аз ще съм единствената ви компания за закуска. Сестра ми е в стаята си, където лекува присъщото на жените заболяване, наречено слабо главоболие, а старата й гувернантка, мисис Веси, с цялата си грижовност е на нейните услуги и й приготвя ободрителен чай. Чичо ми, мистър Феърли, никога не се храни с нас; той е много болен и живее по ергенски в стаите си. Освен мен в къщата няма никой друг. Тук имаше две млади дами, но вчера те си заминаха отчаяни и в това няма нищо чудно. През време на целия им престой в този дом (като последица от болестното състояние на мистър Феърли) ние нямахме възможността да им предоставим нито една същество от мъжки пол, готово да флиртува, да танцува и да бъбри с тях; и като последствие от това само се карахме, особено на вечеря. Нима може да се очаква от четири жени, които вечерят сами всеки ден, да не се карат? Ние сме такива глупачки, не можем да се забавляваме сами на масата. Виждате, че нямам твърде високо мнение за собствения си пол, мистър Хартрайт — какво предпочитате, чай или кафе? — никоя жена няма особено високо мнение за собствения си пол, макар да са малко онези, които го признават открито като мен. Боже мой, изглеждате слисан, защо? Чудите се каква ще бъде закуската или сте изненадан от лекомислените ми думи? По първия въпрос ви съветвам най-приятелски да не обръщате внимание на студената шунка до лакътя ви, а да изчакате омлета. По втория въпрос, ще ви дам чай, за да се успокоите, и ще направя всичко, което е по силите на една жена (впрочем то е тъй малко) да си държа езика.

Тя ми подаде чашата с чая, смеейки се весело. Лекотата, с която се лееха думите й, и живата непринуденост на държането й към един съвършено непознат човек се съпътствуваха от непристорена естественост и ясна, вродена увереност в самата себе си и в положението й, които бяха й осигурили уважението и на най-дръзкия мъж. Тъй като бе невъзможно да си официален и сдържан с нея, още по-невъзможно бе да си позволиш и най-малката свобода, дори мислено. Почувствувах това инстинктивно, дори когато се заразих от лъчезарното й весело настроение, дори когато правех всичко възможно да й отговарям също тъй откровено и жизнерадостно.

— Да, да — каза тя, когато й поднесох единственото обяснение, което можех да дам на смаяния си вид, — разбирам. За този дом вие сте съвършено непознат и сте озадачен от свойския начин, по който говоря за скъпите му обитатели. Напълно естествено. Би трябвало да се сетя за това още в началото. Във всеки случай мога да се поправя начаса. Нека започна от себе си, за да приключим с тази част на въпроса колкото се може по-бързо. Казвам се Мариан Халкъм; и съвсем неточно, както е присъщо на жените, наричам мистър Феърли мой чичо и мис Феърли моя сестра. Майка ми имаше два брака: първият с мистър Халкъм, баща ми, вторият с мистър Феърли, баща на моята природена сестра. Като се изключи това, че и двете сме сираци, във всяко друго отношение сме съвършено различни. Баща ми беше беден, а бащата на мис Феърли — богат. Аз нямам нищо, а тя има цяло състояние. Аз съм мургава и грозна, а тя — руса и красива. Всички ме смятат за свадлива и своенравна (и са съвършено прави), а нея за блага и обаятелна (и са още по-прави). С две думи — тя е ангел, а аз — опитайте това сладко от портокалови кори, мистър Хартрайт, и в името на женското благоприличие довършете изречението сам за себе си. Какво да ви кажа за мистър Феърли? Честна дума, и аз самата едва ли зная. Сигурно е, че ще изпрати да ви повикат след закуската и ще можете сам да си съставите мнение. Междувременно мога да ви осведомя, първо, че той е по-малкият брат на покойния мистър Феърли, и второ, че не е женен; трето, че е настойникът на мис Феърли. Аз не искам да живея без нея и тя не може да живее без мен и това е причината да бъда в Лимъридж Хаус. Със сестра ми сме силно привързани една към друга, което, бихте казали вие, е напълно необяснимо при дадените обстоятелства — и аз съм напълно съгласна с вас, но е така. Вие, мистър Хартрайт, трябва да угаждате и на двете ни или на никоя от нас; а което е още по-трудно — ще бъдете предоставен изцяло на нашето общество. Мисис Веси е чудесен човек, притежава всички основни добродетели и е без никакво значение, а мистър Феърли, поради сериозното си заболяване, не може да бъде компания на никого. Аз не зная какво му има и лекарите не знаят какво му има, и самият той не знае какво му има. Всички казваме, че е от нервите, и не знаем какво в същност имаме пред вид, когато го казваме. Както и да е, съветвам ви, когато днес се срещнете с него, да бъдете снизходителен към малките му особености. Изразете възторга си от монетната му колекция, гравюрите и акварелите, и ще спечелите сърцето му. Честна дума, ако ви задоволява тихият провинциален живот, не виждам защо да не се чувствувате много добре тук. Между закуската и обяда времето ви ще се запълни от рисунките на мистър Феърли. След обяда мис Феърли и аз ще метнем през рамо скицниците си и ще отидем да изопачаваме природата под ваше ръководство. Имайте пред вид, че рисуването е нейната любима прищявка, но не и моята. Жените не умеят да рисуват — главите им са вятърничави, а очите им твърде ненаблюдателни. Все едно — на сестра ми й харесва и заради нея аз хабя бои и унищожавам листове тъй спокойно, както всяка друга жена в Англия. Колкото до вечерите, мисля, че ще ви помогнем да ги прекарвате. Мис Феърли свири възхитително. Що се отнася до моята скромна личност, аз не мога да различа един музикален тон от друг, но мога да меря сили с вас на шах, табла, екарте и (с неизбежните за жената недостатъци) дори на билярд. Какво ще кажете за програмата? Ще се примирите ли с нашия тих, редовен живот, или имате намерение да нервничите в монотонната атмосфера на Лимъридж Хаус и тайно да жадувате за промяна и приключения?

Дотук думите й се лееха с приятна закачливост без никакви прекъсвалия от моя страна, освен незначителните отговори, които изисква учтивостта. Промяната в изражението й обаче при последния въпрос или поточно случайната дума „приключения“, която тъй леко се отрони от устата й, върна мислите ми към срещата с жената в бяло и ме подтикна да открия връзката, която думите на непознатата относно мисис Феърли ми подсказаха, че някога е съществувала между безименната бежанка от приюта и бившата господарка на Лимъридж Хаус.

Дори и да принадлежах към най-необузданите представители на човешкия род — казах аз, — опасността да ме измъчва жаждата за приключения не би съществувала за известно време. Нощта преди да пристигна в този дом, аз имах едно преживяване; и мога да ви уверя, мис Халкъм, че почудата и вълнението, предизвикани от него, са достатъчни за целия ми престой в Къмбърланд, ако не и за по-дълго време.

— Нима, мистър Хартрайт! Мога ли да го чуя?

— Имате право да го чуете. Главното действуващо лице в него е напълно непознато за мен, а може би и за вас; но във всеки случай тя спомена името на покойната; мисис Феърли с чувство на най-искрена благодарност и уважение.

— Споменала е името на майка ми! Вие ме заинтригувате неописуемо! Моля ви, продължавайте.

Без повече подканяне й предадох обстоятелствата, при които бях срещнал жената в бяло, точно тъй, както се бяха случили, и дума по дума повторих онова, което ми бе казала тя за мисис Феърли и Лимъридж Хаус.

Бляскавите, решителни очи на мис Халкъм бяха втренчени нетърпеливо в моите от началото на разказа до края. Лицето й изразяваше жив интерес и учудване, но нищо повече. Очевидно и тя, като мен, бе далеч от всякакво обяснение за тази тайнствена история.

— Напълно сигурен ли сте в думите, отнасящи се до майка ми? — запита тя.

— Напълно. Която и да е тази жена, някога тя е учила в селцето Лимъридж, мисис Феърли се е отнасяла към нея с особена добрина и изпълненият с благодарност спомен за това подхранва нейната преданост и интерес към всички живи членове на семейството. Тя знаеше, че мисис Феърли и съпругът й са починали; и говореше за мис Феърли, сякаш са се познавали като деца.

— Вие казахте, струва ми се, че от думите й сте разбрали, че не е оттук?

— Да, каза ми, че е от Хампшър.

— И вие въобще не успяхте да разберете името й?

— Въобще.

— Много странно. Мистър Хартрайт, мисля, че напълно оправдано сте предоставили на бедното създание свободата му, тъй като във ваше присъствие тя, изглежда, с нищо не е показала, че е непригодна за нея. Но защо не проявихте по-голяма настойчивост да разберете името й? Ние наистина трябва да разгадаем тази тайна по някакъв начин. По-добре е засега да не споменавате за нея пред мистър Феърли или пред сестра ми. Убедена съм, че като мен самата и те не знаят коя е тази жена и как нейното минало може да бъде свързано с нас. Но те и двамата, по крайно различни начини, са твърде нервни и чувствителни и вие само без причина ще притесните единия и ще обезпокоите другия. Колкото до мен, аз изгарям от любопитство и от този миг ще посветя всичките си сили на тази загадка. Когато след втория си брак майка ми дойде тук, тя наистина създаде селското училище такова, каквото е до ден-днешен. Но старите учители са или мъртви, или са заминали другаде и от тази страна не можем да се надяваме на никакво просветление. Единствената друга възможност, за която се сещам…

В този момент разговорът ни бе прекъснат от влизането на слугата с известие от мистър Феърли, че би се радвал да ме види веднага щом закуся.

— Почакайте в коридора — каза мис Халкъм, отговаряйки вместо мен на слугата по присъщия й бърз и пъргав начин. — Точно исках да кажа продължи тя, обръщайки се отново към мен, — че двете със сестра ми пазим много от писмата на майка ни, адресирани до моя и до нейния баща. При липсата на всякакви други пътища да получим сведения аз ще прекарам сутринта, преглеждайки кореспонденцията на майка ми с мистър Феърли. Той обичаше Лондон и постоянно отсъствуваше от своя дом в провинцията, а тя имаше навика при подобни случаи да пише и да му съобщава как вървят нещата в Лимъридж. В писмата й много често се споменава училището, към което тя проявяваше сериозен интерес; и съм повече от сигурна, че когато отново се видим, аз ще съм открила нещо. Обядът е в два часа, мистър Хартрайт. Дотогава ще имам удоволствието да ви представя на сестра си. Следобед ще се разходим из околността и ще ви покажем нашите любими пейзажи. И така, довиждане до два часа.

Тя ми кимна като на отдавнашен познат с живата грация и изящество, които определяха всичките й действия и думи, и изчезна през една врата в другия край на стаята. Щом ме напусна, аз излязох в коридора и тръгнах подир слугата, за да бъда представен за първи път на мистър Феърли.