Уилки Колинс
Жената в бяло (66)

VII

В преддверието нямаше лампа, но на мъждивата светлина на кухненската свещ, която момичето бе взело със себе си горе, видях как една възрастна дама се измъкна мълчаливо от някаква задна стая на партерния етаж. Познавах добре дневника на Мариан, за да бъда достатъчно сигурен, че възрастната дама е мадам Фоско.

Прислужницата ме заведе в стаята, която графинята току-що бе напуснала. Влязох вътре и се намерих лице в лице с графа. Той все още беше във вечерното си облекло с изключение на сакото, което бе хвърлил връз един стол. Ръкавите на ризата му бяха леко навити над китките. От едната му страна имаше пътна чанта, а от другата — кутия. Книги, хартии и различни дрехи бяха разхвърляни из стаята. На масата до вратата бе сложена клетката с белите мишки, тъй добре позната ми от описанията. Канарчетата и какадуто вероятно бяха в някоя друга стая. Когато влязох, той опаковаше кутията и стана да ме посрещне, държейки някакви листове в ръка. Лицето му все още издаваше ясно следите от ужаса, който го бе обхванал в операта. Дебелите му бузи висяха отпуснато, студените му сиви очи дебнеха крадешком, гласът, изражението и поведението му бяха не по-малко подозрителни, когато пристъпи напред, за да ме посрещне, и ме покани със сдържана учтивост да седна.

— По работа ли идвате, сър? — запита ме. — Недоумявам каква би могла да бъде тя.

Неприкритото любопитство, с което ме изгледа докато говореше ме убеди, че в операта не ме е забелязал. Видял е най-напред Песка и оттам нататък, докато напусна театъра, очевидно не бе видял нищо друго. Името ми би трябвало да му подскаже, че не съм дошъл в дома му, воден от някакви приятелски намерения, но дотук той, изглежда, бе в пълно неведение относно истинската същност на моето посещение.

— За мен е шанс, че ви намирам тази вечер тук — казах аз. — По всичко личи, че сте пред заминаване?

— Свързана ли е вашата работа с моето пътуване?

— До известна степен.

— До каква степен? Знаете ли къде отивам?

— Не. Зная само защо напускате Лондон.

Той мина покрай мен с бързината на мисълта, заключи вратата и сложи ключа в джоба си.

— Вие и аз, мистър Хартрайт, знаем твърде много неща един за друг. Когато идвахте в тази къща, не ви ли мина случайно през ум, че аз не съм човек, с когото можете да си играете?

— Мина ми — отвърнах аз. — И не съм дошъл да си играя с вас. Дошъл съм относно един въпрос на живот и смърт и ако вратата, която заключихте, бе отворена в този момент, нищо изречено или сторено от вас не би ме склонило да мина през нея.

Пристъпих към средата на стаята и застанах срещу него на килима пред камината. Той придърпа един стол пред вратата, седна и отпусна лявата си ръка на масата. Кафезът с белите мишки бе близо до него и когато тежката му ръка разклати масата, малките същества се пробудиха и разбягаха, гледайки го втренчено през отворите на красиво боядисаната тел.

— По въпрос на живот и смърт — повтори той на себе си. — Тези думи са може би по-сериозни, отколкото мислите. Какво имате пред вид?

— Това, което казвам.

Капки пот покриха плътно широкото му чело. Лявата му ръка се прокрадна към ръба на масата. Там имаше чекмедже с ключалка и ключът беше в нея. Палецът и показалецът му стиснаха ключа, но не го завъртяха.

— Значи, вие знаете защо напускам Лондон? — продължи той. — Кажете ми причината, ако обичате.

Той завъртя ключа и отключи чекмеджето, докато говореше.

— Мога да сторя нещо повече от това — отвърнах аз. — Мога да ви покажа причината, ако желаете.

— По какъв начин?

— Свалили сте сакото си — казах аз. — Навийте левия ръкав на ризата си и ще я видите сам.

Лицето му се покри със същия оловносив цвят, който бях забелязал в операта. В погледа му, който се стрелна към мен, проблеснаха ужасни искри. Той не каза нищо, но лявата му ръка бавно отвори чекмеджето и гъвкаво се пъхна в него. За миг прозвуча остър, стържещ шум от нещо, което той движеше, без да го виждам, после спря. Тишината, която последва, бе толкова напрегната, че от мястото, където стоях, чувах ясно как мишките ритмично гризат телта.

Животът ми висеше на косъм и аз го знаех. В този последен миг помислих с неговия разсъдък, усетих допира с неговите пръсти — напълно сигурен бях в това, което криеше от мен в чекмеджето, сякаш го бях видял.

— Почакайте малко — рекох му. — Заключихте вратата, виждате, че не помръдвам, виждате, че ръцете ми са празни. Почакайте малко. Имам още нещо да кажа.

— Казахте достатъчно — отговори той с неочаквано самообладание, тъй неестествено и тъй ужасяващо, че то изпъна нервите ми, както никакъв изблик на насилие не би ги изпънал. — Нуждая се от една минута за собствените си мисли, ако обичате. Досещате ли се за какво мисля?

— Може би да.

— Размишлявам — отбеляза той тихо — дали ще увелича безпорядъка на тази стая, ако пръсна мозъка ви край камината.

Ако бях помръднал в този миг, прочетох в лицето му, че би го направил.

— Съветвам ви да прочетете два реда, които нося със себе си — подхванах аз, — преди да вземете окончателно решение.

Предложението, изглежда, възбуди любопитството му. Той кимна с глава. Извадих от портфейла си бележката на Песка, с която потвърждаваше получаването на моето писмо, подадох му я, пресягайки се, и се върнах обратно на мястото си пред камината.

Той прочете редовете на глас: „Получих писмото ви. Ако не ви видя преди споменатото от вас време, ще разпечатам плика при първите удари на часовника.“

Друг в неговото положение би се нуждаел от някакво обяснение на тези думи; графът не изпита подобна необходимост. Един прочит на бележката му бе достатъчен, за да разбере каква предпазна мярка съм взел тъй ясно, сякаш бе присъствувал, когато я предприех. Изражението на лицето му се смени на мига и ръката му се измъкна от чекмеджето празна.

— Не заключвам чекмеджето си, мистър Хартрайт — заяви той, — и не казвам все още, че няма да пръсна мозъка ви около камината. Но аз съм справедлив човек дори към враговете си и ще призная предварително, че те са по-умни, отколкото съм ги смятал. Говорете направо, сър! Искате нещо от мен?

— Искам и имам намерение да го получа.

— При какви условия?

— При никакви условия.

Ръката му се отпусна отново в чекмеджето.

— Ха! Въртим се в кръг — рече той. — И тоя ваш умен мозък отново е в опасност. Тонът ви е осъдително неблагоразумен, сър — обуздайте го незабавно! Рискът да ви застрелям на мястото, където стоите, за мен е по-малък от риска да ви оставя да излезете от къщата, освен ако не диктувам и не одобря условията. Сега нямате работа с моя непрежалим приятел — намирате се лице в лице с Фоско! Ако съществованията на двадесет мистър Хартрайтовци бяха стъпалата към моята безопасност, аз бих ги изкачил, намирайки опора в моето върховно безразличие и вътрешно равновесие. Почитайте ме, ако обичате собствения си живот! Призовавам ви да отговорите на три въпроса, преди да отворите отново уста. Чуйте ги — те са необходими за този разговор. Дайте отговорите им — те са ми необходими. — Той вдигна единия от пръстите на дясната си ръка. — Първи въпрос! Идвате тук със сведения, които могат да бъдат верни или лъжливи — откъде ги получихте?

— Отказвам да ви съобщя.

— Няма значение — аз ще разбера. Ако тези сведения са верни — забележете, че казвам с цялата си категоричност „ако“, — вие се пазарите чрез тях посредством собствената си подлост или нечия друга подлост. Отбелязвам това обстоятелство в паметта си, която не забравя нищо, за да го използувам в бъдеще, и продължавам нататък. — Той вдигна друг пръст. — Втори въпрос! Редовете, които ме поканихте да прочета, са без подпис; кой ги е писал?

— Човек, на когото имам пълно основание да разчитам и от когото вие имате пълно основание да се страхувате.

Моят отговор го жегна до известна степен. Лявата му ръка потрепера силно в чекмеджето.

— Колко време ми давате — попита той, задавайки третия си въпрос по-тихо — преди първите удари на часовника, когато ще бъде разпечатано писмото.

— Достатъчно време, за да приемете моите искания — отвърнах аз.

— Отговорете ми по-ясно, мистър Хартрайт. За кой час става въпрос?

— За девет часа утре сутринта.

— Девет сутринта? Да, да — заложили сте капана си, преди да мога да уредя паспорта си и да напусна Англия. Предполагам, че няма да бъде по-рано? Ще се занимаем с това по-сетне. Мога да ви задържа заложник тук и да се спазаря с вас да изпратите да донесат писмото ви, преди да ви пусна. Междувременно бъдете така добър да изложите исканията си.

— Ще ги чуете. Те са прости и се формулират лесно. Знаете чии интереси представлявам, идвайки тук?

Той се усмихна с върховно спокойствие и безгрижно махна с дясната си ръка.

— Ще се опитам да позная — отговори ми подигравателно. — Интересите на една дама, разбира се!

— Интересите на съпругата ми.

Той ме погледна с първото искрено изражение, изписало се на лицето му в мое присъствие — изражение на пълно изумление. Видях, че от този миг нататък вече не ме смяташе за толкова опасен човек. Затвори веднага чекмеджето, скръсти ръце на гърдите си и с ехидна усмивка се приготви да ме изслуша.

— Вие сте достатъчно добре запознат — продължих аз — с хода на моите разследвания през изминалите не малко месеци, за да знаете, че всякакъв опит за отричане на очевидните факти ще бъде съвършено безполезен в мое присъствие. Вие сте съучастник в позорно съзаклятие. И сте го направили, за да получите едно състояние от десет хиляди лири.

Той не каза нищо, но лицето му се помрачи и свъси напрегнато.

— Запазете придобитото — казах аз. (Лицето му незабавно отново се просветли и очите му се отвориха в още по-голяма почуда.) — Не съм дошъл тук, за да се пазаря за парите, с които е платена цената на отвратителното престъпление…

— Кротко, мистър Хартрайт. Вашите морални брътвежи имат отлично въздействие в Англия — запазете ги за себе си и за сънародниците си, ако обичате. Десетте хиляди лири бяха завещани на моята прекрасна съпруга от покойния мистър Феърли. Разгледайте въпроса в тази светлина и аз ще го обсъдя с вас, ако желаете. Но за човек с моите чувства темата е осъдително долна. Предпочитам да я отмина. Приканвам ви да продължим обсъждането на вашите условия. Какво искате?

— На първо място, искам пълно признание за съзаклятието, написано и подписано от вас в мое присъствие.

Пръстът му отново се вдигна.

— Едно! — отбеляза той съсредоточено като делови човек.

— На второ място, искам явно доказателство, което да не почива на вашите лични тържествени уверения, за датата на заминаването на моята съпруга от Блакуотър Парк за Лондон.

— Така! Така! Напипвате слабото място, както виждам — посочи той спокойно. — Друго има ли?

— Засега не.

— Добре! Поставихте условията си; сега чуйте моите. Отговорността, която ще поема, признавайки това, което благоволявате да наричате „съзаклятие“, като цяло е може би по-малка от отговорността да ви просна мъртъв на килима. Да кажем, че приемам предложението, ако изпълните моите искания. Изявлението, което ви трябва, ще бъде написано и явното доказателство ще бъде предоставено. Предполагам, че за вас ще бъде доказателство писмото на моя покоен, непрежалим приятел, осведомяващо ме за деня и часа на пристигането на съпругата му в Лондон, написано, подписано и датирано от самия него? Мога да ви го дам. Мога също да ви изпратя при човека, от когото наех каретата, за да прибера моята гостенка от гарата в деня, когато тя пристигна; книгата му за поръчки ще ви помогне да уточните датата дори ако кочияшът, който ме откара, се окаже безполезен. Това са нещата, които мога да направя и ще ги направя при известни условия. Чуйте ги. Първо! Мадам Фоско и аз напускаме тази къща, когато и както пожелаем, без каквато и да е намеса от ваша страна. Второ! Оставате тук с мен до седем часа сутринта, когато ще дойде моят пълномощник да сложи в ред нещата ми. Давате му бележка до човека, в когото е запечатаното ви писмо, за да му го предаде. Чакате тук, докато пълномощникът връчи неотвореното писмо в ръцете ми и тогава ми оставяте на разположение точно половин час, за да напусна къщата, след което сте отново напълно свободен да действувате и да отидете, където пожелаете! Трето! Давате ми удовлетворението, присъщо на джентълмена, заради намесата ви в личните ми дела и заради езика, който си позволихте да използувате при този разговор. Времето и мястото — в чужбина — да определя аз в писмо, написано от мен, когато бъда в безопасност на континента, а в писмото ще има лист, отговарящ на точната дължина на шпагата ми. Това са моите условия. Кажете, приемате ли ги, или не?

 

 

Необичайната смесица от бързината на взетото решение, прозорливата хитрина и наглото шарлатанство в тази реч ме смаяха за миг, но само за миг. Единственото съображение бе дали имам право да се сдобия със средствата за утвърждаването на Лорината самоличност, позволявайки на мошеника, който й я бе отнел, да избяга безнаказано. Знаех, че подбудата за справедливото приемане на жена ми в родното й място, откъдето бе прогонена като натрапничка, както и за публичното заличаване на лъжата, скверняща все още надгробната плоча на майка й, бе кристално чиста, бидейки неопетнена от импулса за мъст, който от самото начало се бе слял с целта ми. И все пак не мога честно да заявя, че собствените ми нравствени убеждения бяха достатъчно силни, за да решат сами борбата, която се водеше в мен. Помогна ми споменът за смъртта на сър Пърсивъл. Колко ужасно бе отскубнато възмездието в последния миг от слабите ми ръце! Какво право имах аз, смъртният, незнаещ нищо за бъдещето, да решавам дали този човек също трябва да избяга безнаказано, защото е успял да избяга от мен? Размислях за тези неща — може би със суеверието, присъщо на природата ми, а може би и с чувство по-възвишено от суеверието. Трудно бе, когато най-сетне бях стегнал обръча си около него, да го отпусна по своя воля; но си наложих да направя тази жертва. С две думи, реших да се оставя да ме води по-висшата подбуда, в която бях сигурен — подбудата да служа на делото на Лора и Истината.

 

 

— Приемам условията ви — заявих аз, — с една уговорка от моя страна.

— Каква е тя?

— Отнася се до запечатаното писмо. Искам в мое присъствие да бъде унищожено неотворено веднага щом ви бъде връчено.

Това мое искане просто трябваше да му попречи да отнесе със себе си писмено доказателство за същността на отношенията ми с Песка. Самия факт той щеше да открие, когато, на сутринта трябваше да дам адреса на пълномощника му. Но нямаше да може да го използува посредством собствените си необосновани доказателства — дори ако се осмелеше да направи такъв опит, което щеше да предизвика у мен опасения за Песка.

— Приемам уговорката ви — отвърна той, след като обмисли сериозно въпроса минута или две. — Не си струва да спорим — писмото ще бъде унищожено, щом попадне в ръцете ми.

Докато говореше, той стана от стола, на който седеше срещу мен до този момент. С едно усилие, изглежда, освободи съзнанието си от цялото напрежение на разговора ни.

— Уф! — възкликна той, протягайки широко ръцете си. — Схватката беше разгорещена. Седнете, мистър Хартрайт. Оттук нататък ще се срещаме като смъртни врагове; нека междувременно, като изискани джентълмени, да си окажем учтиво внимание. Позволете ми да повикам съпругата си.

Той отключи вратата и я отвори.

— Еленор! — извика той с плътния си глас. Дамата със злобното лице влезе. — Мадам Фоско — мистър Хартрайт — заяви графът, представяйки ни с лекота и достойнство. — Ангеле мой — продължи той, като се обърна към съпругата си, — ще намерите ли време сред грижите по прибирането на багажа да ми направите едно хубаво, силно кафе? Имам да уреждам някои писмени дела с мистър Хартрайт и се нуждая от цялата, си интелигентност, за да се представя както трябва.

Мадам Фоско кимна два пъти с глава, веднъж — строго към мен, втория път — в знак на подчинение към съпруга си, и се изнесе плавно от стаята.

Графът, се приближи към една писалищна маса близо до прозореца, отвори бюрото си и извади от него няколко тестета хартия и куп пачи пера. Той разпиля перата по масата, така че да му бъдат подръка, когато потрябват, и после наряза хартията на тесни листчета, каквито използуват професионалните журналисти.

— Ще превърна това в забележителен документ — заяви графът, поглеждайки ме през рамото си. — Много добре съм запознат с навиците на литературното повествование. Едно от най-редките интелектуални качества, които човек може да притежава, е изключителната дарба да подрежда мислите си. Огромна привилегия! И аз я притежавам. А вие?

Той закрачи напред-назад из стаята, докато донесоха кафето, тананикайки си и отбелязвайки местата, където се появяваха спънки в реда на мислите му, като от време на време удряше с длан по челото си. Невероятната дързост, с която овладя създаденото от мен положение и го превърна в пиедестал, връз който да постави суетата си с единствената лелеяна мисъл за самоизтъкване, се наложи с цялата си сила върху изумлението ми. Удивителната мощ на неговия характер, дори и в най-дребните му проявления, ме впечатли пряко волята ми, въпреки искрената ми ненавист към този човек.

Кафето бе донесено от мадам Фоско. Той целуна ръката й в знак на благодарност и я придружи до вратата; върна се, наля си чаша кафе и я занесе на писалището.

— Мога ли да ви предложа кафе, мистър Хартрайт? — запита ме, преди да седне.

Отказах му.

— Какво? Мислите, че ще ви отровя? — развесели се той и като седна, продължи: — Английският разсъдък е достатъчно здрав, но има един сериозен недостатък — винаги насочва предпазливостта си в погрешна посока.

Той потопи перото в мастилницата, постави първото листче хартия пред себе си, тупна с ръка върху писалището, прочисти гърлото си и започна. Пишеше тъй шумно и тъй бързо, с толкова едър и уверен почерк и оставяше такива широки разстояния между редовете, че стигна до края на листа за не повече от две минути. След изписването на всеки лист, той го номерираше и го мяташе през рамото си на пода да не му пречи. Когато първото му перо се изхаби, то също изхвърча зад рамото му и той грабна второ от запаса, разпилян пред него. Лист след лист, дузина, петдесет, сто изхвърчаваха от двете му страни, докато пространството около стола му се затрупа с тях. Часовете течаха един след друг — аз седях и го наблюдавах, а той седеше и пишеше. Спираше само за да отпива от кафето си, а когато то свърши, от време на време се удряше по челото. Удари един, два, три, четири и листчетата все тъй продължаваха да хвърчат около него; неуморимото перо все тъй безспир дращеше от единия до другия край на страниците, а белият безпорядъчен куп от листа нарастваше все повече. В четири часа перото изскърца, разхвърляйки пръски от размаха, с който подписа името си. „Браво!“ — извика той, като скочи на крака с енергията на младеж и ме погледна с победоносна усмивка.

— Готово, мистър Хартрайт! — обяви той, като удари бодро с юмрук широките си гърди. — Готово, за мое голямо задоволство и за ваша голяма почуда, когато прочетете какво съм написал. Темата е изчерпана; човекът — Фоско — не е. Продължавам да нареждам листчетата си, да преглеждам листчетата си, да чета листчетата си, адресирани преди всичко и поверително към вас. Току-що удари четири часът! Добре! Подреждане, преглеждане и прочит от четири до пет. Лека ободрителна дрямка от пет до шест. Последни приготовления от шест до седем. Работа с пълномощника и запечатаното писмо от седем до осем. В осем — en route^[1]. Забележете програмата!

Той седна с кръстосани крака на пода сред листата, наниза ги с една дълга игла на връв, прегледа ги, написа на първата страница всичките си титли и почести, а после ми прочете ръкописа с театрална приповдигнатост и буйни жестове. Не след дълго читателят ще има възможност да си състави собствено мнение за документа. Тук е достатъчно да спомена, че той отговаряше на моята цел.

После ми написа адреса на лицето, от което бе наел колата, и ми връчи писмото на сър Пърсивъл. То бе писано в Хампшър, носеше дата 25 юли и оповестяваше пътуването на „лейди Глайд“ до Лондон на 26-и. Тъй в същия ден, когато лекарското удостоверение твърдеше, че Лора е починала в Сейнт Джонс Уд, тя е била жива и в Блакуотър, както сър Пърсивъл сам съобщаваше; а на следващия ден е трябвало да предприеме пътуването! Когато фактът на пътуването се потвърдеше и от кочияша, доказателството щеше да бъде пълно!

— Шест без петнадесет — заяви графът, поглеждайки часовника си. — Време е за моята възстановителна дрямка. Аз самият приличам на Наполеон Велики, както може би сте забелязали, мистър Хартрайт; приличам на този безсмъртен мъж и по способността си да контролирам съня по своя воля. Извинете ме за секунда. Ще повикам мадам Фоско, за да не ви доскучае.

Знаейки не по-зле от него, че вика мадам Фоско, за да бъде сигурен, че няма да си тръгна, докато спи, аз не отговорих и се заех да подреждам листата, които ми бе предоставил.

Дамата влезе сдържана, бледа и по-злобна от всякога.

— Забавлявайте мистър Хартрайт, ангеле мой — заяви графът. Той й поднесе стол, целуна за втори път ръката й, оттегли се на едно канапе и след три минути вече спеше не по-малко спокойно и щастливо от най-добродетелния човек на земята.

Мадам Фоско взе една книга от масата, седна и ме погледна с решителната, отмъстителна злъч на жена, която никога не забравя и никога не прощава.

— Слушах разговора ви с моя съпруг — каза тя. — Ако бях на негово място, бих ви проснала мъртъв на килима.

При тези думи тя отвори книгата си и докато не се събуди съпругът й, повече не ме погледна, нито пък заговори. Той отвори очи и стана от канапето точно един час след като бе заспал.

— Чувствувам се безкрайно освежен — съобщи графът. — Еленор, скъпа ми съпруго, всичко ли е готово горе? Това е добре. Ще опаковам моите нещица за десет минути и още толкова ми трябват, за да си облека дрехите за пътуване. Какво остава, преди да дойде пълномощникът? — Той огледа стаята и видя кафеза с белите си мишки. — Ах! — извика графът жалостиво. — Още една жива рана за чувствата ми. Моите невинни любимци! Моите малки, обичани дечица! Какво ще правя с тях? Засега не сме се установили никъде и ще пътуваме непрекъснато — колкото по-малко багаж носим, толкова по-добре за нас. Моето какаду, моите канарчета и малките ми мишчици — кой ще се грижи за тях с любов, когато татко им замине?

Той закрачи из стаята дълбоко замислен. Писменото признание, което направи, не го разтревожи, но сега бе видимо объркан и разстроен от много по-важния въпрос за любимите му животинки. След дълго обмисляне неочаквано седна отново на писалището.

— Идея! — възкликна той. — Ще предложа канарчетата и моето какаду на този огромен град — пълномощникът ще ги подари от мое име на лондонските зоологически градини. Веднага ще приготвя документа с тяхното описание.

Графът започна да пише, повтаряйки думите, докато излизаха изпод перото му.

— Номер едно. Какаду с превъзходно оперение: атракция за всички посетители с вкус. Номер две. Канарчета с ненадмината жизненост и интелигентност: достойни за Райската градина, както и за градината в Риджънтс Парк. С почит към британската зоология. Подарени от Фоско.

Перото разхвърли мастилени пръски и подписът бе сложен със замах.

— Графе! Вие не включихте мишките — обади се мадам Фоско.

Той стана от масата, взе ръката й и я сложи на гърдите си.

— Всяка човешка решимост, Еленор — заяви тържествено той, — има своите предели. Моите предели са вписани в този документ. Не мога да се разделя с белите си мишки. Проявете търпимост към мен, ангеле мой, и ги отнесете горе в кутията им за пътуване.

— Възхитителна нежност! — отбеляза мадам Фоско, любувайки се на съпруга си, и хвърли последен змийски поглед към мен. Тя вдигна внимателно кафеза и излезе от стаята.

Графът погледна часовника си. Въпреки категоричното самообладание, което си придаваше, той започваше да се тревожи за пристигането на пълномощника. Свещите отдавна вече бяха угасени и слънчевата светлина на новата утрин заливаше стаята. Беше седем и пет, когато се чу звънецът на входната врата и пълномощникът се появи. Той бе чужденец с тъмна брада.

— Мистър Хартрайт — мосьо Рубел — представи ни графът. Той отведе пълномощника (чуждестранен шпионин до мозъка на костите си) в един от ъглите на стаята, пошепна му някакви наставления и после ни остави. Щом останахме сами, „мосьо Рубел“ предложи най-учтиво да благоволя да му дам нарежданията си. Написах два реда на Песка, упълномощавайки го да предаде запечатания плик на „приносителя“, адресирах бележката и я връчих на мосьо Рубел.

Пълномощникът остана при мен, докато работодателят му се върна, облечен в пътнически костюм. Графът прочете адреса, преди да отпрати човека.

— Така си мислех! — каза той, като се обърна мрачно към мен и от този момент нататък промени държането си.

Той приключи с опаковането и седна да разглежда една пътническа карта, като си записваше нещо в бележника и от време на време гледаше нетърпеливо към часовника си. Повече не промълви ни една дума. Приближаващият час на заминаването и доказателството, което бе видял за установената между Песка и мен връзка, очевидно отново бяха насочили цялото му внимание към необходимите мерки за безопасното му бягство.

Малко преди осем часа мосьо Рубел се върна с моето неразпечатано писмо в ръка. Графът погледна съсредоточено надписа и печата, запали свещ и изгори писмото.

— Изпълнявам обещанието си — заяви той, — но този въпрос, мистър Хартрайт, няма да приключи тук.

Пълномощникът бе задържал на вратата файтона, с който бе дошъл. Сега той и прислужницата се заеха да изнасят багажа. Мадам Фоско слезе по стълбите с плътен воал пред лицето си и с пътническата кутия на белите мишки в ръка. Тя нито ме заговори, нито ме погледна. Съпругът й я придружи до файтона.

— Последвайте ме до коридора — прошепна ми той. — Може би ще искам да говоря с вас в последния момент.

Излязох на прага, а пълномощникът стоеше под мен в градината. Графът се върна сам и ме издърпа няколко крачки назад в коридора.

— Помнете третото условие! — прошепна той. — Ще получите вест от мен, мистър Хартрайт — може би ще потърся от вас удовлетворението, присъщо на джентълмена, по-скоро, отколкото предполагате. — Той хвана ръката ми, преди да разбера какво става, и я изви силно; после тръгна към вратата, спря се и се върна отново при мен.

— Само една дума още — заяви той поверително. — Когато видях последния път мис Халкъм, тя изглеждаше отслабнала и болна. Безпокоя се за тази възхитителна жена. Грижете се за нея, сър! С ръка на сърцето, тържествено ви умолявам, грижете се за мис Халкъм!

Това бяха последните думи, които ми каза, преди да вмъкне огромното си тяло във файтона и да отпътува. Пълномощникът и аз останахме за няколко минути на вратата, загледани след него. Докато стояхме тъй, от една малка пресечка се появи втори файтон. Той продължи в посоката, в която бе заминал файтонът на графа, и когато минаваше покрай къщата и отворената градинска порта, човекът отвътре ме погледна през прозореца. Непознатият от операта — чужденецът с белега на лявата буза!

— Вие оставате тук с мен още половин час, сър! — съобщи мосьо Рубел.

— Добре.

Върнахме се във всекидневната. Нямах настроение да говоря с пълномощника или да му дам възможност да говори с мен. Извадих листата, които графът ми бе дал, и прочетох ужасяващата история на съзаклятието, разказана от човека, замислил и извършил престъплението.