Уилки Колинс
Жената в бяло (63)

IV

Този разказ, продължаващ неотклонно своя ход, запълва сутрините на нашия брачен живот и ме носи напред към края. След като изминаха още две седмици, тримата се върнахме в Лондон и над нас надвисна сянката на предстоящата борба.

Мариан и аз внимателно скрихме от Лора причината, ускорила завръщането ни — необходимостта да се уверим, че графът е все още в града. Вече бе началото на май, а срокът за наемането на къщата на Форист Роуд изтичаше през юни. Ако го подновеше (а аз имах основания, които скоро ще съобщя, да предполагам, че ще го стори), бих могъл да бъда сигурен, че няма да ми избяга. Но ако по една или друга причина той разочароваше очакванията ми и напуснеше страната, тогава нямах никакво време за губене и трябваше незабавно да се подготвя колкото се може по-добре за срещата с него.

Имаше мигове, когато, обзет изцяло от новото щастие, изпитвах колебание в решимостта ми да действувам — мигове, когато ме изкушаваше мисълта за спокойствие и удовлетворение, след като най-скъпото стремление на живота ми бе осъществено посредством любовта, с която ме дари Лора. За първи път се уплаших, когато си представих огромната опасност, шансовете на противника, които биха могли да се опълчат срещу мен, безоблачните изгледи за нашия нов живот и риска, на който можех да изложа тъй трудно извоюваното щастие. Да! Нека да си призная честно. Омаян от сладките трепети на любовта, за кратко време се отклоних от целта, на която бях верен през суровите и мрачни дни. Несъзнателно Лора ме бе изкушила да изоставя трудния път — писано било пак тя, несъзнателно, да ме накара отново да го поема.

От време на време в загадката на съня тя се връщаше, все тъй несвързано, към виденията от ужасното минало, към събитията, останали без диря в нейната пробуждаща се памет. Една нощ (по-малка от две седмици след бракосъчетанието ни), когато я наблюдавах в съня й, видях как през затворените й клепачи бавно се отронват сълзи, чух едва промълвените думи, които ми подсказаха, че духът й преживява отново фаталното пътуване от Блакуотър Парк. Това несъзнателно прошение, толкова трогателно и страшно в светостта на съня й, ме жегна като пламък. Следващият ден бе денят, когато се върнахме в Лондон — денят, когато решителността ме обзе с десеторна сила.

Първом трябваше да науча нещо за този човек. Истинската история на неговия живот бе непроницаема тайна за мен.

Започнах от оскъдните сведения, с които разполагах. Написаното от мистър Фредерик Феърли (което Мариан получи, следвайки указанията, дадени й от мен през зимата) въпреки значението му сега не можеше да ми послужи. Докато го четях, премислих наново разказа на мисис Клемънтс, разкрил ми поредицата от измами, които бяха довели Ан Катърик в Лондон и я бяха поставили в услуга на заговора. Тук отново графът не бе пряко замесен и отново оставаше извън обсега ми.

След това се насочих към дневника на Мариан от Блакуотър Парк. По моя молба тя отново ми прочете един откъс, отнасящ се до някогашното й любопитство спрямо графа и до няколко подробности, свързани с него, които бе открила.

Въпросният откъс се намира в тази част от дневника й, където описва характера и външния му вид. Тя пише, че той „не е прекосявал границите на родната си страна от много години“, че „много иска да разбере дали в най-близкия град до Блакуотър Парк не се е заселил някой италианец“, че „получава писма с най-различни марки върху тях, между които едно с правителствен печат“. Склонна е да смята, че дългото му отсъствие от родината вероятно може да се обясни с политическо изгнание. От друга страна, тя съзнава, че тази догадка е в противоречие с писмото от чужбина, носещо „големия, приличащ на правителствен печат“ — още повече, като се има пред вид, че писма от континента, адресирани до политически изгнаници, обикновено привличат вниманието на чуждестранните пощенски служби.

Изложените дотук в дневника съображения редом с предположенията, извлечени въз основа на тях от моя страна, ми подсказаха едно заключение, което би трябвало отдавна да ми дойде наум. Сега си казах това, което някога в Блакуотър Парк Лора бе казала на Мариан и което мадам Фоско бе чула, подслушвайки на вратата — графът е шпионин!

Лора го бе нарекла така случайно в естествения си гняв от действията му спрямо нея. Аз го нарекох така със съзнателното убеждение, че неговата професия в този живот е шпионството. Но в такъв случай причината за изключително дългия му престой в Англия, след като целите на заговора бяха постигнати, ставаше, според мен, съвсем неразбираема.

Годината, за която пиша сега, бе годината на прочутото изложение в Кристал Палас в Хайд Парк. В Англия бяха пристигнали и продължаваха да пристигат изключително много чужденци. Сред нас имаше стотици мъже, по чиито дири безкрайното недоверие на техните правителства бе пратило платени агенти. Разбира се, нито за момент не можех да поставя човек със способностите и социалното положение на графа сред редиците на обикновените чуждестранни шпиони. Подозирах, че той заема ръководен пост, че е натоварен от правителството, на което тайно служи, да организира и ръководи агентите, действуващи в нашата страна (мъже и жени), и смятах, че мисис Рубел, намерена тъй навреме, за да се яви като медицинска сестра в Блакуотър Парк, по всяка вероятност е една от тях.

Ако допуснех, че тази моя идея се основава на истината, положението на графа можеше да се окаже по-уязвимо, отколкото се бях осмелил да се надявам досега. Към кого можех да се обърна, за да разбера нещо повече за историята на този човек и за него самия?

При така стеклите се обстоятелства естествено ми дойде наум, че най-подходящ за търсеното съдействие о някой негов сънародник, на когото бих могъл да разчитам. Първият, за който се сетих, бе също единственият италианец, с когото ме свързваше близко познанство — моят странен, дребен приятел професор Песка.

 

 

Професорът тъй дълго отсъствува от тези страници, че съществува опасност да бъде напълно забравен.

В история като моята е задължително лицата, свързани с нея, да се появяват само когато попадат в хода на събитията — те се появяват и изчезват не в резултат на личните ми пристрастия, а по правото на пряката им връзка с излаганите тук подробности. По тази причина не само Песка, но също майка ми и сестра ми останаха назад още в началото на историята. Посещенията ми в къщичката в Хампстед, нежеланието на майка ми да повярва в самоличността на Лора като пряк резултат от извършения заговор, напразните усилия да ги накарам двете със сестра ми да преодолеят предубедеността, към която поради ревностната си привързаност към мен продължаваха да се придържат, мъчителната необходимост, наложена от тази предубеденост, да скрия от тях брака си, докато не осъзнаят, че трябва да приемат жена ми — всички тези малки домашни случки останаха неотбелязани, защото не са от съществено значение за основната цел на историята. Те не повлияха на моите тревоги и не ме огорчиха допълнително — неотклонният ход на събитията мина неумолимо покрай тях.

По същата причина тук не споменах нищо за утехата, която намерих в братското чувство на Песка към мен, когато се видяхме отново след неочакваното прекратяване на престоя ми в Лимъридж Хаус. Не съм отбелязал верността, с която моят добросърдечен приятел ме изпрати на пристанището, когато отплавах за Централна Америка, нито пък шумно изразената радост, с която ме посрещна, когато отново се срещнахме в Лондон. Ако бях сметнал за оправдано при завръщането ми да приема предложените от него услуги, той би се появил отново много по-рано. Но макар и да знаех, че може безусловно да се разчита на честта и храбростта му, аз не бях също тъй сигурен, че може да се доверя на сдържаността му и поради тази причина тръгнах сам по пътя на моите разследвания. Сега ще стане напълно ясно, че Песка не бе изцяло откъснат от мен и моите интереси, въпреки че дотук стоя настрана от развоя на разказа. Той все тъй си оставаше мой верен приятел, готов да ми помогне.

 

 

Преди да призова Песка на помощ, бе необходимо да видя сам с какъв човек щях да си имам работа. До този момент аз никога не бях срещал граф Фоско. Три дни след завръщането ми с Лора и Мариан в Лондон, между десет и единадесет сутринта, тръгнах сам към Форист Роуд и Сейнт Джонс Уд. Денят бе хубав — разполагах с няколко свободни часа и реших, че съществува вероятност графът да се изкуши да излезе на разходка, ако почакам известно време. Нямах особени основания да се боя, че може да ме познае денем, защото ме бе виждал само веднъж, когато ме е проследил до дома късно вечерта.

Никой не се забелязваше по прозорците на къщата. Свих в една пресечка, която минаваше покрай нея, и погледнах над ниската градинска стена. Един от задните прозорци на долния етаж бе широко отворен и на него бе опъната мрежа. Не видях никого, но от стаята се разнесе първо пронизително свиркане и птича песен, а после плътният кънтящ глас, който познавах тъй добре от описанието на Мариан. „Хайде, елате тук за малкото ми пръстче, мои кра-кра-красавици! — провикна се гласът. — Хайде, хоп! Едно, две, три и хоп! Три, две, едно и долу! Едно, две, три — чирик, чирик, чирик!“ Графът упражняваше канарчетата си, както ги бе упражнявал някога в Блакуотър Парк.

Почаках малко и пеенето и свиркането спряха. „Елате да ме целунете, красавици мои!“ — каза плътният глас. В отговор се чу чуруликане и цвърчене — нисък, мазен смях, мината тишина и после входната врата на къщата се отвори. Обърнах се и тръгнах натам, откъдето бях дошъл. Великолепната ария от „Мойсей“ на Росини, изпълнявана със звучен басов глас, се понесе тържествено над крайградската тишина. Градинската порта се отвори и захлопна. Графът бег излязъл.

Той прекоси пътя и се отправи към западната част на Риджънтс Парк. Аз продължавах да вървя по другата страна на улицата, на известно разстояние зад него.

Мариан ме бе подготвила за високия ръст, чудовищните размери, както и за очебийните траурни дрехи, но не и за ужасната свежест, бодрост и жизненост на този човек. Той носеше своите шестдесет години, сякаш бяха по-малко от четиридесет. Кривнал шапката си на една страна, вървеше с лека, наперена крачка, размахваше големия си бастун, тананикаше си и оглеждаше от време на време къщите и градините от двете страни на пътя с възхитителна, покровителствена усмивка. Ако кажеха на някой непознат, че целият квартал му принадлежи, непознатият не би се изненадал при тези думи. Той не се обърна нито един път, видимо не обръщаше никакво внимание не само на мен, но и на хората, с които се разминаваше, като понякога само се усмихваше най-добронамерено на бавачките и децата по пътя си. Тъй вървях след него, докато стигнахме до група магазини, разположени откъм западната страна на парка.

Тук той спря пред една сладкарница, влезе (вероятно за да направи поръчка) и излезе веднага с парче торта в ръка. Някакъв италианец въртеше латерна пред магазина и една нещастна малка сбръчкана маймунка седеше върху инструмента. Графът спря, отхапа от тортата и сериозно връчи остатъка на маймунката. „Мой бедни, малки човече! — каза той с пресилена гальовност. — Изглеждаш гладен. В святото име на човечността аз ти предлагам нещо за обяд!“ Латернаджията жаловито протегна ръка за някое пени от доброжелателния непознат. Графът сви презрително рамене и отмина.

Стигнахме улиците и по-изисканите магазини между Ню Роуд и Оксфърд Стрийт. Графът спря отново и влезе в малък оптически магазин с надпис на витрината, който гласеше, че там се извършват поправки. Той излезе отново с оперен бинокъл в ръка, направи няколко крачки и се спря да разгледа афиша, поставен пред един магазин за музикални инструменти. Прочете внимателно афиша, размисли за миг и после махна към празния файтон, който минаваше покрай него. „Касата на операта“ — каза той на човека и потеглиха.

Пресякох улицата и на свой ред погледнах афиша. Обявеното представление бе „Лукреция Борджия“ и щеше да се състои същата вечер. Бинокълът в ръката на графа, вниманието, с което прочете афиша, и посоката, която съобщи на файтонджията, подсказваха, че той възнамеряваше да гледа спектакъла. Имах начин да се сдобия с две места в задната част на партера чрез един художник-изпълнител от театъра, когото познавах добре в миналото. Така поне аз и този, който щеше да бъде с мен, можехме да видим графа сред зрителите и в такъв случай щях да разбера още тази вечер дали Песка познава своя сънародник.

Пред вид на това реших без колебания как ще прекарам вечерта. Осигурих билетите и по пътя си оставих бележка в квартирата на професора. В осем без петнадесет отидох, за да го взема за театъра. Дребният ми приятел бе в състояние на голяма възбуда. В бутониерата си бе поставил красиво цвете, а под мишницата си държеше най-големия оперен бинокъл, който някога съм виждал.

— Готов ли сте? — попитах го.

— Ол райт, ол райт!^[1] — отвърна Песка.

Тръгнахме към театъра.