Уилки Колинс
Жената в бяло (62)

III

ЧЕТИРИ месеца изминаха. Дойде април — месецът на пролетта, месецът на промяната.

Зимата протече мирно и щастливо в новия ни дом. Оползотворих добре свободното си време, увеличих значително работата си и поставих средствата ни за съществуване на по-сигурна основа. Освободена от напрежението и тревогите, тегнали тъй дълго над нея и поставили я на сериозно изпитание, Мариан възвърна духа си и вродената й неуморимост започна отново да се проявява, макар и не с някогашния замах и жизненост.

По-податлива на промяна от сестра си, Лора показваше явен напредък под здравословното влияние на новия си живот. Изтощеният и блуждаещ поглед, състарил преждевременно лицето й, сега бързо го напускаше и изражението, което някога бе неговото първо очарование, сега бе първата от хубостите, които отново си възвръщаше. Наблюдавайки я съвсем внимателно, открих само едно сериозно последствие от заговора, който неотдавна застрашаваше разума и живота й. Споменът й за събитията от времето, когато бе напуснала Блакуотър Парк до мига на нашата среща в гробището на Лимъридж, бе загубен безнадеждно. При най-малкото споменаване на този период тя се променяше и започваше отново да трепери, думите й се объркваха, паметта й безпомощно се луташе. Тук и само тук лежаха дълбоко дирите на миналото — твърде дълбоко, за да бъдат заличени.

Във всичко останало тя толкова забележимо се бе възстановила, че в най-добрите си и радостни дни понякога изглеждаше и говореше като онази Лора от миналото. Щастливата промяна намери естествено отражение и у двама ни. След дълъг сън у насее пробуждаха нетленните ни спомени от Къмбърланд, които си приличаха по това, че бяха спомените за нашата любов.

Постепенно и неусетно във всекидневните ни отношения започна да настъпва смущение. Нежните думи, с които се бях обръщал към нея тъй естествено в дните на тъга и страдания, сега започнаха необяснимо да застиват на устните ми. По времето, когато страхът, че ще я загубя, владееше най-силно съзнанието ми, винаги я бях целувал вечер на раздяла и при първата ни среща сутринта. Сега, изглежда, целувката бе изчезнала от живота ни. Ръцете ни започнаха отново да треперят, когато се срещаха. В отсъствието на Мариан ние едва задържахме погледите си. Разговорът ни често замираше, когато бяхме сами. Докоснех ли я случайно, усещах, че сърцето ми започва силно да бие, както биеше някога в Лимъридж Хаус, а руменината, обагрила страните й, сякаш ме връщаше отново сред къмбърландските хълмове в някогашните ни роли на учител и ученичка. Тя дълго мълчеше, вглъбена в себе си, и отричаше, че мисли, когато Мариан й задаваше въпроси. Един ден с изненада забелязах, че съм изоставил работата си и съм се замечтал, загледан в малкия акварелен портрет, който й бях направил в беседката, където се срещнахме за първи път — точно така, както на времето изоставях картините на мистър Феърли, за да мечтая над току-що завършената рисунка. Колкото и променени да бяха сега обстоятелствата, с възраждането на нашата любов, изглежда, се възраждаха и отношенията ни от златните дни на първата ни дружба. Сякаш времето ни бе понесло към стария познат бряг върху останките от нашите разбити надежди.

На всяка друга жена бих могъл да кажа решителните думи, които все още се колебаех да изрека пред нея. Пълната безпомощност на положението й, липсата на приятели, поставяща я изцяло в зависимост от добротата и нежността, които можех да й засвидетелствувам, страхът ми, че твърде прибързано мога да докосна някакво тайно чувство в нея, твърде деликатно, за да бъде открито от мъжкия ми инстинкт — тези съображения и други подобни отнемаха увереността ми и ме караха да мълча. И все пак знаех, че трябва да се сложи край на задръжката помежду ни, че взаимоотношенията ни трябва да се променят и да придобият определена яснота в бъдещето и че аз трябваше пръв да осъзная необходимостта от промяна.

Колкото повече мислех за положението ни, толкова по-труден ми се виждаше опитът да го променя, а през това време атмосферата, при която живеехме тримата от зимата насам, оставаше все същата. Не мога да си обясня приумицата, породила това състояние, но бях завладян от мисълта, че някаква промяна на мястото и обстоятелствата, някакво неочаквано прекъсване в спокойното еднообразие на живота ни, осъществени така, че да ни предложат обстановка, различна от тази, в която бяхме навикнали да живеем, биха могли да ми помогнат да заговоря, без да поставям в твърде затруднено положение Лора и Мариан.

Имайки точно това пред вид, една сутрин заявих, че всички ние заслужаваме малко почивка и промяна. След известно обмисляне взехме решение да отидем за две седмици на морето.

На другия ден отпътувахме за един тих град на южното крайбрежие. В този ранен сезон бяхме единствените туристи. Пустите скали, плажът и пътеките, по които се разхождахме, бяха добре дошли за нас. Въздухът бе мек; от играта на априлската светлина и нейните сенки хълмът, гората и долината ставаха още по-красиви; а неспокойното море удряше вълните си под прозорците пи, сякаш и то като земята усещаше топлината и свежестта на пролетта.

Длъжен бях да се посъветвам с Мариан, преди да говоря с Лора, и сетне да действувам според нейното напътствие.

На третия ден след пристигането ни намерих сгоден случай да говоря с нея насаме. В мига, в който се погледнахме, бързият й инстинкт прочете мисълта ми, преди да мога да я изразя. С обичайната си енергичност и прямота тя заговори веднага и при това първа.

— Вие мислите по въпроса, за който стана дума помежду ни вечерта след завръщането ви от Хампшър — каза тя. — От известно време очаквам да заговорите за него; Имаме нужда от промяна в нашето малко домакинство, Уолтър; не можем да продължаваме много дълго тъй, както сме сега. Виждам това тъй ясно както и вие — тъй ясно както и Лора, макар че тя не казва нищо. Колко странно — сякаш отново се върнаха някогашните дни в Къмбърланд! Ние с вас сме пак заедно и Лора е отново тази, която живо ни интересува. Почти си представям, че тази стая е в Лимъридж и че тези вълни се разбиват в нашия бряг.

— Тогава вашите съвети ме напътствуваха — отговорих аз. — И сега, Мариан, с упование десет пъти по-силно ще се оставя да ме напътствувате отново.

Тя отвърна, като притисна ръката ми. Видях, че споменавайки миналото, силно я развълнувах. Седяхме заедно близо до прозореца и докато аз говорех, а тя ме слушаше, наблюдавахме великолепието на слънчевата светлина, огряла морската шир.

— Какъвто и да бъде резултатът от това довереничество между нас — продължих аз, — независимо дали то ще завърши радостно или тъжно за мен, интересите на Лора ще бъдат мои интереси за цял живот. Когато напуснем това място, независимо от обстоятелствата, при които ще го напуснем, моето категорично решение да изтръгна от граф Фоско признанието, което не успях да получа от неговия съучастник, остава непоколебимо. Нито вие, нито аз можем да предскажем какво ще направи този човек, ако го притисна до стената; само знаем от собствените му думи и действия, че е способен да насочи удара си към мен чрез Лора, без да изпита ни за миг колебание или угризение. При сегашното ни положение аз нямам никакви права спрямо нея, които обществото да потвърждава и законът да разрешава, а те именно могат да ми дадат сила в съпротивата срещу него и желанието да я защитя. Този факт създава сериозни пречки. Ако искам да се боря срещу графа за нашата правда с пълното съзнание за сигурността на Лора, аз трябва да водя тази борба в името на моята Съпруга. Съгласна ли сте с това дотук, Мариан?

— С всяка ваша дума — каза тя.

— Нямам намерение да използувам като предлог чувствата си — продължих аз. — Няма да се позовавам на любовта, оцеляла през всички поврати и потресения; ще основа единственото си оправдание, че мисля и говоря за нея като за моя съпруга, върху това, което току-що казах. Ако шансът да изтръгнем признание от графа е, както съм убеден, последният ни шанс да потвърдим публично факта за съществуването на Лора и двамата приемаме изтъкнатата от мен причина за нашия брак като лишена от възможно себелюбие. Но може би греша в това мое убеждение, може би разполагаме и е други средства за постигане на целта — по-сигурни и не тъй опасни. Трескаво дирих в съзнанието си такива средства, но не можах да ги открия. А вие?

— Аз също. Мислих, но напразно.

— По всяка вероятност — продължих по-нататък — възникналите пред мен въпроси по отношение на тази трудна тема са възникнали и пред вас. Трябва ли да се върнем с нея в Лимъридж сега, когато тя отново е предишната Лора, с надеждата, че ще я познаят хората от селото или децата от училището? Трябва ли да поискаме да се извърши проверка с почерка й? Да предположим, че го направим. Да предположим, че я познаят и се установи идентичността на почерка й. Нима, ако успеем в тези два случая, ще постигнем нещо повече от една отлична основа за дело в съда? Ще докажат ли тези факти нейната самоличност пред мистър Феърли, ще се завърне ли тя отново в Лимъридж Хаус въпреки показанията на леля й, смъртния акт, извършеното погребение и надписа върху надгробния камък? Не! Можем да се надяваме само, че ще съумеем да поставим под сериозно съмнение твърдението за нейната смърт — съмнение, което не може да се уреди по никакъв друг път освен юридически. Ще приема, че имаме (което в същност нямаме) достатъчно средства, за да проведем това разследване през всички етапи. Ще приема, че мистър Феърли може да бъде склонен да се откаже от предубежденията си, че лъжливите показания на графа и съпругата му и всички останали фалшификации могат да бъдат опровергани, че разпознаването на Лора няма да бъде отдадено на грешка между нея и Ан Катърик и че враговете ни няма да заявят, че почеркът е плод на ловка измама. Всичко това са предположения, които повече или по-малко са в разрез с обикновените вероятности; но нека ги отминем и се запитаме какъв ще бъде първият резултат или какви ще са първите въпроси, отправени към Лора по повод на заговора. Много добре знаем какъв ще бъде резултатът, защото знаем, че паметта й не може да възстанови събитията, случили й се в Лондон. Независимо дали ще бъде разпитана насаме или публично, тя е напълно неспособна да подпомогне собствените си твърдения. Ако вие, Мариан, не виждате всичко туй така ясно, както го виждам аз, утре ще заминем за Лимъридж и ще направим опита.

— Виждам го, Уолтър. Дори ако имахме средства да заплатим всички съдебни разноски, дори ако в края на краищата можехме да успеем, времето, нужно за тези процедури, щеше да бъде непоносимо дълго; непрестанното напрежение след всичко, което изстрадахме, би ни съсипало. Прав сте относно безнадеждността на отиването в Лимъридж. Бих искала да съм убедена също в твърдото ви решение да опитате този последен шанс с графа. Наистина ли е шанс?

— Безспорно, да. Това е шансът да открием на коя дата Лора е пътувала за Лондон. Без да се връщам към причините, които ви изложих неотдавна, аз все още съм твърдо уверен, че съществува несъответствие между датата на пътуването и датата върху смъртния акт. Там именно се намира слабото място на целия заговор — той ще рухне, ако го атакувам от тази посока, — а средствата за подобна атака са във владение на графа. Ако успея да ги измъкна от него, целта на вашия и моя живот е изпълнена. Ако се проваля, злото, което бе сторено на Лора в този свят, никога няма да бъде поправено.

— Вие самият страхувате ли се от провал, Уолтър?

— Не смея да очаквам успех и именно заради това, Мариан, говоря открито и ясно. Със сърцето и разсъдъка си мога да кажа, че надеждите на Лора за бъдещето са незначителни. Зная, че с наследството й е свършено, зная, че последната възможност да възстановим мястото й в света зависи от милосърдието на най-големия й враг, от един човек, който сега е напълно непристъпен и може да остане непристъпен докрай. След като е лишена от всякакво преимущество на тази земя, след като е повече от съмнително, че могат да й бъдат възвърнати рангът и положението, след като пред нея няма по-ясно бъдеще от това, което съпругът й, може да й осигури, най-сетне бедният учител по рисуване си позволява да разкрие сърцето си пред нея, без да й навреди. В дните на благоденствие, Мариан, аз бях само учителят, който насочваше ръката й; сега в злочестието й искам нейната ръка, за да стане моя жена!

Очите на Мариан ме погледнаха, изпълнени с нежност; не можех да кажа нищо повече. Сърцето ми преливаше, устните ми трепереха. Въпреки волята си чувствувах, че съществува опасността да започна да моля за нейното състрадание. Станах, за да напусна стаята. Тя стана в същия момент, сложи нежно ръка на рамото ми и ме спря.

— Уолтър! — каза тя. — Някога ви разделих за ваше и нейно добро. Почакайте тук, братко мой! Почакайте, мой най-скъпи и най-добри приятелю! Лора ще дойде и ще ви каже какво направих сега.

За първи път след прощалната сутрин в Лимъридж тя докосна челото ми с устните си. Една сълза капна върху лицето ми, когато ме целуна. После се обърна бързо, посочи стола, от който бях станал, и излезе от стаята.

Седнах сам край прозореца в очакване на решителния миг в моя живот. В тези напрегнати минути бях лишен от способността да разсъждавам. Всички познати възприятия ми действуваха с болезнена сила. Слънцето стана ослепително ярко, белите морски птици, конто се гонеха надалеч, сякаш прехвръкваха пред лицето ми, приглушеният шепот на вълните гърмеше в ушите ми.

Вратата се отвори и Лора влезе сама. Така бе влязла тя в стаята за закуска в Лимъридж Хаус сутринта, когато се разделихме. Някога тя се бе приближила към мен бавно и несигурно, изпълнена с горест и колебание. Сега влезе на бързите нозе на щастието, с лице, обляно от неговото озарение. По своя воля скъпите ръце се протегнаха да ме прегърнат, по своя воля сладките устни се устремиха към моите.

— Скъпи мой! — промълви тя. — Сега можем да си признаем, че се обичаме. — Главата й се сгуши с нежно доволство на гърдите ми. — Оо! — каза тя невинно. — Най-сетне съм толкова щастлива!

 

 

Десет дни по-късно бяхме още по-щастливи. Станахме семейство.