Уилки Колинс
Жената в бяло (60)

I

Първият ми подтик, след като прочетох необикновения разказ на мисис Катърик, бе да го унищожа. Закоравялата, безсрамна поквара на писанието от начало до край, отвратителната изопаченост на мисленето, упорито свързваща ме с беда, за която по никакъв начин не бях отговорен, и със смърт, за чието предотвратяване бях рискувал живота си — така ме потресоха, че тъкмо щях да скъсам писмото, когато ми хрумна съображение, което ме накара да изчакам малко, преди да го унищожа.

Това съображение нямаше нищо общо със сър Пърсивъл. Що се отнасяше до него, получените сведения само потвърждаваха заключенията, до които вече бях стигнал.

Той бе извършил своето престъпление, тъй както предполагах, и фактът, че мисис Катърик въобще не споменаваше за съществуващото копие на регистъра в Ноулсбъри, засили предишното ми убеждение, че сър Пърсивъл по всяка вероятност не е знаел за екземпляра и произтичащата от това опасност да бъде разкрит. Интересът ми относно фалшификацията сега бе изчерпан и единствената ми цел, запазвайки писмото, бе да го използувам в бъдеще за разясняването на последната загадка, която все още ме озадачаваше — произхода на Ан Катърик по бащина линия. В разказа на майка й се бяха прокраднали едно-две изречения, които можеха да се окажат от полза при търсенето на липсващите доказателства, след като се освободя от решаването на някои неотложни въпроси. Все още не бях изгубил надеждата или желанието да открия тези доказателства, защото продължавах да се интересувам от бащата на нещастното същество, почиващо в гроба на мисис Феърли.

Именно затуй запечатах отново писмото и го прибрах внимателно в портфейла си, за да го използувам, когато му дойде времето.

Следващият ден бе последният ми в Хампшър. След явяването ми пред съдията в Ноулсбъри и след приключването на отложеното следствие можех да се върна в Лондон със следобедния или вечерния влак.

Както обикновено първата ми задача сутринта бе да отида в пощата. Писмото от Мариан ме очакваше, но когато ми го подадоха, ми се стори необичайно леко. Нетърпеливо отворих плика. Вътре имаше само малко листче, сгънато на две. Няколкото набързо написани и размазани реда съдържаха следните думи:

„Върнете се колкото можете по-бързо. Принудена бях да сменя квартирата. Елате на Гауър Уок, Фулам (номер пет). Ще ви очаквам. Не се тревожете за нас; и двете сме в безопасност и добре, но се върнете. Мариан“

Вестта, съдържаща се в тези редове — вестта, която тозчас свързах с опит от страна на граф Фоско да извърши някоя подлост, — напълно ме съкруши. Стоях бездиханен с листчето, смачкано в ръката ми. Какво се е случило? Какво коварство е намислил и осъществил графът в мое отсъствие? Една нощ бе изминала, откакто Мариан бе написала бележката — колко часа щяха да изтекат, докато успея да се върна при тях? Някоя нова беда би могла да се е случила междувременно, за която въобще не знаех. А аз трябваше да стоя тук, на толкова много мили от тях, за да бъда на разположение на закона!

Трудно мога да си представя как вълнението и тревогата биха ме изкушили да пренебрегна задълженията си, ако не беше успокоителното влияние на вярата ми в Мариан. Пълното ми упование в нея бе единственото съображение на тази земя, което ми помогна да се удържа и ми даде кураж да чакам. Следствието бе първата пречка, която възпираше свободата на моите действия. Явих се там в уречения час, тъй като юридическите формалности изискваха присъствието ми, но не бях повикан, за да повторя показанията си. Това безполезно забавяне бе тежко изпитание, макар че сторих всичко по силите ми да превъзмогна нетърпението си и да проследя развоя на следствието колкото се може по-внимателно.

Лондонският адвокат (мистър Мериман) на покойния бе сред присъствуващите. Но той по никакъв начин не можа да окаже съдействие на следствието. Заяви само, че е неизразимо потресен и изненадан и че не би могъл да осветли загадъчните обстоятелства на случая. От време на време подсказваше въпроси, които следователят задаваше, но те не доведоха до никакъв резултат. Следствието, което бе проведено с най-голямо търпение и продължи три часа, изчерпа всички налични източници на информация и съдът се произнесе по обичайния начин за случаите на неочаквана смърт при злополука. Добавено бе, че не са намерени доказателства, които да покажат как са взети ключовете, как е предизвикан пожарът или поради каква причина покойният е влязъл в църковната канцелария. С това съдебното дирене приключи. Адвокатът на покойника бе натоварен да се погрижи за погребението и свидетелите бяха освободени.

Тъй като бях решил да не губя и минута за отиването до Ноулсбъри, платих сметката си в хотела и наех файтон, който да ме откара до градчето. Един господин, който чу, когато поръчвах файтона, и видя, че ще пътувам сам, ме осведоми, че живее в околностите на Ноулсбъри и попита дали бих имал нещо против, ако пътува с мен. Приех предложението му, без да се замислям.

Разговорът ни по време на пътуването бе естествено насочен към темата, погълнала вниманието на всички местни жители.

Новият ми познат се познавал с адвоката на починалия сър Пърсивъл и заедно с мистър Мериман били обсъждали делата на покойния джентълмен и въпроса за наследяването на неговото имущество. Затрудненията на сър Пърсивъл били известни навред в графството и на адвоката не оставало нищо друго, освен да се примири с този факт и най-откровено да го признае.

Той умрял, без да остави завещание и нямал никакви лични средства, които да остави някому дори ако бе направил завещание, защото цялото състояние, получено от съпругата му, било погълнато от неговите кредитори. Наследник на имението (тъй като сър Пърсивъл не бил уточнил този въпрос) оставал синът на първия братовчед на сър Феликс Глайд — офицер, командуващ военна част в Източните Индии. Той щял да има много затруднения около неочакваното наследство, но с течение на времето имуществото щяло да се възстанови и ако „капитанът“ бил пестелив, можел да умре богат човек.

Макар и погълнат от мисълта да се върна в Лондон, тази информация (чиято достоверност бе доказана от събитията) бе достатъчно интересна, за да привлече вниманието ми. Мисля, че тя оправдаваше решението ми да запазя в тайна моето откритие за извършената от сър Пърсивъл измама. Наследникът, чиито права той бе присвоил, сега щеше да получи имението. Приходите от него през последните двадесет и три години, принадлежащи му по право, бяха пропилени от покойния до последното пени и нямаше как да се възвърнат. Ако проговорех, това нямаше да бъде от полза за никого. Ако запазех тайната, мълчанието ми щеше да прикрие истинското лице на мъжа, който бе прилъгал Лора да сключи брак с него. Заради нея исках да я скрия; и пак заради нея разказвам тази история с измислени имена.

Разделих се с моя случаен спътник в Ноулсбъри и отидох веднага в общината. Както очаквах, никой не поднови обвиненията срещу мен — необходимите формалности бяха спазени и аз бях освободен. Когато си тръгвах, връчиха ми писмо от мистър Досън. Той ме уведомяваше, че ще отсъствува поради професионални задължения и повтаряше направеното предложение да ми съдействува в случай на нужда. В отговор му изпратих писъмце, изразявайки сърдечно признателността си за любезността му, като се извиних, че не мога да му благодаря лично поради наложителната необходимост да се завърна незабавно в Лондон.

Половин час по-късно бързият влак ме отвеждаше обратно към Лондон.