Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Woman in White, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 39гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Boman(2008)

Издание:

Уилки Колинс. Жената в бяло

Английска. Първо издание

Народна култура, София, 1983

 

Превод от английски Мариана Шипковенска

Рецензент Бояна Петрова

Редактор Жечка Георгиева

Художник Светлана Йосифова

Художник-редактор Стефан Десподов

Технически редактор Йордан Зашев

Коректори Грета Петрова, Стефка Добрева

Литературна група ХЛ. 04 9536622611/5557-46-83

Дадена за набор юли 1983 г. Подписана за печат септември 1983 г. Излязла от печат октомври 1983 г. Формат 84×108/32. Печатни коли 40,50. Издателски коли 34,02. УИК 36,22. Цена 4,08 лв.

Печат: ДП „Димитър Благоев“, София

 

Wilkie Collins. The Woman in White

Everyman’s Library London, 1962

История

  1. —Добавяне

V

„Избяга от моя приют за душевноболни!“

Трябва да призная, че страшното заключение, което можах да направя при тези думи, не бе тъй внезапно или неочаквано за мен. Някои от странните въпроси, които ми зададе жената в бяло след моето недомислено обещание да я оставя да действува по своя воля, ме бяха довели до извода, че тя е или вятърничава и неуравновесена, или че някакво недавнашно жестоко сътресение е нарушило душевното й равновесие. Но мога честно да заявя, че мисълта за безусловна лудост, която ние всички свързваме с приютите за душевноболни, не ми бе минала през ума по отношение на нея. Не забелязах нищо в езика или действията й, което да я докаже; не виждах нищо, което да я докаже и сега, когато, обръщайки се към полицая, непознатият я разкри с думите си в нова светлина.

Какво бях направил? Помогнах на една жертва на най-жестокото от всички нечестни пленничества да избяга или пуснах най-безотговорно сред пълния с изненади лондонски свят едно несретно същество и ад чиито действия мой дълг, както и дълг на всеки човек, бе милосърдно да бдя? Прималя ми, когато този въпрос възникна в съзнанието ми, и с укор към себе си разбрах, че твърде късно си го задавам.

Мисълта да си легна, когато най-сетне се завърнах в квартирата си на Клемънтс Ин, бе безполезна при душевния смут, в който бях изпаднал. Нямаше да минат много часове и аз трябваше да отпътувам за Къмбърланд. Седнах и започнах да скицирам, после да чета; но жената в бяло застана между мен и молива ми, между мен и книгата. Дали беда не е сполетяла това окаяно същество? Това бе първата ми мисъл, макар и егоистично да я отбягвах. Последваха и други мисли, върху които не бе тъй мъчително да разсъждавам. Къде ли е спряла каретата? Какво ли прави сега? Дали са я открили и заловили двамината от открития файтон? Или все още бе способна да контролира собствените си действия? А може би ние с нея следвахме нашите различни пътища към една точка в неизвестното бъдеще където отново щяхме да се срещнем?

Изпитах облекчение, когато дойде време да заключа вратата си, да кажа сбогом на лондонските си грижи лондонските си ученици и лондонските си приятели и да тръгна към нови интереси и нов живот. Дори блъсканицата и суматохата на гарата, тъй изтощителни и зашеметяващи друг път, сега повдигнаха настроението ми и ми подействуваха добре.

 

 

Според указанията за пътуването трябваше да се отправя към Карлайл и след това да се отклоня по железопътната линия в посока на крайбрежието. За нещастие като начало нашият локомотив се повреди между Ланкастър и Карлайл. Поради престоя, предизвикан от този случай, пристигнах твърде късно за другия влак, с който трябваше да продължа веднага. Наложи се да чакам няколко часа; когато следващият влак най-сетне ме остави на най-близката гара до Лимъридж Хаус, часът минаваше десет и нощта бе тъй тъмна, че едва открих кабриолета, теглен от едно пони, с който мистър Феърли бе наредил да ме посрещнат.

Кочияшът бе очевидно разтревожен от късния час на моето пристигане. Типично за английските слуги, той бе намръщен с цялата почтителност, която се изисква от него. Потеглихме бавно през мрака в пълно мълчание. Пътищата бяха лоши и дълбоката нощна тъмнина затрудняваше бързото ни придвижване. Според часовника ми бе изтекъл почти час и половина, откакто напуснахме гаричката, когато дочух шума на морето в далечината и колелата на кабриолета заскърцаха по гладко покрита с чакъл алея. Посрещнат бях от сериозен слуга без ливрея, който ме осведоми, че семейството вече е легнало, и след това ме въведе в просторна стая, където ме чакаше вечерята ми, сложена самотно в далечния край на огромна и пуста махагонова маса.

Бях твърде изморен и унил, за да ям и да пия много, за което допринесе и сериозният слуга, който ме обслужваше така претенциозно, сякаш в къщата бе пристигнала за вечеря малка компания, а не един-единствен човек. След четвърт час бях готов, за да ме отведат в спалнята ми. Сериозният слуга ме въведе в красиво мебелирана стая, каза: „Закуската е в девет часа, сър“, огледа се наоколо, за да се увери, че всичко е на мястото си, и безшумно се оттегли.

„Какво ли ще сънувам тази нощ? — помислих си аз, като изгасих свещта. — Жената в бяло или неизвестните обитатели на този къмбърландски дом?“ Какво странно чувство — да спиш в къщата като приятел на семейството и въпреки това да не си виждал ни един от онези, които живеят в нея!