Уилки Колинс
Жената в бяло (55)

IX

Напуснах къщата, усещайки, че мисис Катърик ми бе помогнала да направя една крачка напред пряко волята си. Преди да стигна до завоя, който извеждаше от площада, вниманието ми бе неочаквано привлечено от шума на затваряща се врата.

Обърнах се и видях един дребен човечец, облечен в черно, да стои на стъпалата на къщата, която, доколкото можех да преценя, се намираше до жилището на мисис Катърик. Човекът въобще не се поколеба накъде да тръгне — приближаваше бързо към завоя, където бях спрял. Разпознах го — това бе служителят от адвокатската кантора, който бе вървял пред мен при посещението ми в Блакуотър Парк и се бе опитал да ме предизвика към кавга, когато го попитах дали мога да разгледам къщата.

Останах на мястото си, за да разбера дали иска да ме доближи и да ме заговори. За моя изненада той отмина бързо, без да каже дума, без дори да ме погледне. Това бе в такъв разрез с действията, които имах основание да очаквам от негова страна, че аз пък реших да не го изпускам от очи и да се опитам да разбера с какви поръчения е натоварен сега. Без да се тревожа дали ме вижда, или не, тръгнах след него. Той не се обърна нито веднъж и ме отведе направо на гарата.

Влакът щеше да потегли и двама-трима закъснели пътници се бяха скупчили пред малкото гише, през което се издаваха билетите. Присъединих се към тях и чух ясно, че служителят от адвокатската кантора иска билет за Блакуотър. Преди да си тръгна, се уверих, че наистина отпътува с влака.

Само по един начин можех да тълкувам току-що видяното и чутото. Напълно сигурен бях, че човекът излезе от къща в съседство с жилището на мисис Катърик. Вероятно там се е бил настанил като наемател по нареждане на сър Пърсивъл, който очакваше, че рано или късно моите разследвания ще ме накарат да се свържа с мисис Катърик. Несъмнено ме е видял как влизам и излизам и бе отпътувал с първия влак, за да предаде съобщението си в Блакуотър Парк, където сър Пърсивъл вероятно бе отседнал (предполагах, че той очевидно знаеше за моите действия), за да ме причаква, ако се върна в Хампшър. По всичко личеше, че не оставаше много време до деня, когато двамата щяхме да се срещнем.

Какъвто и обрат да бе предопределен на събитията, аз бях решил да следвам целта си докрая, без да се спирам или да се обръщам заради сър Пърсивъл или който и да е друг. Голямата отговорност, която ми тежеше неимоверно в Лондон — отговорността да ръководя, и най-незначителните си действия така, че да предотвратя всяка зла случайност да бъде открито Лориното убежище, — не съществуваше тук в Хампшър. Можех да се движа спокойно из Уелмингам и извън него, а ако от непредвидливост пропуснех да взема някакви предпазни мерки, непосредствените последствия поне щяха да бъдат насочени само срещу мен.

Когато напуснах гарата, зимната вечер бе вече настъпила. Едва ли щях да имам голяма полза, ако продължех разследванията си след мръкнало в това непознато място. Поради това се отправих към най-близкия хотел, поръчах си вечеря и наех стая за нощта. След туй писах на Мариан, за да й съобщя, че съм жив и здрав и че имам някакви перспективи за успех. Преди да замина, й бях дал указание да адресира първото си писмо до мен (писмото, което очаквах да получа на следната утрин) до „Пощата, Уелмингам“ и сега я помолих да изпрати и второто си писмо на същия адрес. Можех да го получа без затруднения, като пиша на пощенския началник, ако случайно не съм в града, когато то пристигне.

Столовата на хотела, когато вечерята напредна, остана безлюдна. Можех да размишлявам върху това, което бях извършил този следобед необезпокояван, сякаш бях у дома си. Преди да си легна, внимателно обмислих необичайния си разговор с мисис Катърик и без бързане потвърдих заключенията, които бях направил припряно в първата половина на деня.

Канцеларията при църквата на Стария Уелмингам бе изходната точка, където бавно се върнаха разсъжденията ми след всичко, което бях чул мисис Катърик да казва и я бях видял да върши.

Когато мисис Клемънтс спомена за първи път пред мен за църковната канцелария, реших, че това е най-странното място, което сър Пърсивъл е могъл да избере за своите тайни срещи с жената на псалта. Именно под влияние на това впечатление, а не по друга причина, споменах най-преднамерено пред мисис Катърик „църковната канцелария“ — това бе една от по-незначителните подробности в историята, която забелязах, докато говорех. Готов бях да чуя объркан или ядосан отговор, но пълният ужас, който я обхвана при тези думи, ме изненада невероятно. Отдавна свързвах тайната на сър Пърсивъл с прикриването на сериозно престъпление, за което мисис Катърик знае, но по-нататък от това не бях стигнал. Сега пристъпът на ужас, обхванал жената, свързваше престъплението пряко или косвено с църковната канцелария и ме убеждаваше, че тя не е била само негова свидетелка, а извън всякакво съмнение и съучастничка.

В какво се е състояло престъплението? Всичко сочеше, че освен опасността в него е имало и нещо низко, защото иначе мисис Катърик не би повторила собствените ми думи за положението и властта на сър Пърсивъл с явното презрение, което отчетливо изрази. В такъв случай това бе долно и опасно престъпление, в което тя имаше дял и което бе свързано е църковната канцелария.

Следващото съображение, което трябваше да разгледам, ме придвижи още една крачка напред. Неприкритата ненавист на мисис Катърик към сър Пърсивъл явно бе насочена и към майка му. Тя бе споменала с горчив сарказъм изтъкнатия род, от който той произхождаше „особено по майчина линия“. Що значеше това? За него можеше да има само две обяснения. Или майка му не е била родена аристократка, или репутацията й е била накърнена от някакво скрито петно, за което мисис Катърик и сър Пърсивъл са знаели. Можех да проверя първото обяснение, като погледна брачния регистър и по този начин открия моминското й име и родословието й, преди да продължа по-нататък.

От друга страна, ако второто предположение бе вярното, какво би могло да накърни репутацията й? Спомняйки си разказаното от Мариан за бащата и майката на сър Пърсивъл и за подозрително изолирания от обществото живот, който са водили двамата, сега се запитах възможно ли бе майка му въобще да не се е омъжвала. Тук отново брачният регистър можеше да ми покаже дали това подозрение се основава на някаква истина. Но къде можех да го намеря? В този момент се върнах отново към направените вече заключения и по пътя на същата логика, която ме доведе до мястото на скритото престъпление, реших, че регистърът също се намира в канцеларията на църквата в Стария Уелмингам.

Това бяха резултатите от разговора ми с мисис Катърик — това бяха различни съображения, сочещи настоятелно към едно място, което „определи посоката на действията ми през следващия ден.

 

 

Утринта бе облачна и свъсена, но не валеше дъжд. Оставих чантата си в хотела и след като разпитах за пътя, отправих се пеша към църквата на Стария Уелмингам.

Разстоянието беше повече от две мили по нанагорнище. На върха на хълма се издигаше църквата — стара, похабена от годините сграда, с тежки подпори отстрани и тромава, квадратна кула отпред. Канцеларията бе залепена за гърба й и, изглежда, бе строена по същото време. Около сградата тук-там се виждаха останките от селото, където някога бе обитавал съпругът на мисис Клемънтс и чиито жители отдавна го бяха напуснали, преселвайки се в новия град. Една част от празните къщи бяха съборени до външните им стени, други бяха оставени на разрухата на годините, а в някои все още живееха хора, очевидно от най-бедните прослойки. Гледката бе печална и все пак въпреки развалините не колкото съвременния град, който току-що бях напуснал. Тук погледът можеше да се отпусне сред кафявия, разлюлян от вятъра кръгозор на околните нивя — дърветата, макар и голи, нарушаваха монотонността на гледката и подсказваха на душата, че лятото и неговите цветове все пак ще дойдат.

Като излязох откъм задната част на църквата и тръгнах покрай някои от съборените къщички, търсейки човек, който да ме упъти към псалта, видях как двама мъже надничат иззад една стена към мен. По-високият от тях — як мъжага, облечен като лесничей, ми беше непознат. Другият бе един от мъжете, проследили ме в Лондон, когато излязох от кантората на мистър Кърл. Тогава специално го загледах и сега бях сигурен, че не греша в предположението си.

Нито той, нито спътникът му се опитаха да ме заговорят. Държаха се на почетно разстояние, но поводът за присъствието им в района на църквата бе повече от ясен. Бе точно тъй, както се бях досетил — сър Пърсивъл вече се бе подготвил за мен. Предната вечер са му съобщили за посещението ми при мисис Катърик и тези двамата бяха поставени на стража около църквата в очакване да се появя в Стария Уелмингам. Ако исках допълнително доказателство, че най-сетне разследванията ми са се насочили правилно, предприетият план за моето следене ми ги достави.

Отдалечих се от църквата, докато стигнах до една от обитаваните къщи с малка зеленчукова градина до нея, където работеше някакъв човек. Той ме упъти към жилището на псалта, което се намираше малко по-нататък, на края на изоставеното село. Той си беше у дома и тъкмо си обличаше балтона. Това бе един жизнерадостен, непринуден възрастен човек, който говореше високо и имаше много ниско мнение (както скоро открих) за мястото, където живееше, и едно щастливо чувство на превъзходство спрямо съседите си поради факта, че някога бе ходил в Лондон.

— Хубаво е, че дойдохте раничко, сър — каза старецът, когато му съобщих целта на посещението си. — Трябваше да изляза още преди десет минути. Енорийски дела, сър, а доста път трябва да измина, докато ги приключа, като се има пред вид и възрастта ми. Но слава богу, краката все още ме държат. Докато човек не се откаже от краката си, има хляб в него. Не мислите ли и вие така, сър?

Докато говореше, той взе ключовете си от една кука зад огнището и заключи вратата на къщичката си зад нас.

— У дома няма никой, който да се грижи за домакинството ми — заяви псалтът, явно щастлив, че е освободен от всякакво семейно бреме. — Жена ми е там, в църковното гробище, а децата се изпожениха. Ужасно място, нали, сър? Но енорията е голяма — не всеки би могъл да се оправи като мен с работата. Трябва да е учил човек, пък аз съм дал своето, че и отгоре. Мога да говоря на чист английски език като кралицата (господ да я благослови), а това е къде-къде повече, отколкото мнозина тук знаят. Вие сте от Лондон, предполагам, сър? Бях в Лондон преди двадесет и пет години. Е и какво ново има там сега, ако обичате да ми кажете?

Бъбрейки тъй, той ме поведе обратно към канцеларията. Огледах се, за да видя дали двамата шпиони са все още наблизо. Никъде не ги забелязах. След като бяха разбрали, че отивам при псалта, те сигурно се бяха скрили, за да могат свободно да следят следващите ми действия.

Вратата на църковната канцелария беше от здрав, стар дъб, обкована с големи гвоздеи, и псалтът мушна тежкия ключ на мястото му с вида на човек, който знае, че му предстои нещо трудно и не си вярва напълно, че ще успее да го извърши.

— Принуден съм да ви въведа оттук, сър — поясни той, — защото вратата на канцеларията откъм църквата е залостена. Иначе бихме могли да минем през църквата. Ама че проклета ключалка! Бива си я за врата на затвор — колко пъти е запъвала, ако знаете, и трябва да се смени с нова. Най-малко петдесет пъти съм го казвал на църковния настоятел. А той все «Ще видя» и ей го на — нищо не прави. Ах, загубено място е туй. Не е като Лондон, нали, сър? Бог да в поживи, а ние тук всички сме заспали. Не сме в крак с времето.

След като повъртя насам-натам ключа, тежката ключалка поддаде и той отвори вратата. Канцеларията бе по-голяма, отколкото предполагах, съдейки само отвън. Беше мрачна, плесенясала, тъжна стара стая със скосен гредоред. По протежение на две от стените й, по-близките до вътрешността на църквата, бяха вградени тежки дървени шкафове с рафтове, проядени от червеите и грохнали от старост. В единия от ъглите на тези шкафове висяха няколко църковни столи, щръкнали в краищата като някаква непривична драперия. Под столите на пода се намираха три сандъка с полуотворени капаци и от всичките им пукнатини и цепнатини стърчеше слама. Зад тях в един ъгъл имаше куп прашясала хартия, част от нея беше голяма и навита на рула като архитектурни планове, другата беше небрежно струпана като документи или писма. Стаята някога се е осветявала от странично прозорче, зазидано сега и заменено от малък стъклен отвор на тавана. Атмосферата бе тежка и душна, станала още по-подтискаща от затварянето на вратата, която водеше към църквата. Тази врата също бе от здрав дъб и бе залостена отгоре и отдолу.

— Можеше да бъде по-подреденичко, нали, сър? — заяви жизнерадостният псалт. — Но когато човек е на такова загубено място, какво може да направи? Ами да, я вижте само тия сандъци. Тъй си седят от една година, че може и повече да е, и чакат да ги изпратим в Лондон; ей ги на, само правят боклук и ще си останат тук, докато ги държат пироните. Ще ви кажа нещо, сър. Както споменах вече, това не е Лондон. Тук всички сме заспали. Бог да ви поживи, не сме в крак а времето ние!

— Какво има в сандъците? — попитах аз.

— Части от дърворезбата на амвона, икони от олтара и от галерията, където е органът — поясни псалтът. — Образите на дванадесетте апостоли върху дърво и ни един не е запазен. Всичките са изпотрошени, надупчени от дървоядите, а в краищата направо се разпадат. Крехки са като порцелан, сър, а са стари колкото църквата, ако не и по-стари от нея.

— А защо щяхте да ги изпращате в Лондон? За реставрация ли?

— Точно тъй, сър — за реставрация, а на тези, които са напълно повредени, трябваше да се направят копия. Но ей на, бог да ви поживи, парите не стигнаха и сега чакат нови волни пожертвувания, ама няма кой да ги направи. Тая работа стана преди една година, сър. Шестима джентълмени се събраха на вечеря в хотела на новия град. Държаха речи, взеха решения, подписаха се под тях и напечатаха хиляди листовки. Хубави листовки, сър, изписани в готически шрифт с червено мастило, в които се казваше, че е срамота да не се ремонтира църквата и да не се реставрират резбите и така нататък. Ей ги на листовките, дето не можахме да ги раздадем, и плановете на архитектите със сметките, и цялата кореспонденция, заради която всички се изпокараха и накрая споровете свършиха там в ъгъла зад сандъците. Отначало капна някоя и друга пара, но може ли човек да очаква нещо добро извън Лондон? Стигна колкото да опаковаме изпочупените резби, да платим за плановете, на печатаря и толкоз — ни пени повече не остана. Седят си там нещата, както вече ви казах. Няма къде другаде да ги държим — никой в навия град не го е грижа за нас. Загубено място е туй, а ей на и канцеларията е цялата наопаки — и кой да помогне, питам аз?

Нетърпението ми да видя регистъра ме накара да не поощря бъбривостта на стареца. Съгласих се, че никой не би помогнал да се оправи бъркотията на църковната канцелария, и след това предложих без повече бавене да пристъпим към нашата работа.

— Аа, брачният регистър, да — каза псалтът, като извади малка връзка ключове от джоба си. — Много ли назад ще търсите, сър?

Мариан ми бе съобщила възрастта на сър Пърсивъл, когато говорихме за годежа му с Лора. Тогава ми бе казала, че е на четиридесет и пет години. Изчислявайки назад, като включих и изтеклата междувременно година, открих, че трябва да е роден през 1804-а и че мога спокойно да започна преглеждането на регистъра от тази дата.

— Искам да започна с 1804 година — казах аз.

— А оттам накъде, сър — попита псалтът. — Напред или назад?

— От 1804 година назад.

Той отвори вратата на един от шкафовете — този, от чиято страна бяха окачени столите — и извади голям том, подвързан с омазнена кафява кожа. Поразих се от несигурното място, където се пазеше регистърът. Вратата на шкафа бе изкривена и напукана от годините, а ключалката му беше съвсем малка и обикновена. Бих могъл лесно да я отворя с бастуна, който държал в ръката си.

— Смятате ли, че това е достатъчно надеждно място за съхранението на регистъра? — запитах аз. — Такава важна книга би трябвало да бъде защитена с по-добра ключалка и внимателно пазена в железен сейф.

— Хм, колко странно! — възкликна псалтът, като затвори книгата точно след като я беше отворил и плесна весело с ръка по корицата й. — Точно същото казваше старият ми господар преди много, много години, когато бях младеж. «Защо регистърът»(имайки пред вид точно този регистър, който е под ръката ми) не се пази в железен сейф?“ Най-малко сто пъти ми го е казвал. На времето той беше адвокат, сър, но изпълняваше също и длъжността на псалт към църковната канцелария. Фин, сърдечен стар джентълмен, такива като него няма много. Докато беше жив, държеше копие от тази книга в кантората си в Ноулсбъри и най-редовно го пращаше тук, за да се впишат новите данни. Може и да не повярвате, но той си имаше определени дни — един-два пъти на всяко тримесечие, и идваше сам тук в църквата на бялото си старо пони, за да провери със собствените си очи и ръце дали всичко е вярно. „Откъде мога да знам — обичаше да казва той, — че някой няма да открадне или да унищожи регистъра от тази канцелария? Защо не се съхранява в железен сейф? Защо не мога да накарам другите да бъдат внимателни като мен? Някой ден ще се случи нещо и когато регистърът изчезне, енорията ще оцени стойността на моето копие.“ След това си смръкваше от енфието и се оглеждаше самоуверено като лорд. Ах, трудно могат да се намерят сега хора, които да вършат работата си, както той я вършеше. Човек може и в Лондон да иде и пак да не намери такъв. Коя година казахте, сър? Хиляда осемстотин и коя?

— Хиляда осемстотин и четвърта — отговорих аз, решавайки да не давам повече възможност на стареца да бъбри, докато не приключа с разглеждането на регистъра.

Псалтът си сложи очилата и започна да разгръща страниците, като най-внимателно плюнчеше палеца и показалеца си на всяка трета страница.

— Ето, сър — каза той, като отново шляпна весело отворената книга. — Ето годината, която ви интересува.

Тъй като не знаех в кой месец е роден сър Пърсивъл, започнах отзад напред. Регистърът беше от стария вид. Всички данни бяха вписани на ръка, като помежду си бяха отделени с мастилена линия от единия до другия край на страницата.

Стигнах до началото на 1804 година, без да срещна регистрацията на брака, и после продължих нататък — декември 1803, ноември, октомври…

Не! Започнах да разлиствам страниците от септември. И там открих търсеното. Погледнах внимателно вписаните данни. Те се намираха най-долу на страницата и поради липса на място бяха сбити, в сравнение с останалите брачни регистрации. Предходната привлече вниманието ми с обстоятелството, че малкото име на младоженеца беше като моето. А следващата регистрация, с която започваше новата страница, се отличаваше с голямото си място, тъй като бяха вписани едновременно браковете на двама братя. Регистрацията на брака на сър Феликс Глайд не се открояваше с нищо освен с тясното пространство, на което беше сбита в дъното на страницата. Сведението за съпругата му бе обичайното за такива случаи. За нея бе писано: „Сесилия Джейнс Елстър, живееща в Парк Вю Котиджис, Ноулсбъри, единствена дъщеря на Патрик Елстър, родом от Бат.“

Записах тези данни в бележника си, изпълнен с несигурност и разочарование за това, което трябваше да правя оттук нататък. Въобразявал си бях, че тайната е вече в ръцете ми, а сега тя изглеждаше по-недостижима от всякога.

Какви догадки за някаква необяснима тайна можеха да се направят от посещението ми в църковната канцелария? Не виждах никакви. Бележех ли някакъв напредък по откриването на подозираното петно в репутацията на майката на сър Пърсивъл? Фактът, в който се бях уверил, оправдаваше репутацията й. Пред мен се откриваше безконечната перспектива на нови съмнения, нови трудности, нови протакания. Какво да правя сега? Единственият непосредствен ход изглеждаше следният: да започна разследвания за „мис Елстър от Ноулсбъри“ с надеждата, че ще се придвижа напред към главната си цел, откривайки преди това тайната за ненавистта на мисис Катърик към майката на сър Пърсивъл.

— Намерихте ли туй, що търсехте, сър? — запита псалтът, когато затворих регистъра.

— Да — отговорих му, — но ми остават да направя все още някои проучвания. Предполагам, че свещеникът, който е извършвал богослуженията през 1803 година, не е вече между живите.

— Не, сър, не е. Той починал три или четири години преди аз да дойда тук, а това беше през 27-а. Получих това място, сър — продължи моят бъбрив стар приятел, — чрез псалта, който го напусна преди мен. Казват, че бил прокуден от дом и родина от съпругата му, а тя все още живее тук в новия град. Самият аз не зная кое е право и кое криво в тая история — знам само, че получих мястото. Мистър Уансбъро ми помогна за тая служба — синът на моя стар господар, за когото ви разправях. Не сте срещали такъв непринуден, приятен джентълмен — ходи на лов, занимава се с кучетата си и тъй нататък. Той е член на енорийския съвет сега, както едно време баща му.

— Не ми ли казахте, че бившият ви господар е живял в Ноулсбъри? — запитах аз, припомняйки си дългата история за изрядния джентълмен от старата школа, с която моят бъбрив приятел ме бе изтощил, преди да ми отвори регистъра.

— Тъй, точно тъй, сър — отговори псалтът. — Старият мистър Уансбъро живееше в Ноулсбъри и младият мистър Уансбъро също живее там.

— Казахте, че е член на енорийския съвет и отговаря за църковната канцелария, както баща му преди него. Не ми е съвсем ясно какво означава това?

— Наистина ли, сър? А пък сте от Лондон! Всяка енорийска църква определя един от членовете на съвета си да наблюдава църковната канцелария, като освен това е назначен и псалт. Псалтът е човек като мен (като се изключи фактът, че съм по-учен от мнозина от тях, макар и да не се хваля с това.) А наблюдателят на канцеларията обикновено е пост, който се дава на адвокатите, защото, ако има да се върши някаква работа, те са най-вече хората, които могат да я свършат. И в Лондон е така. Всяка енорийска църква си има наблюдател за канцеларията — можете да ми повярвате — и той непременно е адвокат.

— В такъв случай младият мистър Уансбъро е адвокат?

— Разбира се, сър — адвокат на Хай Стрийт в Ноулсбъри, в старата кантора на баща му. Колко пъти съм я мел и току ще видя стария господин, подкарал в тръс бялото си пони, тръгнал по работа, но пак имаше време да гледа наляво и надясно и всички го поздравяваха! Бог да ви поживи, известна личност беше той! Би преуспял и в Лондон!

— Далеч ли е оттук до Ноулсбъри?

— Не е близко, сър — заяви псалтът с тази преувеличена представа за разстоянията и трудностите, свързани с придвижването от едно място до друго, които са типични за всички провинциалисти. — Около пет мили, сигурен съм!

Все още беше рано преди обяд. Разполагах с достатъчно време, за да отида до Ноулсбъри и да се върна обратно в Уелмингам; и вероятно нямаше друг човек в града освен местния адвокат, който да може да ми даде сведения за личността и положението на майката на сър Пърсивъл преди брака й. Решавайки да тръгна незабавно пеша за Ноулсбъри, аз излязох от църковната канцелария.

— Най-любезно ви благодаря, сър — каза псалтът, когато мушнах в ръката му нещичко. — Наистина ли възнамерявате да извървите целия път до Ноулсбъри и обратно? Е, краката здраво ви държат — голяма благословия е това. Ето пътя. Няма как да го сбъркате. Жалко, че и аз не съм натам — приятно е да срещнеш в такова загубено място един джентълмен от Лондон. Човек научава туй-онуй. Довиждане, сър, и още веднъж любезно ви благодаря.

Разделихме се. Когато църквата остана зад мен, обърнах се и долу на пътя отново видях двамата мъже с още един, който се бе присъединил към тях. Това беше дребният, човек в черните дрехи, когото предната вечер бях проследил до гарата.

Тримата постояха малко, разговаряйки, после се разделиха. Мъжът в черно тръгна сам към Уелмингам — другите двама останаха заедно в очакване да ме последват веднага щом тръгна.

Продължих, без да показвам, че им обръщам внимание. В този момент не изпитвах някакво съзнателно раздразнение от тях, напротив — те съживиха гаснещите ми надежди. Изненадан от откриването на брачната регистрация, бях забравил извода, до който стигнах, когато забелязах мъжете край църковната канцелария. Тяхното повторно появяване ми напомни, че сър Пърсивъл е очаквал посещението ми в църквата на Стария Уелмингам като резултат от моя разговор с мисис Катърик — инак тон не би изпратил шпионите си да ме чакат там. Макар че вписаните данни изглеждаха както си му е редът, в тях имаше нещо гнило. Усещах, че в регистъра има нещо, което все още не бях открил.