Уилки Колинс
Жената в бяло (54)

VIII

Когато се прибрах у дома след разговора с мисис Клемънтс, останах поразен от промяната, настъпила в Лора. Нежността и търпението, които дългото нещастие тъй жестоко се бе опитвал напразно да победи, изглежда, сега я бяха напуснали. Безчувствена към всички опити на Мариан да я успокои и забавлява, тя седеше, без да обръща внимание на захвърлената на масата рисунка, и с упорито сведем поглед кършеше неспокойно пръсти в скута си, Когато влязох, по лицето на Мариан бе изписано мълчаливо отчаяние. Тя стана, изчака миг да види дали Лора ще вдигне очи при появяването ми, пошепна: „Опитайте се, ако можете, да й въздействувате“ и излезе от стаята.

Седнех на освободения стол, нежно разтворих бедните, изтощени неспокойни пръсти и взех двете й ръце в моите.

— За какво мислите, Лора? Кажете ми, скъпа моя, опитайте се да ми кажете.

Тя се бореше със себе си и вдигна поглед към мен.

— Не мога да бъда щастлива — каза ми, — не мога да не мисля… — Тя замълча, наклони се малко напред и положи глава на рамото ми с ужасяваща, безмълвна безпомощност, която ме прониза в сърцето.

— Опитайте се да ми кажете — повторих нежно аз. — Опитайте се да ми кажете защо не сте щастлива.

— Толкова съм безполезна — аз съм такава тежест и за двама ви — отвърна тя с тежка, безнадеждна въздишка. — Вие работите и печелите пари, Уолтър, а Мариан ви помага. Защо не мога и аз нещо да правя? И накрая вие ще заобичате Мариан повече от мен — така ще стане, защото съм безпомощна! Оо, недейте, недейте да се отнасяте с мен като с дете!

Вдигнах главата й, пригладих разбърканите кичури, които падаха върху лицето й, и я целунах — моето бедно, повехнало цвете! Моята несретна, съкрушена сестра!

— Вие ще ни помагате, Лора — казах й. — Още от днес ще започнете, скъпа моя.

Тя ме погледна с трескаво нетърпение, бездиханна от желание и аз потръпнах в предчувствието за нови надежди, които бях пробудил с тези няколко думи.

Станах, подредих нещата й за рисуване и ги поставих близо до нея.

— Знаете, че работя и печеля пари от рисуването — казах й. — Сега, след като положихте толкова големи усилия, след като отбелязахте такъв голям напредък, вие също ще започнете да работите и да печелите. Опитайте се да довършите тази малка скица колкото се може по-добре. Когато стане готова, аз ще я взема със себе си и този, който купува всичко мое, ще купи и нея. Ще пазите припечеленото от вас и когато Мариан ви поиска пари, ще й помагате, тъй както й помагам аз. Помислете само колко полезна ще бъдете за всички ни и скоро ще бъдете напълно щастлива, Лора.

Лицето й се оживи и се озари от усмивка, В този миг, в мига, когато взе отново захвърлените настрана моливи, тя почти заприлича на онази Лора, която знаех в миналото.

Правилно бях разтълкувал първите признаци на нова душевна сила, изразени (несъзнателно в това, че бе забелязала заниманията, които изпълваха живота на сестра й и моя. Мариан (когато й разказах за случилото се) видя като мен, че Лора копнее да завоюва своя собствена малка позиция, да се издигне в своите и в нашите очи; и от този ден ние нежно подхранвахме новата амбиция, която вещаеше не тъй далечната вече надежда за по-щастливо бъдеще. Рисунките й, когато ги завършваше или се опитваше да ги завърши, ми бяха предавани. Мариан ги вземаше от мен и грижливо ги скриваше, а аз отделях седмично малка сума от моите приходи и й ги връчвах като заплатената от непознати хора цена за скромните, бледи, без всякаква стойност рисунки, чийто единствен купувач бях, аз. Понякога бе трудно да поддържам невинната измама, когато тя гордо изваждаше портмонето си, за да даде своя дял за разходите ни, и най-сериозно се чудеше кой от двама ни — аз или тя — е спечелил повече тази седмица. Все още пазя всички тези скрити рисунки; те са мое безценно богатство — скъпият спомен, който искам да съхраня винаги жив, — моите приятели в някогашните злополучия; от тях сърцето ми никога няма да се раздели и нежността ми никога няма да ги забрави.

Може би се отвличам тук с подробности, които нямат пряко отношение към задачата ми? Може би съм насочил взора си към онова по-щастливо време, до което разказът ми все още не е стигнал? Да. Назад, назад към дните на съмнение и страх, когато се борех духът ми да не угасне сред ледената пустош на неизвестността. Спрях за малко и отпочинах, преди да поема по-нататък. Може би времето не е пропиляно, ако приятелите, четящи тези страници, също са поспрели и са си отдъхнали.

 

 

При първата възможност, която ми се удаде, говорих насаме с Мариан и й съобщих резултата от проучванията, направени сутринта. Тя, изглежда, споделяше изразеното от мисис Клемънтс становище относно решението ми да замина за Уелмингам.

— Несъмнено, Уолтър — каза тя, — вие все още знаете много малко, за да питаете някаква надежда, че ще можете да подтикнете или да принудите мисис Катърик към откровение. Разумно ли е да се стига до тази крайност, преди да сте изпробвали всички по-сигурни и по-прости средства за постигане на целта? Когато ми казахте, че сър Пърсивъл и графът са единствените хора, които знаят точната дата на Лориното пътуване, и двамата забравихме, че има трето лице, което сигурно също я знае — имам пред вид мисис Рубел. Няма ли да бъде много по-лесно и по-безопасно да се опитате да получите признание от нея, отколкото от сър Пърсивъл.

— Може и да е така — отговорих аз, — но не ни е известна степента на съучастието и на интереса на мисис Рубел в заговора и затова не можем да бъдем сигурни, че датата се е запечатала в паметта й, тъй както несъмнено се е запечатала в паметта на сър Пърсивъл и на графа. Много е късно сега да си губим времето с мисис Рубел, което може да се окаже от фатално значение за откриването на единствения уязвим момент от живота на сър Пърсивъл. Мариан, не преувеличавате ли малко риска, който ще поема, отивайки отново в Хампшър? Да не би да сте започнали да се съмнявате, че в края на краищата сър Пърсивъл ще се окаже по-силен от мен?

— Той не може да бъде по-силен от вас — отвърна тя решително, — защото в борбата с вас няма да бъде подпомогнат от ненадминатата злина на графа.

— Какво ви кара да мислите така? — запитах леко изненадан.

— Собствените ми впечатления от упорството на сър Пърсивъл и от неговата нетърпимост спрямо контрола, упражняван от графа — отговори тя. — Смятам, че той ще поиска да се срещне с вас, тъй както в началото държеше да действува сам в Блакуотър Парк. Можете да очаквате намесата на графа едва когато сър Пърсивъл попадне в ръцете ви. Тогава ще бъдат пряко заплашени собствените му интереси и той ще действува, Уолтър, в своя защита с всички възможни средства.

— Можем предварително да го лишим от оръжията му — казах аз. — Някои от подробностите, които научих от мисис Клемънтс, биха могли да се обърнат срещу него, а може да съществуват и други начини, които да подсилят каузата ни. Има моменти от разказа на мисис Мичелсън, които показват, че графът е сметнал за нужно да установи сам връзка с мистър Феърли и може би в тази му постъпка съществуват компрометиращи обстоятелства. Докато отсъствувам, Мариан, пишете на мистър Феърли и кажете, че искате да ви опише точно какво се е случило между графа и него и да ви осведоми също за подробностите, ако има такива, които са доведени до негово знание във връзка с племенницата му. Кажете му също, че това, за което го молите, рано или късно ще бъде изискано от него, ако не желае по своя воля да ви го съобщи сега.

— Писмото ще бъде написано, Уолтър. Но вие наистина ли сте решили да заминете за Уелмингам?

— Категорично. Ще посветя следващите два дни на работа, за да спечеля необходимите средства за идната седмица, а на третия ден заминавам за Хампшър.

Когато настъпи третият ден, бях готов за моето пътуване. Тъй като бе възможно да отсъствувам доста време, уговорих се е Мариан да си пишем всеки ден — разбира се, под чужди имена, от предпазливост. Ако тя ми пишеше редовно, нямаше да имам основания да смятам, че се е случило нещо лошо! Но ако със сутрешната поща не получех писмо, щях естествено да се върна в Лондон с първия влак. Успях да накарам Лора да се примири със заминаването ми, като й казах, че отивам в провинцията да търся нови купувачи за нейните и моите рисунки, и я оставих заета с работата си и щастлива. Мариан ме изпрати до пътната врата.

— Помнете неспокойните сърца, които оставяте тук — прошепна тя, докато стояхме в коридора. — Помнете всичките надежди, които се уповават на вашето завръщане невредим. Ако непредвидени неща се случат по време на пътуването ви, ако вие и сър Пърсивъл се срещнете.

— Защо мислите, че ще се срещнем? — попитах аз.

— Не зная — имам страхове и мисли, които не мога да обясня. Можете да ми се смеете, Уолтър, ако искате, но, за бога, обуздайте нрава си, ако ви се случи да се срещнете с този човек!

— Не се бойте, Мариан, Аз отговарям за самообладанието си.

С тези думи се разделихме. Закрачих бързо към гарата. В мен проблясваше надеждата. В съзнанието ми се затвърждаваше убеждението, че този път пътуването ми няма да бъде напразно. Беше хубава, ясна, студена утрин. Нервите ми бяха силно изопнати и усещах как в цялото ми тяло бушува силата на моята решимост.

Когато прекосих перона и се огледах наоколо сред скупчените хора, търсейки лица, които можех да позная, хрумна ми, че може би щеше да бъде по-добре, ако се бях предрешил, преди да се отправя за Хампшър. Но имаше нещо, което много силно ме отблъскваше в тази идея — нещо долно, което свързвах с цялата пасмина от шпиони и осведомители, и затова зарязах мисълта в мига, в който се появи. Подобно начинание бе крайно съмнително дори и само като опит. Ако го изпробвах у дома, собственикът на къщата рано или късно щеше да разбере и това веднага би предизвикало подозренията му. Ако го изпробвах извън дома, едни и същи лица можеха по случайност да ме видят предрешен и непредрешен, а това щеше да привлече вниманието и да създаде недоверие, което беше от мой най-насъщен интерес да избягвам. Дотук бях действувал със собственото си име и бях решен да продължа да действувам така до края.

Пристигнах в Уелмингам рано следобед.

 

 

Има ли пустош сред пясъчните земи на Арабия, има ли безутешна гледка на разруха сред развалините на Палестина по-противни за окото и по-подтискащи за ума от вида на едно английско провинциално градче в първия стадий на неговото съществуване, преди да е настъпил периодът на благополучието му? Зададох си този въпрос, докато вървях по чистата пустота, подредената грозота и превзетата строгост на уелмингамските улици. Търговците, които ме гледаха вторачено от празните си магазини, дърветата, клюмнали безпомощно от безводие, за които все още не бяха намерили време да се погрижат, мъртвите скелета на постройките, напразно очакващи човешка ръка да им вдъхне живот — всяко същество, което виждах, всеки предмет, покрай който минавах, изглежда, отговаряха едногласно; пустините на Арабия са нищо пред нашата цивилизована пустош, развалините на Палестина са лишени от нашето съвременно униние!

С питане стигнах до квартала, където живееше мисис Катърик — това бе площад, заграден от малки, едноетажни къщи. Насред него идваше парче затревена земя, заобиколена е евтина телена ограда. Възрастна слугиня и две деца седяха в един от ъглите и гледаха една мършава коза, завързана за колче в тревата. Двама минувачи си говореха от едната страна на тротоара, а от другата едно малко момченце се шляеше бавно с малко кученце, което водеше с въженце. В далечината се носеше приглушено дрънчене на пиано, на което пригласяха равномерно ударите на нечий чук, идещи по-отблизо. Такава беше гледката и нейните звуци, които ме посрещнаха на площада.

Отправих се незабавно към вратата на номер 13 — номера на къщата на мисис Катърик — и почуках, без да се замисля как ще бъде най-добре да се представя, когато вляза. Преди всичко трябваше да видя мисис Катърик. Тогава, след първото впечатление, можех да преценя най-сигурния и лесен начин за постигане целта на моето посещение.

Вратата ми отвори една меланхолична прислужница на средна възраст. Дадох й визитната си картичка и попитах дали мога да видя мисис Катърик. Картичката бе отнесена в гостната и прислужницата се върна, изпратена да попита по каква работа съм дошъл.

— Съобщете, ако обичате, че идвам във връзка с дъщерята на мисис Катърик — отговорих аз. Това бе най-добрият претекст, който можах да измисля в момента, за да обясня посещението си.

Прислужницата отново изчезна в гостната, отново се върна и този път ме покани да вляза, гледайки ме с мрачно удивление.

Влязох в малка стая с ярки тапети на огромни мотиви. Столовете, масичките, бюфетчето и канапето — всичките блестяха с лепкавия гланц на евтините мебели. На най-голямата маса в средата на стаята, точно в центъра върху вълнена покривка в червено и жълто, бе подпряна красива Библия; а край масата, съвсем до прозореца, с малка кошничка за плетене в скута й и една хриптяща, сълзлива болонка, свита в краката й, седеше възрастна жена с черна, мрежеста шапчица, черна копринена рокля и тъмносини ръкавици без пръсти. Стоманеносивата й коса падаше тежко от двете страни на лицето й; тъмните й очи бяха устремени напред с твърд, предизвикателен, непреклонен поглед. Тя имаше квадратни скули, изострена, решителна брадичка и плътни, чувствени, безцветни устни. Фигурата й беше здрава и яка, а поведението й говореше за враждебност и хладнокръвие. Това беше мисис Катърик.

— Дошли сте, за да говорите с мен за дъщеря ми — каза тя, преди още да успея да изрека и една дума дори. — Бъдете добър да съобщите това, което имате да казвате.

Гласът й бе твърд, предизвикателен, непреклонен като погледа й. Тя посочи един стол и докато сядах, внимателно ме изгледа от главата до петите. Разбрах, че единственият ми шанс да говоря с тази жена е да използувам нейния тон и още от самото начало да подходи с нейните способи.

— Известно ви е — казах й, — че дъщеря ви изчезна.

— Много добре го зная.

— Не сте ли изпитвали опасения, че нейното изчезване може да бъде последвано от смъртта й?

— Да. Дошли сте да ми кажете, че е мъртва?

— Точно така.

— Защо?

Тя зададе този необичаен въпрос без ни най-малка промяна в гласа, изражението или поведението си. Не би могла да си придаде по-голямо безразличие, ако й бях съобщил, че е умряла козата, намираща се отвън на тревата.

— Защо? — повторих аз. — Нима питате защо съм дошъл да ви известя за смъртта на вашата дъщеря?

— Да. Защо се интересувате от мен или от нея? Откъде именно вие знаете нещо за дъщеря ми?

— Ще ви кажа. Срещнах я в нощта, когато избяга от приюта, и й помогнах да се подслони на безопасно място.

— Постъпили сте много неправилно.

— Съжалявам, че трябва да чуя това от майка й.

— Да, майка й мисли така. Откъде знаете, че е мъртва?

— Не мога да ви кажа как съм го научил, но го зная със сигурност.

— А можете ли да кажете как сте намерили адреса ми?

— Разбира се. Получих адреса ви от мисис Клемънтс.

— Мисис Клемънтс е глупачка. Тя ли ви каза да дойдете тук?

— Не, не ми е казвала.

— Тогава отново ви питам — защо дойдохте?

Тъй като бе решила на всяка цена да получи отговор, дадох й го с най-прости думи.

— Дойдох — казах аз, — защото мислех, че е съвсем естествено за майката на Ан Катърик да се заинтересува дали дъщеря й е жива или мъртва.

— Значи, така — заяви мисис Катърик още по-самонадеяно. — Никакви други подбуди ли не сте имали?

Поколебах се. Не беше лесно на мига да се намери правилният отговор на този въпрос.

— Ако не сте имали никакви други подбуди — продължи тя, като бавно свали тъмносините си ръкавици и ги нави, — мога само да ви благодаря за посещението и да ви кажа, че няма да ви задържам повече. Вашето сведение щеше да бъде много по-задоволително, ако желаехте да обясните как сте стигнали до него. Въпреки това мисля, че то ми дава достатъчно основание да бъда в траур. Както виждате, няма да се наложи да променям много одеянието си. След като сменя ръкавиците си, ще бъда цялата в черно.

Тя порови в джоба на роклята си, извади чифт черни дантелени ръкавици без пръсти, сложи си ги с каменно и непоклатимо спокойствие и после кротко скръсти ръце на скута си.

— Довиждане — рече тя.

Хладната ненавист, която излъчваше поведението й, ме предизвика да й кажа направо, че все още не съм осъществил целта на моето посещение.

— Има още една причина за идването ми тук — казах аз.

— Аха, така си и мислех — отбеляза мисис Катърик.

— Смъртта на вашата дъщеря…

— От какво умря тя?

— От сърдечно заболяване.

— Да. Продължавайте.

— Смъртта на вашата дъщеря бе използувана, за да се стори голямо зло на едно лице, което ми е твърде скъпо. Зная със сигурност, че двама души са извършителите на това зло. Единият от тях е сър Пърсивъл Глайд.

— Така ли!

Гледах внимателно, за да видя дали ще трепне при неочакваното споменаване на това име. Нито мускул не помръдна; твърдият, предизвикателен, непреклонен поглед беше все същият.

— Може би се учудвате — продължих аз — как смъртта на дъщеря ви е могла да бъде начин за извършване на злина спрямо друг човек.

— Не — отговори мисис Катърик. — Ни най-малко не се учудвам. Това, изглежда, засяга вас. Вие се интересувате от моите работи. Аз не се интересувам от вашите.

— В такъв случай може би ще запитате защо ви съобщавам всичко това.

— Да, питам ви.

— Казвам ви го, защото съм решил да накарам сър Пърсивъл да отговаря за извършената от него злина.

— Какво общо имам аз с вашето решение?

— Ще чуете. Има известни събития в миналото на сър Пърсивъл, с които ми е необходимо да се запозная изцяло. Вие ги знаете и затова съм дошъл при вас.

— Какви събития имате пред вид?

— Събитията, случили се в Стария Уелмингам, когато съпругът ви е бил псалт и преди да се роди дъщеря ви.

Най-сетне бях стигнал до жената през бариерата на непробиваемата сдържаност, която тя се бе опитала да издигне помежду ни. Видях как в очите й припламва гняв, как ръцете й стават неспокойни, разделят се една от друга и започват механично да приглаждат роклята върху колената й.

— Какво знаете за тези събития? — попита тя.

— Всичко, което можа да ми каже мисис Клемънтс.

Лицето й за миг се покри с червенина, ръцете й спряха неспокойните си движения. Това сякаш вещаеше предстоящ изблик на ярост, който би могъл да я извади от самообладанието и. Но не; тя превъзмогна надигащото се раздразнение, облегна се в креслото си, скръсти ръце на плоските си гърди и с усмивка на мрачен сарказъм върху плътните си устни ме погледна все тъй непоколебимо.

— Аха, сега започвам да разбирам всичко — каза тя, давайки израз на обуздания си и уталожен гняв само с преднамерената насмешка в тона и поведението си. — Имате зъб на сър Пърсивъл Глайд и аз трябва да ви помогна да си отмъстите. Искате да ви разкажа всичко за сър Пърсивъл и за себе си, така ли? Да, точно така е. Вие си бъркате носа в личните ми работи. Мислите, че имате пред себе си една загубена жена, която си живее тук мълчаливо и която от страх да не я злепоставите пред хората от града е готова да направи всичко за вас. То прозира у вас и в скъпоценните ви сметчици. Толкова е ясно! И това наистина ме забавлява. Ха! Ха!

Тя замълча за миг, скръствайки още по-здраво ръце върху гърдите си, и се изсмя сама на себе си — остър, рязък, гневен смях.

— Вие не знаете как съм живяла тук и какво съм правила, мистър Как-ви-беше-името — продължи тя. — Но ще ви кажа, преди да звънна, за да ви покажат пътя навън. Аз дойдох тук набедена, дойдох ограбена от доброто си име и решена на всяка цена да си го възвърна. Години, много години ми бяха нужни за това, но го постигнах. Сега живея открито на една нога с почтените хора. Ако продължават да говорят против мен, то го правят тайно; не могат, не смеят да го кажат открито. Свещеникът ми се покланя. Ха! Не сте очаквали това, идвайки тук. Идете в църквата и питайте за мен; ще ви кажат, че мисис Катърик си има място като всички останали и си плаща наема на деня и на часа. Идете в общината. Там има една петиция — петиция от почтените жители да не се допускат в града циркови представления, защото могат да покварят нравствеността ни — да. НАШАТА НРАВСТВЕНОСТ Подписах петицията тази сутрин. Идете в книжарницата. Проповедите, които свещеникът държи всяка сряда вечер на тема „Към праведност чрез вяра“, се печатат чрез подписка — и в този списък ме има. Жената на лекаря даде един шилинг при последната ни благотворителна беседа; аз дадох пет. Църковният настоятел мистър Соуорд държеше подноса и ми се поклони. Преди десет години той каза на аптекаря Пигръм, че трябва да ме изпъдят от града, завързана отзад за препускаща каруца. Майка ви жива ли е? По-хубава ли е Библията, която държи на масата си, от моята? Търговците повече ли я уважават от мен? Винаги ли е живяла според доходите си? Аз винаги живея според тях. А, ето — свещеникът иде от площада. Погледнете, мистър Как-ви-беше-името — погледнете, ако обичате!

Тя скочи с енергичността на млада жена, отиде до прозореца, изчака, докато мине свещеникът и му се по клони тържествено. Свещеникът с церемониален жест повдигна шапката си и отмина. Мисис Катърик отново седна на стола си и ме погледна още по-ожесточено и саркастично.

— Ето! — каза тя. — Може ли да се случи това на една жена с лошо име? Как изглеждат сега сметките ви?

Необичайният път, който бе избрала, за да се утвърди, необичайният пример за реабилитацията й в града, който току-що ми бе дала, тъй ме объркаха, че аз я слушах в мълчалива почуда. Но това ни най-малко не намали решителността ми да положа ново усилие, за да я накарам да свали маската си. Ако тя избухнеше още веднъж, насочвайки буйния си нрав към мен, все още имаше надежда, че можеше да изрече думи, които да ми дадат ключа към загадката.

— Как изглеждат сега сметките ви? — повтори тя.

— Точно както и в началото — отговорих аз. — Не се съмнявам в положението, което сте извоювали в града, и не желая да му вредя, дори и да можех. Дойдох тук, защото зная със сигурност, че сър Пърсивъл Глайд е ваш враг, както и мой. Аз може да му имам зъб, но същото се отнася и за вас. Можете да отричате, ако искате, можете да не ми вярвате; но от всички жени в тази страна вие сте тази — ако изпитвате чувството, че сте оклеветена, — която трябва да ми помогне да смажа този човек.

— Смажете го заради себе си — каза тя, — а после елате тук и ще видите какво ще ви кажа.

Тя изрече тези думи, както не беше говорила досега — бързо, гневно, отмъстително. Бях раздвижил в бърлогата й дългогодишната, стаена като змия омраза, но само за секунда. Като дебнещото влечуго тя скочи към мен в мига, когато мисис Катърик се наклони напред към мястото, където седях. И като дебнещо влечуго се изгуби от погледа й в мига, в който тя отново зае предишното си положение в креслото.

— Няма да ми се доверите? — запитах я.

— Не.

— Страхувате се?

— Така ли ви изглеждам?

— Вие се страхувате от сър Пърсивъл Глайд?

— Наистина ли?

Лицето й отново започна да се покрива с червенина и ръцете й заприглаждаха роклята. Продължавах да навлизам все по-надълбоко; говорех, без да спирам.

— Сър Пърсивъл има високо положение в обществото — казах аз. — Не би било чудно, ако се страхувахте от него. Той е силен човек, баронет, притежател на хубаво имение, потомък на изтъкнат род…

Неописуемо бе изумлението ми, когато тя избухна в смях.

— Да — повтори тя с горчива и категорична ненавист. — Баронет, притежател на хубаво имение, потомък на изтъкнат род. Да, наистина! Изтъкнат род — особено по майчина линия.

Нямах време да разсъждавам върху думите, които току-що й се бяха изплъзнали. Можах само да усетя, че си струваше да помисля върху тях, след като изляза от дома й.

— Не съм дошъл тук, за да водя спор с вас по семейни въпроси — казах й. — Не зная нищо за майката на сър Пърсивъл…

— Толкова знаете и за самия сър Пърсивъл — прекъсна ме тя рязко.

— Съветвам ви да не бъдете тъй сигурна в това — вметнах аз. — Зная някои неща за него и подозирам много повече.

— Какво подозирате?

— Ще ви кажа какво не подозирам. Не подозирам, че той е бащата на Ан.

Тя скочи на крака и приближи към мен, обхваната от ярост.

— Как смеете да ми говорите за бащата на Ан! Как смеете да казвате кой е бил баща й и кой не е бил! — изкрещя тя, а лицето и гласът й бяха изпълнени с негодувание.

— Тайната между вас и сър Пърсивъл е съвсем друга — продължих въпреки всичко аз. — Загадката, която хвърля петно върху живота на сър Пърсивъл, не е родена с дъщеря ви и не е приключила с нейната смърт.

Тя се отдръпна.

— Идете си! — каза ми, сочейки неумолимо към вратата.

— Никакво чувство за детето не е имало във вашето или неговото сърце — продължих аз, решен да я притисна докрай. — Никакво чувство за греховна любов не ви е свързвало, когато сте се срещали скришом, когато вашият съпруг ви е сварил да си шепнете край църковната канцелария.

Ръката, с която сочеше, изведнъж се отпусна и ярката червенина на гнева се отдръпна от лицето й, докато говорех. Видях настъпващата промяна — видях как суровата, твърда, безстрашна, изпълнена със самообладание жена се свива пред ужаса, на който цялата й решителност не можеше да устои, когато изрекох последните думи — „църковната канцелария“.

Минута или две се гледахме в мълчание. Заговорих пръв:

— Все още ли отказвате да ми се доверите?

Тя не можа да върне естествения цвят на лицето си, но гласът й прозвуча спокойно; когато ми отговори, отново бе обладана от предизвикателното си хладнокръвие:

— Категорично отказвам.

— Все още ли настоявате да си отида?

— Да, идете си и никога не се връщайте.

Тръгнах към вратата, забавих се за миг, преди да я отворя, и се обърнах, за да я погледна отново.

— Може би ще ми се наложи да ви донеса вести за сър Пърсивъл, които не очаквате — казах аз. — В такъв случай ще дойда отново.

— Няма вести, свързани със сър Пърсивъл, които да не очаквам с изключение на… — Тя замълча, бледото й лице помръкна и тихо, крадешком, като котка се върна на стола си. — С изключение на вестта за неговата смърт — каза, сядайки отново, при което ироничната усмивка пак затрептя на жестоките й устни, а лукавият израз на омразата се изписа в глъбините на тежкия й поглед.

Когато отварях вратата на стаята, за да изляза, тя ме стрелна бързо с очи. Жестоката усмивка бавно разтегна устните й; премери ме от главата до петите с необичайно, тайно любопитство; цялото й лице подсказваше някакво неописуемо зло предположение. Дали не преценяваше дълбоко в себе си младостта и енергията ми, силата на нанесеното ми оскърбление и границите на моето самообладание? Дали не си мислеше докъде биха могли да ме доведат те, ако сър Пърсивъл и аз все пак някога се срещнем? Само подозрението затова ме накара да я напусна, без да се отронят от устните ми дори обичайните думи за сбогуване. Без да си кажем нищо повече, аз излязох от стаята.

Когато отварях външната врата, видях същия свещеник да минава отново, пресичайки обратно площада. Изчаках на прага, за да му дам възможност да мине, и в същото време се обърнах към прозореца на гостната.

Мисис Катърик бе чула приближаването на стъпките му сред тишината на това самотно място и отново в очакване бе застанала до прозореца. Цялата мощ на ужасните чувства, пробудени в сърцето на тази жена, не можеше Да я накара да разхлаби за миг дори изпълнената с отчаяние сила, с която се бе вкопчила в малкото обществено признание, извоювано с цената на неимоверни усилия, продължили дълги, дълги години. Ето я отново — стоеше там, преди още да е изтекла минута, откакто бях тръгнал, заела позиция, и като израз на елементарна учтивост свещеникът й се поклони повторно. Той отново вдигна шапката си. Видях как жестокото, призрачно лице на прозореца се омекотява, озарено от признателна гордост; видях главата с мрачната черна шапчица да кимва тържествено в отговор. Свещеникът я бе поздравил в мое присъствие и при това два пъти през този ден!