Уилки Колинс
Жената в бяло (51)

V

Предстои да чуете разказа за моите първи проверки в Хампшър. Заминавайки рано от Лондон, аз успях да пристигна в дома на мистър Досън преди обяд. Разговорът ни, доколкото засягаше целта на моето посещение, не доведе до задоволителен резултат.

Бележниците на мистър Досън ми показаха кога е подновил посещенията си при мис Халкъм в Блакуотър Парк, но да се направят точни пресмятания със задна дата, бе невъзможно без помощта на мисис Мичелсън, която, както ми бе известно, не можеше да я окаже. Тя не можеше да каже по памет (кой може в подобен случай?) колко дни са изтекли между подновяването на лекарските визити при пациентката и отпътуването на лейди Глайд. Беше почти сигурна, че е споменала последното обстоятелство пред мис Халкъм един ден след като се бе случило; но тя не бе в състояние да определи датата, когато е разкрила този факт пред мис Халкъм, тъй както не можеше да си спомни датата на заминаването на лейди Глайд за Лондон. Не можеше също така да изчисли точно времето, изтекло от отпътуването на господарката й до получаването на писмото на мадам Фоско, върху което нямаше дата. И накрая, за да се затвори кръгът от затрудненията, лекарят, който самият е бил болен по това време, бе пропуснал да впише деня от седмицата и месеца, когато градинарят от Блакуотър Парк му е занесъл бележката от мисис Мичелсън.

Отчаян пред невъзможността да получа съдействие от страна на мистър Досън, реших да опитам да установя датата на пристигането на сър Пърсивъл в Ноулсбъри.

Като че ли всичко беше против нас! Когато пристигнах в Ноулсбъри, странноприемницата бе затворена и по стените й бяха разлепени обяви за продажбата й. Осведомиха ме, че търговията вървяла зле още от времето на първата железница. Новият хотел на гарата постепенно погълнал цялата клиентела и старата странноприемница (където знаехме, че е отседнал сър Пърсивъл) била затворена преди два месеца. Собственикът напуснал града с цялото си имущество и никой не можеше да ми каже със сигурност къде е отишъл. Четиримата, които запитах, ми дадоха четири различни сведения за плановете и намеренията му, когато заминал от Ноулсбъри.

Оставаха все още няколко часа до последния влак за Лондон и аз се върнах обратно с кабриолет от Ноулсбъри в Блакуотър Парк, за да разпитам градинаря и пазача. Ако се окажеше, че и те не са в състояние да ми помогнат, ходовете ми за момента се изчерпваха и щях да се върна в града.

Освободих кабриолета на около половин миля от имението и след като кочияшът ми показа посоката, тръгнах сам към къщата. Когато свърнах от пътя в алеята, видях пред себе си един мъж с пътническа чанта, който вървеше бързо към къщичката на пазача. Беше дребен човек, облечен в окъсани черни дрехи и носеше забележителна по големината си шапка. Реших (доколкото ми бе възможно да съдя), че е чиновник от адвокатска кантора, и спрях веднага, за да увелича разстоянието помежду ни. Той не ме беше чул и скоро се изгуби от погледа ми, без да се обръща назад. Когато малко по-късно минах през портата, не се виждаше нийде — очевидно бе продължил към къщата.

В дома на пазача имаше две жени. Едната от тях бе възрастна; по описанието на Мариан познах веднага, че другата е Маргарет Порчър. Попитах най-напред дали сър Пърсивъл е в имението и след като получих отрицателен отговор, поинтересувах се кога е заминал. И двете жени можаха само да обяснят, че е отпътувал през лятото. Маргарет Порчър се усмихваше глупаво и клатеше глава. Старата жена беше малко по-интелигентна и аз успях да я накарам да се разприказва за това как е заминал сър Пърсивъл и как се е изплашила. Тя помнеше как господарят й я вдигнал от леглото и как я е уплашил с ругатните си; но както честно призна, в никакъв случай не можела да си спомни датата на това събитие.

Излизайки от къщичката, видях недалеч градинаря, който работеше. Когато първоначално го заговорих, той ме погледна доста мнително; но след като споменах името на мисис Мичелсън и доброто й мнение за него, той с готовност започна да приказва. Не е необходимо да описвам разговора ни — той завърши тъй, както бяха завършили и всичките ми останали опити да науча датата. Градинарят помнеше, че господарят му заминал през нощта „някъде през юли, във втората половина или последните десет дни на месеца“ — и това беше всичко.

Докато говорехме, видях, че мъжът с черните дрехи и голямата шапка излиза от къщата и спира встрани, за да ни погледа.

Вече ми беше минало през ум какво може да го води в Блакуотър Парк. Подозренията ми сега се увеличиха от факта, че градинарят не бе в състояние (или не желаеше) да ми каже кой е този човек. Затова реших сам да си изясня, ако е възможно, като го заговоря. Най-обикновеният въпрос, който можех да задам като минаващ пътник, бе да запитам дали този дом може да се разглежда от посетители. Отправих се незабавно към мъжа и се обърнах към него с тези думи.

Погледът и държането му безпогрешно подсказваха, че знае кой съм аз и че иска да ме предизвика да се скараме. Отговорът му бе твърде нагъл и ако не бях решил да се владея, щеше да изпълни предназначението си. Но аз му отвърнах с подчертана любезност, извиних се за моето неволно вмешателство (наречено от него незаконно влизане в частна собственост) и си тръгнах. Бе точно тъй, както подозирах. Появяването ми пред кантората на мистър Кърл очевидно е било докладвано на сър Пърсивъл Глайд и предположението, че ще почна да разпитвам в къщата и в околността, го бе накарало да изпрати мъжа в черните дрехи. Ако му бях дал и най-малката възможност да подаде някаква жалба срещу мен, намесата на местния съдия несъмнено щеше да се превърне в пречка за действията ми и в средство да ме отделят от Мариан и Лора поне за няколко дни.

Очаквах да бъда следен по пътя от Блакуотър Парк до гарата, тъй както ме бяха следили предния ден в Лондон. Но не можах да разбера дали наистина някой вървеше подире ми, или не. Мъжът в черните дрехи може би е имал начин да ме проследи, но във всеки случай не го забелязах лично нито по пътя до гарата, нито след пристигането ми в Лондон вечерта. Прибрах се у дома пеша, избирайки най-безлюдните улици на квартала, и неведнъж се спирах да се огледам зад себе си. Възможността от неприятни изненади из пустошта на Централна Америка ме бе научила на тази хитрина и сега отново прибягвах до нея по същата причина и с още по-голяма предпазливост в сърцето на цивилизован Лондон! Не се бе случило нищо, което да разтревожи Мариан по време на отсъствието ми. Тя запита нетърпеливо дали съм отбелязал някакъв успех. Когато й разказах, не можа да скрие изненадата си от безразличието, с което й говорех за провала на досегашните ми разследвания.

Истината бе, че моите неудачни начинания в никакъв случай не ме бяха обезкуражили. За мен те бяха просто едно задължение, от което не очаквах нищо. За душевното състояние, в което се намирах по това време, бе просто облекчение да разбера, че сега борбата се свеждаше до изпитание на силите между мен и сър Пърсивъл Глайд. Жаждата за отмъщение се бе преплела с моите много по-благородни подбуди и признавам, че за мен бе истинско задоволство да зная, че най-сигурният и вече единствен начин да възтържествува каузата на Лора бе да затегна здраво обръча около злодея, който се бе оженил за нея.

Макар и да не крия, че не бях достатъчно силен, за да извися подбудите си над инстинкта за разплата, трябва откровено да заявя, че, от друга страна, имаше нещо в моя полза. Ни веднъж през ума ми не минаха никакви долни предположения за бъдещите отношения между мен и Лора или за личните изгоди, които бих могъл да извлека от сър Пърсивъл, в случай че го притисна до стената. Нито веднъж не си казах: „Ако все пак успея, големият смисъл на моя успех ще бъде, че няма да позволя на съпруга й да ми я отнеме повторно.“ Не можех да я гледам и да си правя планове за бъдещето с подобни мисли в главата. Тъжната гледка на настъпилата у нея промяна превръщаше любовта ми в нежност и състрадание, които биха могли да изпитват баща й или брат й и които, бог ми е свидетел, владееха всичко най-съкровено в мен. Всичките ми надежди бяха устремени единствено към деня на нейното пълно възстановяване. В мига, когато щеше да бъде отново здрава и щастлива, в мига, когато щеше да ме погледне, тъй както ме гледаше някога, и да ме заговори, както ми говореше някога — в този миг свършваше бъдещето на най-щастливите ми мисли и най-скъпите ми желания.

Тези думи не са продиктувани от безсъдържателно самосъзерцание. В тази история скоро ще последват страници, които ще накарат другите да преценят поведението ми. Но е редно преди това да бъде справедливо показано най-доброто и най-лошото у мен.

 

 

Сутринта след завръщането ми от Хампшър заведох Мариан в кабинета си и там й изложих плана, който засега бях разработил срещу единственото уязвимо място в живота на сър Пърсивъл Глайд.

Пътят към тайната минаваше през останалата недостъпна за всички нас загадка на жената в бяло. Подстъпите към нея на свой ред можеха да бъдат овладени чрез съдействието на майката на Ан Катърик; а най-сигурният начин, за да бъде накарана мисис Катърик да действува или да говори, зависеше изцяло от шанса ми да открия първо някакви подробности от семейно естество посредством мисис Клемънтс. Обмисляйки отново внимателно въпроса, стигнах до убеждението, че мога да започна наново разследванията си, като вляза във връзка с вярната приятелка и покровителка на Ан Катърик.

Първата трудност в този случай бе да открия мисис Клемънтс. Трябваше да благодаря на Мариан за бързото й хрумване за разрешаването на този въпрос на най-добрия и най-простия начин. Тя предложи да напише писмо до фермата край Лимъридж (Тодс Корнър) и да запита дали мисис Клемънтс е била във връзка с мисис Тод през последните месеци. Не ни беше известно как мисис Клемънтс се е разделила с Ан, но тя най-вероятно е решила да търси изчезналата жена там, където най-силно е била привличана, а именно околностите на Лимъридж. Веднага схванах, че предложението на Мариан вещае успех и тя съответно написа още същия ден писмо на мисис Тод.

Докато чакахме отговора, аз се запознах с всички сведения, които Мариан можеше да ми даде по въпроса за семейството на сър Пърсивъл и младостта му. Всичко, което научих от нея, бе плод на приказки от втора ръка, но тя имаше основания да вярва, че малкото, което знаеше, бе истина.

Сър Пърсивъл нямаше братя и сестри. Баща му — сър Феликс Глайд, страдал по рождение от мъчителен и неизлечим недъг, който от ранна възраст го карал да Отбягва обществото. Единствена радост му доставяла музиката и той се оженил за дама със сродни нему вкусове, за която се говорело, че е безупречна музикантка. Наследил имението Блакуотър още като млад. След като преминали във владение, нито той, нито съпругата му направили каквито и да са опити за установяване на връзки с местното общество и никой не смеел да ги накара да излязат от уединението си, ако не се смята злощастното начинание на енорийския пастор.

Пасторът бил най-лошият от всички невинни пакостници — една прекалено усърдна личност. Той бил чул, че в колежа сър Феликс си бил създал едва ли не име на политически революционер и атеист и с чиста съвест заключил, че е негов морален дълг да призове господаря на имението да чуе здравите възгледи, проповядвани в енорийската църква. Сър Феликс така буйно възнегодувал срещу добронамерената, но попаднала на погрешен адрес намеса на духовника и тъй грубо и публично го обидил, че семействата от околността изпратили гневни протестни писма и дори арендаторите от Блакуотър изразили мнението си, доколкото смеели. Баронетът, който нямал отношение към земята, нито пък бил привързан към имението или някого в него, заявил, че няма да даде повторна възможност на обществеността в Блакуотър да го разгневи, и отпътувал с жена си веднъж за винаги.

След кратко пребиваване в Лондон той и съпругата му заминали за континента и повече не се върнали в Англия. Делели времето си между Франция и Германия, живеейки в онова пълно уединение, което болезненото чувство за личния недъг на сър Феликс било превърнало в необходимост. Синът им Пърсивъл се родил в чужбина и получил образованието си при частни преподаватели. Загубил най-напред майка си. Баща му починал няколко години след нея през 1825 или 1826 година. На младини сър Пърсивъл посещавал един-два пъти Англия, но запознанството му с покойния мистър Феърли датирало едва след смъртта на баща му. Те скоро станали много близки, макар че по онова време сър Пърсивъл рядко посещавал Лимъридж Хаус. Мистър Фредерик Феърли може би се бе запознал с него в компанията на мистър Филип Феърли, но сигурно го е познавал много слабо. Единственият близък приятел на сър Пърсивъл от семейство Феърли бил бащата на Лора.

Това бе всичко, което можах да науча от Мариан. То с нищо не можеше да бъде от полза за сегашната ми цел, но аз си записах грижливо данните, в случай че в бъдеще се окажат от значение.

Отговорът на мисис Тод (адресиран, по наше искане, до поискване в един по-далечен пощенски клон) се бе получил, когато отидох да го потърся. Шансовете, които досега бяха вървели срещу нас, оттук нататък се обърнаха в наша полза. Писмото на мисис Тод съдържаше първото сведение, което дирехме.

Излизаше, че мисис Клемънтс (както бяхме предположили) е писала до Тодс Корнър, първо за да се извини за безцеремонния начин, по който тя и Ан са напуснали приятелите си от фермата (сутринта, след като бях срещнал жената в бяло в църковния двор), а след това уведомявала мисис Тод за изчезването на Ан, молейки я да разпита наоколо, тъй като имало вероятност тя отново да се е върнала в Лимъридж. Отправяйки тази молба, мисис Клемънтс не забравила да упомене адреса, на който винаги можела да бъде намерена, и този адрес мисис Тод съобщаваше на Мариан. Той бе в Лондон и се намираше на половин час път от собствената ни квартира.

Както гласи поговорката, бях решен да кова желязото, докато е горещо. На следващата сутрин тръгнах, за да говоря с мисис Клемънтс. Това беше моята първа крачка по посока на разследването. Историята на отчаяния опит, на който се бях врекъл, започва тук.