Уилки Колинс
Жената в бяло (48)

II

Моето положение биде определено, подбудите ми — изложени. Сега иде ред на разказа на Мариан и на разказа на Лора.

Ще ги предам не с думите (често прекъсвани, често неизбежно обърквани) на тези, които ги разказаха, а с думите на кратките, ясни, по ученически прости бележки, които се заех да запиша за моя собствена ориентация и за ориентация на моя адвокат. Така заплетената паяжина ще бъде най-бързо и най-добре разнищена.

Разказът на Мариан започва там, където завърши своя икономката на Блакуотър Парк.

 

 

Мис Халкъм научила за заминаването на лейди Глайд от дома на съпруга й, както и за обстоятелствата, свързани с него, от икономката. Едва няколко дни по-късно (колко точно, мисис Мичелсън не се наема да каже, тъй като нямала никакви писмени записки по въпроса) пристигнало писмо от мадам Фоско, известяващо за ненадейната кончина на лейди Глайд в дома на граф Фоско. Писмото не споменавало никакви дати и оставяло на личното усмотрение на мисис Мичелсън да разкрие новината пред мис Халкъм или да отложи това за по-късно, когато здравето й укрепнело.

След като се посъветвала с мистър Досън (който самият поради заболяване не могъл веднага да възобнови грижите си за болната в Блакуотър Парк), мисис Мичелсън по негово наставление и в негово присъствие предала известието или в деня, когато писмото било получено, или на следващия. Тук не е необходимо да се спираме на въздействието, оказано от жестоката новина за неочакваната смърт на лейди Глайд върху сестра й. За целта ни е уместно само да споменем, че повече от три седмици след това тя не била в състояние да пътува. В края на този срок се отправила за Лондон, придружена от икономката. Там се разделили, като преди това мисис Мичелсън съобщила на мис Халкъм адреса си, в случай че в бъдеще поиска да установят връзка помежду си.

Разделяйки се с икономката, мис Халкъм отишла незабавно в кантората на господата Гилмор и Кърл, за да се консултира с последния в отсъствието на мистър Гилмор.

Тя разкрила пред мистър Кърл това, което смятала, че е желателно да скрие от всеки друг (включително и от мисис Мичелсън) — своето подозрение към обстоятелствата, при които лейди Глайд се била поминала, Мистър Кърл, който преди това бил дал благоприятни доказателства за искреното си желание да бъде в помощ на мис Халкъм, веднага се заел да направи проучвания, каквито деликатното и опасно естество на предложеното от него разследване допускало.

За да приключим с тази част на темата, преди да продължим, може би трябва да споменем, че граф Фоско улеснил всячески мистър Кърл, който обяснил, че е изпратен от мис Халкъм, за да проучи всички подробности, които са й неизвестни относно кончината на лейди Глайд. Мистър Кърл се свързал с лекаря Гудрик и с двете прислужнички. При липсата на какъвто и да е начин за удостоверяване точната дата на заминаването на лейди Глайд от Блакуотър Парк, резултатът от показанията на лекаря и на прислужничката, както и направените с готовност изявления от страна на граф Фоско и съпругата му се оказали решаващи за заключението на мистър Кърл. Той допуснал, че силното страдание от загубата на сестра й я е подвело най-пагубно и писал на мис Халкъм, че потресаващото подозрение, за което намекнала в негово присъствие, било според него лишено от всякакви основания.

Междувременно мис Халкъм се завърнала в Лимъридж Хаус и съобщила там цялата допълнителна информация, която могла да получи.

Мистър Феърли получил първото съобщение за смъртта на своята племенница от сестра си мадам Фоско, но и в това писмо не били упоменати никакви точни дати. Той приел предложението на сестра си покойната да бъде положена в гроба на майка си в църковния дворна Лимъридж. Граф Фоско придружил тленните останки до Къмбърланд и присъствувал на погребението, което се състояло на тридесети юли. На него дошли, в знак на почит, всички жители на селото и околността. На следващия ден надписът (съставен, както се говорело, от лелята на покойната и одобрен от брат й мистър Феърли) бил издълбан от едната страна на паметника над гроба.

В деня на погребението и на следващия ден граф Фоско бил приет като гост в Лимъридж Хаус, но никакъв разговор не се състоял между мистър Феърли и него. Те контактували писмено и посредством този начин граф Фоско запознал мистър Феърли с подробностите около болестта на племенницата му и смъртта й. Писмото, предоставящо тази информация, не добавяло нищо ново към вече известните факти, но в послеписа си съдържало един забележителен параграф. Той се отнасял до Ан Катърик.

В същината си въпросният параграф гласял следното:

Той първо уведомявал мистър Феърли, че Ан Катърик (за която можел да научи пълни подробности, след като мис Халкъм пристигне в Лимъридж) била открита в околностите на Блакуотър Парк и за втори път била предадена на грижите на лекаря, от чието попечителство вече веднъж била избягала.

Това била първата част на послеписа. Във втората част се отправяло предупреждение, че душевното заболяване на Ан Катърик се е усложнило от продължителното й пребиваване на свобода без контрол и че умопомрачителната омраза и подозрение към сър Пърсивъл Глайд, които изцяло занимавали болното й въображение, съществували все още, но под нова форма. Последната приумица на тази клета жена била да дразни и тревожи сър Пърсивъл, а себе си да издигне в очите на пациентите и сестрите, като се представя за покойната му съпруга. Идеята за това въплъщение очевидно й хрумнала след един краткотраен разговор, който успяла да проведе с лейди Глайд, при който забелязала изключителната случайна прилика между покойната дама и себе си. Напълно неправдоподобно било тя да избяга повторно от приюта, но все пак можело да се случи да намери начин да дразни родствениците на покойната лейди Глайд с писма и именно затова мистър Феърли бил предупреден как да ги приема.

Този послепис бил показан на мис Халкъм, когато пристигнала в Лимъридж. Предадени й били също дрехите, които носела лейди Глайд, и другите вещи, с които пристигнала в дома на леля си. Мадам Фоско ги била събрала грижливо и изпратила в Къмбърланд.

Така стояли нещата, когато мис Халкъм пристигнала в Лимъридж в началото на септември. Скоро след това тя отново била прикована към леглото, тъй като отслабналите й физически сили не могли да преодолеят тежките душевни терзания, от които сега страдала. Когато след около месец се пооправила, подозрението спрямо обстоятелствата около смъртта на сестра й оставало все тъй непоклатимо. Междувременно нямала никакви известия от сър Пърсивъл Глайд, но мадам Фоско й била писала няколко писма, проявявайки най-сърдечна загриженост от името на съпруга си и от свое име. Вместо да отговори на тези писма, мис Халкъм уредила да се следят тайно домът в Сейнт Джонс Уд и действията на неговите обитатели.

Нищо съмнително не било открито. Със същия резултат приключили и следващите разследвания по отношение на мисис Рубел, които също били осъществени тайно. Тя била пристигнала в Лондон със съпруга си шест месеца преди това. Идвали от Лион и наели една къща недалеч от Лестър Скуеър. Възнамерявали да я устроят в пансион за чужденци, които се очаквали да бъдат особено много по време на Изложението през 1851 година. В квартала никой не можел да каже нищо против двамата съпрузи. Те били кротки хора, спечелили с честен труд постигнатото. Последните събрани сведения се отнасяли до сър Пърсивъл Глайд. Той се бил установил в Париж и водел кротко съществование сред малък кръг от приятели англичани и французи.

Стигайки до задънена улица, мис Халкъм не могла да се успокои и решила да посети приюта, където смятала, че Ан Катърик е затворена за втори път. Тя изпитвала силно любопитство към тази жена в миналото, а сега интересът й бил двойно по-голям — първо, защото искала да провери дали е вярно, че Ан Катърик се представя за лейди Глайд и, второ (ако това се окажело така), да разбере какви са подбудите на нещастното създание към подобен опит за измама.

Макар че в писмото на граф Фоско до мистър Феърли не се споменавал адресът на приюта, този важен пропуск не представлявал никакво затруднение за мис Халкъм. Когато мистър Хартрайт срещнал Ан Катърик в Лимъридж, тя го осведомила в кой район се намира приютът, а мис Халкъм записала местонахождението му в дневника си наред с всички други подробности на разговора така, както ги чула от самия мистър Хартрайт. Съответно разлистила дневника си, намерила адреса, взела със себе си писмото на графа до мистър Феърли, което можело да й бъде от полза като някакво удостоверение за самоличност, и на единадесети октомври поела сама към приюта.

Същата нощ преспала в Лондон. Възнамерявала да отседне в дома на старата гувернантка на лейди Глайд, но мисис Веси така се разстроила при срещата с най-близката и най-скъпа приятелка на покойната си питомка, че мис Халкъм благоразумно решила да се премести в един почтен пансион в същия квартал, препоръчан от омъжената сестра на мисис Веси. На следващия ден се отправила към приюта, намиращ се недалеч от Лондон в северна посока.

Веднага била приета от собственика.

Отначало той, изглежда, решително се противопоставял на искането й да се види с пациентката му. Но след като му показала послеписа в писмото на граф Фоско, след като му припомнила, че тя е тази „мис Халкъм“, за която става дума в него, че е близка родственица на покойната лейди Глайд и че следователно проявява естествен интерес, по семейни причини, да се запознае лично със степента на душевното разстройство на Ан Катърик, свързано с покойната й сестра, тонът и поведението на собственика на приюта се променили и той оттеглил възраженията си. Вероятно е усетил, че при тези обстоятелства един упорит отказ не само щял да бъде израз на неуважение, но би могъл също да наведе на мисълта, че дейността на неговата институция е от естество, неподходящо за проверки от страна на почтени личности.

Мис Халкъм останала с впечатлението, че собственикът на приюта не е доверено лице на сър Пърсивъл и графа. Фактът, че въобще се съгласил тя да посети пациентката му, бил достатъчно убедително доказателство за това, а направените с готовност признания, които едва ли биха излезли от устата на един съучастник, били още едно.

Например във встъпителния разговор той уведомил мис Халкъм, че Ан Катърик му била доведена с необходимата заповед и документи от граф Фоско на двадесет и седми юли. Освен това графът представил обяснително писмо и нареждания, подписани от сър Пърсивъл. Собственикът признал, че приемайки повторно своята пациентка, забелязал у нея някои странни промени. Подобни промени естествено не били безпрецедентни в опита, който имал с душевноболните. При такива хора често се редували външни и вътрешни изменения, влошавания и подобрявания на състоянието, при които лудостта водела и до промени във външния вид. Той допуснал това, както допуснал и промяната в халюцинациите на Ан Катърик, която несъмнено се отразила на поведението и изражението й. Но все пак от време на време бил озадачен от известни различия в пациентката му, преди да избяга и след като отново била доведена. Тези различия били твърде незначителни, за да се опишат. Той, разбира се, не смятал, че тя била напълно променена в ръста, фигурата и във външния си вид, в цвета на косите и очите или в очертанията на лицето; промяната била в нещо, което той по-скоро усещал, отколкото виждал. С две думи, случаят представлявал загадка от самото начало, а сега предоставял допълнителна неяснота.

Не може да се каже, че този разговор подготвил дори частично съзнанието на мис Халкъм за това, което щяло да се случи. Но въпреки това той й оказал сериозно въздействие. Нервите й така се разстроили, че й било необходимо известно време, за да се овладее достатъчно, преди да последва собственика на приюта към онази част на сградата, където се намирали болните.

Както били осведомени, предполагаемата Ан Катърик се разхождала по това време в градината. Една от сестрите се съгласила да заведе мис Халкъм при нея, тъй като собственикът на приюта бил задържан за няколко минути от някакъв случай, изискващ неговата намеса. Той обаче казал, че след това ще се присъедини към посетителката в градината.

Сестрата завела мис Халкъм в една по-отдалечена част, която била добре поддържана, и след като се по-огледала наоколо, свила по една затревена алея, засенчена с храсти от двете страни. Някъде по средата на тази алея видели две жени, които бавно приближавали към тях. Сестрата посочила към тях и казала: „Ето това е Ан Катърик, госпожо, със санитарката, която се грижи за нея. Санитарката ще отговори на всички въпроси, които искате да й зададете.“ След тези думи сестрата си тръгнала, за да поеме отново задълженията си.

Мис Халкъм закрачила към жените и те продължавали да вървят към нея. Когато се приближили на десетина крачки, едната от жените се заковала на мястото си, погледнала с трескаво изражение непознатата дама, отскубнала се от ръката на придружителката си и в следващата секунда се хвърлила към обятията на мис Халкъм. В този миг мис Халкъм познала сестра си — познала живата покойница.

За щастие, за успеха на предприетите впоследствие мерки в този момент нямало никого другиго освен придружителката. Тя била млада жена и първоначално така се изумила, че не могла да се намеси. Когато била в състояние да направи това, било й поискано пълно съдействие от страна на мис Халкъм, която от потресата на това откритие загубила контрол над собственото си самообладание. След като изчакала няколко минути в свежия въздух на прохладната сянка, на помощ й дошли природната й енергия и храброст и тя се съвзела достатъчно, за да разбере колко е необходимо заради клетата й сестра да възвърне присъствието на духа си.

Получила разрешение да говори насаме с пациентката при условие, че няма да се отдалечават от погледа на придружителката. Време за въпроси нямало; имало време мис Халкъм да внуши на клетата си сестра колко е наложително да се овладее и да я увери, че ако направи това, незабавно ще й помогне и ще я спаси. Перспективата за бягство от приюта, ако се вслуша в наставленията на сестра си, била достатъчна, за да се успокои лейди Глайд и да разбере какво се иска от нея. Мис Халкъм отишла след това при санитарката, сложила в ръцете й всичките пари, които имала у себе си (три златни суверена), и попитала кога и къде може да говори с нея насаме.

Отначало жената се изненадала и проявила недоверие. Но след като мис Халкъм заявила, че я интересували само някои въпроси, които поради голямото си вълнение не можела да зададе сега, и когато я уверила, че няма никакво намерение да я кара да върши нещо, противоречащо на служебния й дълг, жената приела парите и предложила да проведат разговора на другия ден в три часа следобед. Тя можела да се измъкне тогава за половин час, след като пациентите са обядвали, и определила среща в едно усамотено място отвъд високата северна стена, която ограждала сградата. Мис Халкъм успяла само да се съгласи и да пошепне на сестра си, че ще получи известие от нея на другия ден, когато собственикът на приюта се присъединил към тях. Той забелязал вълнението на посетителката, което мис Халкъм обяснила с факта, че разговорът с Ан Катърик я смутил леко в началото. Тя си тръгнала колкото се може по-бързо след това — по-точно, когато успяла да събере сили, за да си наложи да остави клетата си сестра.

Когато тази й способност се възвърнала, не било нужно дълго да разсъждава, за да се убеди, че всеки опит, дори и успешен, да се установи самоличността на лейди Глайд и да бъде освободена по законен път би довел до закъснение, което можело да се окаже фатално за разсъдъка на сестра й, разстроен вече от ужаса на наложеното й положение. Когато мис Халкъм се върнала в Лондон, тя вече била взела твърдото решение да организира сама бягството на лейди Глайд с помощта на жената, която се грижела за нея.

Веднага отишла, при своя борсов посредник и продала малкото акции, които притежавала, възлизащи на около седемстотин лири. Решена, ако е необходимо, да даде и последното си пени за цената на Лорината свобода, тя се отправила на следния ден, като носела със себе си цялата сума в банкноти, към уречената среща отвъд стената на приюта.

Жената я чакала. С много предварителни въпроси мис Халкъм пристъпила предпазливо към целта. Тя открила между другите подробности, че от сестрата, която се грижела преди за истинската Ан Катърик, била потърсена отговорност (макар да нямала вина) за бягството на пациентката и впоследствие загубила мястото си. Същото наказание, било й казано, щяло да сполети и сегашната й събеседничка, ако предполагаемата Ан Катърик изчезнела за втори път; а освен това била особено заинтересована да запази мястото си. Тя била сгодена и заедно с бъдещия й съпруг изчаквали, докато спестят заедно двеста-триста лири, за да започнат самостоятелен бизнес. Възнаграждението й било добро и тя се надявала, че със строги икономии в срок от две години ще може да вложи своя малък дял към необходимата сума.

При този намек мис Халкъм заговорила. Тя заявила, че предполагаемата Ан Катърик е нейна близка родственица; че поставянето й в приюта се дължи на фатална грешка и че сестрата ще извърши едно добро християнско дело, ако чрез нея двете успеят отново да се съберат. Без да я изчаква да възрази, мис Халкъм извадила от портфейла си четири банкноти по сто лири и ги предложила на жената като компенсация за риска, който щяла да поеме, и за загубеното място.

Сестрата се колебаела, обхваната явно от силна изненада и недоверие. Мис Халкъм започнала да я убеждава.

— Вие ще извършите добро дело — повтаряла тя. Ще помогнете на най-онеправданата и нещастна жена на този свят. Ето като отплата необходимите за брака ви пари. Доведете ми я тук и тогава ще сложа тези четири банкноти в ръцете ви.

— Ще ми дадете ли писмо, което да покажа на любимия си, когато ме попита откъде имам тези пари? — запитала жената.

— Ще донеса писмото със себе си — отвърнала мие Халкъм.

— Тогава ще рискувам — казала жената.

— Кога?

— Утре.

Набързо се уговорили, че мис Халкъм ще се върне отново рано на другата сутрин и ще чака скрита сред дърветата, като през цялото време нямало да се отдалечава от усамотеното място край северната стена. Сестрата не знаела кога точно ще се появи, тъй като предпазливостта налагала да изчаква и да се съобразява с обстоятелствата. След тези уточнения те се разделили.

Преди десет часа на другата сутрин мис Халкъм била на уреченото място с обещаното писмо и банкнотите. Тя чакала повече от час и половина. Едва тогава жената се задала с бърза крачка иззад ъгъла, водейки лейди Глайд под ръка. В мига, в който се срещнали, мис Халкъм й връчила писмото и банкнотите и сестрите отново били заедно.

С изключителна предвидливост сестрата била дала на лейди Глайд едно свое боне, воал и шал. Мис Халкъм я задържала само за да я посъветва как да насочи преследването на погрешна диря, когато в приюта открият бягството. Тя трябвало да се върне обратно, да спомене на всеослушание пред другите сестри, че напоследък Ан Катърик се интересувала колко било разстоянието от Лондон до Хампшър, да изчака, докато разкритието станело неизбежно, и тогава да даде тревога, че Ан е изчезнала. Предполагаемите въпроси относно Хампшър щели да наведат собственика на приюта на мисълта, че неговата пациентка се е върнала в Блакуотър Парк под влияние на болното си въображение, което все така я карало да твърди, че е лейди Глайд; и по всяка вероятност те най-напред щели да тръгнат да я търсят в тази посока.

Сестрата приела тези предложения, още повече, че те й давали възможност да се подсигури срещу всякакви по-тежки последици освен загубата на службата. Оставайки в приюта, тя можела да поддържа версията за невинността си. Незабавно се върнала в сградата, а мис Халкъм побързала веднага да заведе сестра си в Лондон. Същия следобед взели влака за Карлайл и вечерта пристигнали в Лимъридж без всякакви премеждия и затруднения.

През втората половина на пътуването останали сами в купето и мис Халкъм успяла да събере тези спомени от миналото, които обърканата и отслабнала памет на сестра й могла да възпроизведе. Така се очертала ужасната история на заговора — за жалост от откъслечни фрагменти, при това крайно непоследователни. Колкото и непълно да е това разбулване на истината, то въпреки всичко трябва да бъде отбелязано тук, преди този обяснителен разказ да приключи със събитията от следващия ден в Лимъридж Хаус.

 

 

Споменът на лейди Глайд за случилото се след заминаването й от Блакуотър Парк започнал с пристигането й на Югозападната гара в Лондон. Тя пропуснала да си отбележи предварително датата, на която пътувала. Надеждата да се установи тази важна дата чрез нея или мисис Мичелсън трябва да бъде веднъж завинаги изоставена.

При пристигането на влака видяла, че граф Фоско я чака на перона. Той се озовал пред вратата на вагона в мига, когато носачът я отворил. Влакът бил необичайно препълнен и настъпила голяма бъркотия при свалянето на багажа. Някакъв човек, който граф Фоско водел със себе си, донесъл багажа, принадлежащ на лейди Глайд. На него било отбелязано името й. Тя тръгнала сама с графа с кола, на която тогава не обърнала особено внимание.

Първият й въпрос, след като потеглили от гарата, се отнасял до мис Халкъм. Графът й съобщил, че сестра й не била все още заминала за Къмбърланд, тъй като, размисляйки отново, сметнал, че не е благоразумно за нея да предприема такова дълго пътуване, без да си почине няколко дни.

Лейди Глайд запитала след това дали сестра й е отседнала в дома на графа. Тя не помнела точно отговора, но във връзка с него останала с ясното впечатление как графът заявил, че я води да види мис Халкъм. Лейди Глайд познавала твърде малко Лондон, за да разбере по кои улици се движат. Но нито веднъж не се отклонили от улиците и не преминали през градини или горички. Каретата спряла на малка улица зад един площад — площад, където имало магазини, обществени сгради и много хора. От това (в което лейди Глайд е сигурна) изглежда съвсем ясно, че граф Фоско не я бил завел в собствената си квартира в предградието Сейнт Джонс Уд.

Те влезли в къщата и се качили горе в една задна стая на първия или на втория етаж. Багажът бил внимателно внесен. Някаква прислужничка им отворила вратата, а в преддверието ги посрещнал един мъж с черна брада — очевидно чужденец — и много вежливо ги повел нагоре. В отговор на въпроса на лейди Глайд графът я уверил, че мис Халкъм е в къщата и че ще я уведомят незабавно за пристигането на сестра й. После той и чужденецът излезли и я оставили сама в стаята. Тя била скромно обзаведена като всекидневна и гледала към задните стени на къщите.

Било изключително тихо — по стълбата нямало никакво движение и тя само чула в стаята под нея приглушеното боботене на разговарящи мъжки гласове. Не минало много време и графът се върнал, за да обясни, че мис Халкъм тъкмо си почивала и известно време не бивало да бъде обезпокоявана. Придружавал го един джентълмен (англичанин), когото той представил като свой приятел.

След това необичайно запознанство — по време на което, доколкото лейди Глайд си спомняла, не били споменати никакви имена — тя останала сама с непознатия. Той бил безупречно учтив, но я смутил и объркал със странните въпроси, които й задал за самата нея. При това през цялото време я гледал особено. Постоял малко, след което излязъл и минута-две по-късно влязъл друг непознат — също англичанин. Този човек, се представил също като приятел на граф Фоско и на свой ред започнал да я гледа необичайно и да й задава някакви чудати въпроси. Той, както запомнила тя, ни веднъж не се обърнал към нея по име и подобно на първия мъж след малко излязъл. По това време била вече тъй изплашена и тъй неспокойна за сестра си, че й минало през ум да слезе отново долу и да потърси помощ и защита от единствената жена в къщата — прислужничката, отворила вратата.

Точно когато ставала от стола си, графът влязъл в стаята.

Щом се появил, тя попитала нетърпеливо колко време още ще се отлага срещата между нея и сестра й. Най-напред той отговорил уклончиво, но тъй като настоявала, признал, очевидно с голяма неохота, че състоянието на мис Халкъм в никакъв случай не било тъй добро, както досега го представял. Тонът и поведението му така разтревожили лейди Глайд или по-скоро тъй болезнено увеличили смута, обхванал я в присъствието на двамата непознати, че неочаквано й прималяло и трябвало да поиска чаша вода. Графът се провикнал от вратата за вода и шишенце амонячна сол. И двете били донесени от брадатия чужденец. Водата, когато лейди Глайд понечила да пие, имала толкова странен вкус, че й станало още по-зле и тя бързо взела шишенцето с амонячната сол от граф Фоско и вдъхнала. Главата й на мига се замаяла. Графът подхванал шишенцето, когато падало от ръката й, и последното нещо, за което имала памет, било, че той отново го поднесъл към ноздрите й.

Оттук насетне спомените й били объркани, откъслечни и трудно можела да се проследи логичната връзка между тях.

Според собствените й впечатления тя дошла на себе си привечер; после напуснала къщата; отишла (както предварително била уредила от Блакуотър Парк) в дома на мисис Беси; пила чай там и останала да преспи. Тя била напълно неспособна да каже как, кога или с кого напуснала къщата, в която я завел граф Фоско. Но най-настойчиво твърдяла, че е била у мисис Веси и което е по-необикновено, че мисис Рубел й помогнала да се съблече и да си легне! Не можела да си спомни водения в дома на мисис Веси разговор, кого е видяла там освен тази дама или по какви причини мисис Рубел се е намирала в къщата, за да й помогне.

Споменът й за следващата сутрин бил още по-смътен и неточен.

В главата й блуждаела неясната мисъл, че се качила на една карета (за часа не можела нищо да каже), придружена от граф Фоско и отново от мисис Рубел. Но кога и как напуснала дома на мисис Веси, не знаела; нито пък в каква посока потеглила каретата, къде я оставила и дали графът и мисис Рубел са били с нея през цялото време, докато пътувала. В този момент от нейната история настъпваше пълна празнота. Тя не можела да разкаже нищичко — нямала никаква представа дали е минал един или няколко дни, докато изведнъж дошла на себе си в едно непознато място, заобиколена от жени, които също не познавала.

Това бил приют за душевноболни. Тук за първи път чула, че се обръщат към нея с името на Ан Катърик и тук, като последно забележително обстоятелство в историята на заговора, със собствените си очи се уверила, че е облечена с дрехите на Ан Катърик. Първата вечер в приюта сестрата й показала монограмите на долното й бельо, когато се събличала, и най-учтиво, без всякакво раздразнение й казала: „Вижте собственото си име на собствените си дрехи и недейте повече да ни притеснявате с твърденията си, че сте лейди Глайд. Тя е мъртва и погребана, а вие сте жива и здрава. Хайде, погледнете дрехите си! Ето, ясно изписано е както и на старите ви вещи, които тук пазим — Ан Катърик — черно на бяло!“ Наистина било така, когато мис Халкъм разгледала бельото на сестра си вечерта след пристигането им в Лимъридж Хаус.

 

 

Това били единствените спомени — всичките несигурни и някои от тях противоречиви, които с внимателни въпроси били изтръгнати от лейди Глайд по време на пътуването към Къмбърланд, Мис Халкъм не я притеснила с никакви въпроси, отнасящи се до събитията в приюта, тъй като било очевидно, че разсъдъкът й не е в състояние да се насочи към тях. Знаела от доброволното признание на собственика на лудницата, че била приета там на двадесет и седми юли. От тази дата до петнадесети октомври (деня на избавлението) Лора била поставена под контрол; при което систематично утвърждавали самоличността й като Ан Катърик и непрекъснато твърдели, че е с болен разсъдък. Дори една не тъй деликатна чувствителност, дори едно не тъй крехко здраве не биха могли да останат незасегнати от такова изпитание. Нито един човек, подложен на подобно нещо, не би могъл да излезе от него непроменен.

Тъй като пристигнали в Лимъридж късно вечерта на петнадесети, мис Халкъм разумно решила, че е по-добре да отложи опитите си да доказва самоличността на лейди Глайд за следващия ден.

Първото нещо, което сторила на другата сутрин, било да отиде при мистър Феърли и след като предварително и предпазливо го подготвила, разказала му недвусмислено случилото се. Щом като отминало първоначалното му изумление и тревога, той ядосано заявил, че мис Халкъм се е оставила да я подведе Ан Катърик. Той й припомнил писмото на граф Фоско и това, което самата тя му казала за приликата между Ан и покойната му племенница; и той категорично отказал да види, дори и за минута, една луда жена, чието присъствие у дома му било възмутително оскърбление.

Мис Халкъм излязла от стаята и изчакала да премине първата вълна на възмущението й. Сетне размислила, че в името на най-обикновената човечност мистър Феърли трябва да види племенницата си, преди да й затвори като на непозната вратите на дома си, и затова без всякакво предварително предупреждение завела лейди Глайд в стаята му. Слугата стоял на пост пред вратата, за да им попречи да влязат, но мис Халкъм го отстранила и застанала пред мистър Феърли, водейки сестра си за ръка.

Последвалата сцена, макар и продължила само няколко минути, била тъй мъчителна, че самата мис Халкъм отбягваше да говори за нея. Достатъчно е само да кажем как мистър Феърли най-категорично заявил, че не познава жената, въведена в стаята му — че не вижда нищо в лицето и поведението й, което и за миг да го накара да се усъмни, че племенницата му лежи погребана в църковния двор на Лимъридж. Той посочил, че ще потърси защитата на закона, ако, преди да е изтекъл денят, тя не бъде отведена от къщата.

Дори и при най-лошото мнение за себичността и равнодушието на мистър Феърли, както и за привичното отсъствие на всякаква чувствителност у него, било явно невъзможно да се допусне, че той е способен на такава низост, при която тайно би познал и открито би отрекъл детето на брат си. Мис Халкъм човешки и разумно положила всички усилия, за да разсее предубеждението и тревогата му и да го отклони от решението да изпълни намеренията си, като в тази светлина започнала да разказва за случилото се. Но когато поставила на проверка слугите, те също, до един, били несигурни, най-меко казано, дали представената им дама е тяхната млада господарка или Ан Катърик, за чиято прилика с нея били чували, и печалното заключение било неизбежно. Промяната, настъпила в изражението и поведението на лейди Глайд в резултат на затварянето й в приюта, била много по-голяма, отколкото мис Халкъм първоначално предположила. Злостната измама, наложила смъртта й, не можела да бъде разобличена дори в дома, където била родена, сред хората, с които била живяла.

В по-малко критична ситуация усилието все още можело да не се смята за безнадеждно.

Например камериерката Фани, която точно тогава отсъствувала от Лимъридж, трябвало да се върне след два дни. Съществувала вероятността тя да познае господарката си, тъй като била в постоянен контакт с нея, о и била много по-силно привързана към нея от останалите слуги. Освен това можело лейди Глайд да бъде скрита в дома или в селото, докато се възстанови малко здравето й и се стабилизира съзнанието й. Когато отново можело да се разчита на помощта на паметта и, тя естествено щяла да започне да говори за хора и събития от миналото с увереност и познания, каквито никоя натрапница не би могла да изсимулира. Тъй впоследствие самоличността, която собственото й появяване не могло да установи, щяла да се докаже чрез едно по-сигурно средство — думите.

Ала това било практически невъзможно при обстоятелствата, при които била получила отново свободата си. Диренето, отклонено за момента към Хампшър, неминуемо щяло да се насочи към Къмбърланд. Лицата, натоварени с търсенето на бегълката, можели да пристигнат след няколко часа в Лимъридж Хаус, а поради състоянието, в което се намирал, мистър Феърли вероятно щял веднага да им окаже съдействие, като упражни влиянието и властта си в околността. Най-елементарната загриженост за безопасността на лейди Глайд принудила мис Халкъм да се откаже от борбата в нейна защита и да я отведе незабавно от мястото, което в случая било по-опасно от всички други — родния й край.

Първата и най-разумна мярка за сигурност била да се върнат веднага в Лондон. В големия град следите им биха могли най-бързо и най-добре да се заличат. Нямало нужда от никакви приготовления — нямало с кого да се прощават. Следобеда на този паметен ден — шестнадесети октомври — мис Халкъм повела сестра си към последното изпитание и без жива душа да им пожелае добър път на раздяла, двете поели сами в света, напускайки завинаги Лимъридж Хаус.

Били изкачили хълма над църковния двор, когато лейди Глайд настояла да се върнат, за да отиде за последен път на гроба на майка си. Мис Халкъм се опитала да я разколебае, но в този единствен случай старанията й били напразни. Лора била непреклонна. Замъгленият й поглед припламнал изведнъж и очите и засвяткали през спуснатия пред тях воал, изтощените й пръсти започнали все по-силно да стискат приятелската ръка, която до този момент държали съвсем безжизнено. Дълбоко вярвам, че божията ръка им е сочела пътя, че най-невинното и най-измъченото от чедата на всевишния е било избрано в този тежък момент, за да ги води.

Те се върнали обратно към гробището и с това свързали в едно бъдещето на трима ни.