Уилки Колинс
Жената в бяло (47)

I

Отгръщам нова страница. Разказвам за събития, станали една седмица по-късно.

Промеждутъкът, който отминавам, трябва да остане извън моето повествование. Сърцето ми премалява умът ми се помътнява и обърква, когато си мисля за тази седмица. Това не бива да става, ако искам аз; който пиша, да водя тъй както трябва вас, които четете. Това не бива да става, ако искам да не оплитам нишката, която следва лъкатушния път на тази история от началото до края.

Един ненадейно променен живот, добил веднъж завинаги нова посока, получил напълно нов смисъл, ръководен от нови надежди и опасения, борби, интереси и саможертви — това е перспективата, която се открива сега пред мен, подобно на простора, зашеметяващ погледа от височината на планински връх. Прекъснах моя разказ в тихата сянка на църквата в Лимъридж и се връщам към него седмица по-късно, сред суетнята в врявата на една лондонска улица.

Улицата е в пренаселен и беден квартал. В партерния етаж на една от къщите се помещава малък магазин за продажба на вестници, а съвсем скромно мебелираните стаи на първия и втория етаж се дават под наем.

Наех тези два етажа под чуждо име. На горния живея аз и разполагам с работна стая и спалня. На долния под чуждо име живеят две жени, които представям за мои сестри. Печеля хляба си чрез рисунки и гравюри на дърво за евтините списания. Смята се, че моите сестри ми помагат, занимавайки се малко с бродерия. Бедното ни жилище, скромните ни занятия, фалшивото ни родство и чуждото име — всичко това ни помага да се крием в огромния град. Вече не принадлежим към хората, които живеят открито и свободно. Аз съм един неизвестен и незабележим човек, без покровител или приятел, който да ме подкрепи. Сега Мариан Халкъм не е нищо друго освен моята по-голяма сестра, която обезпечава нуждите на домакинството с труда на собствените си ръце. Ние двамата в очите на другите сме едновременно глупаци и мошеници, извършили нагло шарлатанство. Смятат ни за съучастници на лудата Ан Катърик, която предявява претенции към името, мястото и живата личност на мъртвата лейди Глайд.

Такова е нашето положение. Това е промененият вид, в който ние тримата ще се появяваме оттук нататък в следващите не една и две страници.

Пред доводите на разума и пред закона, според роднини и приятели, според всяка установена формалност на цивилизованото общество, „Лора, лейди Глайд“ лежеше погребана редом с майка си в църковния двор на Лимъридж. Зачеркната приживе от списъка на живите, дъщерята на Филип Феърли и съпругата на Пърсивъл Глайд все още съществуваше за своята сестра, все още съществуваше за мен, но за всички останали тя бе мъртва. Мъртва за чичо си, който се отрече от нея; мъртва за слугите в къщата, които не можаха да я познаят; мъртва за онези служебни лица, които прехвърлиха наследството й на нейния съпруг и на леля й; мъртва за майка ми и сестра ми, които смятаха, че съм се подлъгал по една авантюристка и съм станал жертва на измама; социално, нравствено, правно — мъртва.

И все пак жива! Съществуваща в беднота, укриваща се. Жива, оставила бедния учител по рисуване да води нейната битка и да извоюва обратно мястото й в света на живите.

Не съм ли изпитал мигновено подозрение, събудено от известната прилика между Ан Катърик и нея, когато за първи път разкри лицето си пред мен? Нямаше дори и сянка от подозрение от мига, когато вдигна воала, застанала край надписа, бележещ нейната смърт.

Преди да си отиде слънцето на този ден, преди за последен път да зърнем дома, затворил вратите си пред нея, и двамата си припомнихме прощалните думи, които бях изрекъл на раздялата в Лимъридж Хаус — повторени от мен, потвърдени от нея: „Ако някога дойде време, когато цялата преданост на сърцето и душата ми и всичките ми сили могат да ви донесат един миг щастие или да ви спестят миг на тъга, ще се опитате ли да си спомните за бедния учител по рисуване, който ви е учил?“ Тя, която помнеше твърде малко неотдавнашните тревоги и ужас, си спомни тези думи и склони невинно глава на гърдите на човека, който ги бе казал. В онази минута, когато ме извика по име, когато каза: „Те се опитаха да ме накарат да забравя всичко, Уолтър, но аз помня Мариан, помня и вас“ — в тази минута аз, който отдавна й бях отдал любовта си, отдадох й и живота си и благодарих на бога, че е мой, за да мога да й го даря. Да! Настъпи този миг. Отдалечен от хиляди и хиляди мили — през гори и пустини, където паднаха другари по-силни от мен, трижди преследван от смъртна гибел и трижди избягал от нея, поел Ръката, която води хората по тъмния път към бъдещето, аз стигнах дотук, за да изживея този миг. Изоставена и отречена, подложена на жестоки изпитания, обладана от печална промяна, с повехнала хубост и замъглен разсъдък, лишена от положение в обществото, от мястото си сред живите — такава бе тя сега и аз можех да поставя в нозете й предаността, която бях обещал, предаността на цялото си сърце и душа, на всичките си сили. Изпаднала в беда, останала без приятели, тя най-сетне беше моя! Моя, за да се грижа за нея, да я защищавам, да я обичам силно, да я върна отново към живота. Моя, за да я браня през всички рискове и жертви — през безнадеждната борба срещу Сила и Власт, през дългата битка с бронираната Измама и укрепения Успех, лишен от репутация, загубил приятели, готов да се опълча срещу превратностите на житейския ми път.