Уилки Колинс
Жената в бяло (34)

IX

Деветнадесети юни. — След като най-сетне се озовах на сигурно място в собствената си стая, аз разлистих тези страници и се приготвих да допиша впечатленията си от деня.

Повече от десет минути седях безцелно, с перо в ръка, разсъждавайки върху събитията от последните дванадесет часа. Когато най-после се залових за задачата си, изпитах затруднение както никога досега. Въпреки усилията ми да съсредоточа мислите си, те витаеха със странно упорство около сър Пърсивъл и графа и цялото ми внимание вместо към дневника бе насочено към този личен разговор между тях, който бе отлаган през целия ден и сега вече щеше да се състои в тишината и уединението, предлагани от нощта.

Съзнанието ми бе тъй объркано, че не можеше да възкреси всичко, случило се от сутринта насам, и не ми оставаше нищо друго, освен да затворя дневника и да го изоставя за известно време.

Отворих вратата, която водеше от спалнята към моята всекидневна, и след като влязох в нея, отново я затворих, за да не би случайно течението да угаси свещта върху писалищната ми маса. Прозорецът на всекидневната бе широко разтворен и аз се опрях безучастно на него да погледам нощта.

Бе тъмно и тихо. Не се виждаха нито луната, нито звезди. В неподвижния, тежък въздух се носеше мирис на дъжд и аз протегнах ръка от прозореца. Не. Времето вещаеше дъжд, но той още не бе започнал.

Останах подпряна на перваза на прозореца близо четвърт час, загледана разсеяно в тъмнината. Бе тихо. От време на време дочувах само гласовете на слугите или далечното хлопане на врата на долния етаж.

Точно когато се обърнах, за да се върна в спалнята и да се опитам отново да завърша записките си, усетих миризма на тютюнев дим, която се стелеше към мен в тежкия нощен въздух. В следващия миг забелязах малка червена светлинка, която приближаваше в мрака откъм далечния край на къщата. Стъпки не се чуваха и не виждах нищо освен светлинката. Тя се движеше в нощта, мина покрай прозореца, на който стоях, и спря срещу прозореца на спалнята ми, където на писалищната маса гореше свещта.

Светлинката остана така за миг и после се върна обратно в посоката, от която бе дошла. Докато следях движението й, видях втора червена светлинка, по-голяма от първата, която приближаваше от далечината. Двете се срещнаха в мрака. Спомняйки си кой пуши цигари и кой пури, заключих веднага, че графът бе излязъл пръв, за да подслушва под моя прозорец, а след това сър Пърсивъл се е присъединил към него. Вероятно са се разхождали по тревата, иначе щях да чуя тежката крачка на сър Пърсивъл, макар че леките стъпки на графа биха могли да ми убягнат дори и по пясъчната пътека.

Останах смълчана на прозореца, убедена, че не могат да ме видят в мрака на стаята.

— Какво има? — чух как сър Пърсивъл пита приглушено. — Хайде да влезем и да седнем?

— Искам светлината в този прозорец да угасне — отвърна тихо графът.

— Какво пречи светлината?

— Показва, че тя все още не си е легнала. Достатъчно е проницателна, за да заподозре нещо, и е достатъчно смела, за да слезе долу и да подслушва, ако й се отдаде такава възможност. Търпение, Пърсивъл, търпение!

— Глупости! Все за това търпение ми говорите!

— След малко ще заговоря за нещо друго. Добри ми приятелю, вие се намирате на ръба на пропастта в собствения си дом и ако ви позволя да дадете на жените още една възможност, честна дума, кълна се, те ще ви блъснат в нея!

— Какво, по дяволите, искате да кажете?

— Ще стигнем до това обяснение, Пърсивъл, след като угасне светлината в този прозорец и след като обиколя стаите от двете страни на библиотеката и надникна също и по стълбите.

Те бавно се отдалечиха и останалата част от разговора (който през цялото време се водеше на тих глас) вече не се чу. Това беше без значение. Чух достатъчно за мнението на графа относно моята проницателност и смелост. Преди още червените светлинни да изчезнат в тъмнината, реших, че когато седнат да разговарят, двамата мъже трябва да имат слушател и че този слушател, въпреки всички предпазни ходове на графа, трябва да бъда аз. Нуждаех се само от едно оправдание за това решение в собствената си съвест, за да си дам кураж да го изпълня. А такова оправдание аз вече имах. Честта на Лора, нейното щастие и дори живот може би зависеха от добрия ми слух и услужливата ми памет тази вечер.

Чух графа да казва, че възнамерява да огледа стаите от двете страни на библиотеката, а също и стълбището, преди да започне да се обяснява със сър Пърсивъл. Споделените от него намерения бяха напълно достатъчни, за да разбера, че той възнамерява да проведе разговора именно в библиотеката. Минутата, която ми бе нужна, за да стигна до това заключение, ми подсказа как да осуетя предпазните му мерки или, с други думи, как да чуя какво имат да си кажат двамата със сър Пърсивъл, без да се излагам на опасността да слизам на долния етаж.

Като говорех за стаите на партера, споменах верандата, към която те всички имат излаз посредством големите остъклени врати. Покривът на тази веранда е плосък и дъждовната вода се стича от него по тръби, от които се събира в цистерни за нуждите на къщата. Тесният оловен покрив, който минава покрай спалните, бе според мен на около три фута под прозорците. Върху него на голямо разстояние една от друга бяха подредени саксии с цветя и за да не падат при силен вятър, пред тях имаше железен парапет с орнаменти.

Според плана, който сега ми хрумна, трябваше да се прехвърля от прозореца на моята всекидневна върху покрива, да се промъкна безшумно до онази част, която се намираше непосредствено над прозореца на библиотеката, и свита между саксиите, да опра ухо до парапета. Ако сър Пърсивъл и графът седят и пушат тази нощ така, както ги бях виждала много вечери досега, на кресла близко до остъклената врата и крака, изтегнати на поцинкованите градински столове, до ушите ми щеше да стигне всяка тяхна дума, ако не шепнеха (а както всички знаем от собствен опит, вече не сме в състояние да водим разговори шепнешком). Ако обаче решеха тази вечер да седнат по-навътре в стаята, тогава можех да чуя много малко или дори нищо и в такъв случай трябваше да се подложа на много по-големия риск да се опитам да ги надхитря, като сляза долу.

Колкото и твърдо да бях убедена, че трябваше да изпълня категоричното си решение, породено от отчаяното ни положение, таях най-гореща надежда, че няма да ми се наложи да прибягна до тази крайност. Храбростта ми в края на краищата бе само храбростта на жена и почти щеше да ми измени при мисълта, че бих могла да сляза долу посред нощ на две крачки от сър Пърсивъл и графа.

По много причини трябваше обезателно да се преоблека. Най-напред свалих копринената си рокля, защото и най-тихото й шумолене в тази тиха нощ би могло да ме издаде. После съблякох тежките си бели фусти и ги замених с тъмен памучен комбинезон. Отгоре се наметнах с черната си пътническа пелерина и дръпнах качулката ниско върху главата си. С обичайното си вечерно облекло заемах място най-малко за трима души. В сегашното си одеяние, особено когато се загърнах плътно, бих могла да мина и през най-тесните пролуки по-лесно от всеки друг. Малкото пространство между саксиите с цветя, от една страна, и стената и прозорците, от друга, ме накара да се замисля сериозно над този въпрос. Ако съборех нещо, ако издадях и най-малкия шум, кой би могъл да предвиди какви щяха да бъдат последствията?

Сложих кибрита близо до свещта, преди да я угася, и пипнешком се върнах обратно във всекидневната. Заключих вратата й, както бях заключила преди това и вратата на спалнята, а после тихо излязох през прозореца и стъпих на оловния покрив на верандата.

Моите две стаи се намираха в най-крайната част на новото крило на къщата, където живеехме всички, и трябваше да мина покрай пет прозореца, преди да стигна до мястото, непосредствено над библиотеката, което исках да заема. Първият прозорец беше на една необитаема стая, вторият и третият принадлежаха на Лорината стая. След нея бяха стаите на сър Пърсивъл и на графинята. Другите прозорци, покрай които нямаше да минавам, бяха на тоалетната стая на графа, на банята и на втората празна стая за гости.

Никакъв звук не достигаше до слуха ми — когато застанах на покрива, черната, сляпа тъмнина на нощта ме обграждаше отвсякъде с изключение на прозореца на мадам Фоско. Там, точно над библиотеката, накъдето водеше пътят ми — там видях светлина! Графинята все още не бе легнала.

Твърде късно бе да се връщам — време за губене нямаше. Реших да продължа на всяка цена, разчитайки на собствената си предпазливост и на нощния мрак. „Заради Лора!“ — помислих си аз в момента, когато направих първата крачка върху покрива, като с една ръка придържах наметалото около себе си, а с другата опипвах стената. По-добре беше да вървя близо до стената, отколкото да рискувам да ритна някоя от саксиите, които бяха на няколко инча от мен.

Минах покрай прозореца на празната стая, като при всяка стъпка опитвах с ходилото си оловния покрив, преди да се отпусна върху него с цялата си тежест. Минах покрай тъмните прозорци на Лорината стая (бог да я благослови и да я пази тази вечер!). Преминах тъмния прозорец на стаята на сър Пърсивъл. После изчаках миг, клекнах с протегнати ръце, за да се подпирам, и така пропълзях до мястото си покрай ниската стена между осветения прозорец и покрива на верандата. Когато се осмелих да вдигна поглед, видях, че само горната част на прозореца е отворена и че вътрешните щори са спуснати додолу. Докато гледах, вътре се откри сянката на мадам Фоско, която след това се върна обратно. Явно бе, че засега не ме беше чула, защото в противен случай сянката щеше да спре зад щорите, дори ако тя нямаше достатъчно смелост да отвори прозореца и да погледне навън.

Разположих се на парапета, като преди това установих с опипване къде от двете ми страни се намират саксиите. Мястото беше точно колкото да седна между тях. Ухаещите листенца на цветето отляво докоснаха лицето ми, когато положих леко глава на парапета.

Първото, което дочух, бе последователното отваряне или затваряне (по-вероятно последното) на три врати — вратите, водещи към преддверието и стаите от двете страни на библиотеката, които графът бе обещал да провери. Първото, което видях, отново бе червената светлинна, която излезе навън изпод верандата, отдалечи се по посока на моя прозорец, задържа се там за миг и после се върна обратно.

— По дяволите с това ваше безпокойство! Кога най-сетне ще седнете? — изръмжа отдолу гласът на сър Пърсивъл.

— Уф! Колко е горещо! — каза графът, въздишайки и пуфтейки изтощено.

Възклицанието му бе последвано от влаченето на градинските столове по плочите — дългоочакваният звук, който ми съобщи, че както обикновено щяха да седнат близо до прозореца. Дотук шансът беше на моя страна. Когато се разположиха в столовете си, часовникът в кулата удари дванадесет без четвърт. През отворения прозорец чух как мадам Фоско се прозява и сянката й още веднъж пресече бялото поле на щорите.

Междувременно сър Пърсивъл и графът започнаха да си говорят, като от време на време снижаваха гласовете си, без обаче нито веднъж да шепнат. Необичайността и заплахата на положението, в което се намирах, ужасът от светещия прозорец на мадам Фоско, който не можех да овладея, ми пречеха — в началото дори ми беше невъзможно да запазя присъствие на духа и да съсредоточа вниманието си единствено върху водения долу разговор. В продължение на няколко минути успях само най-общо да схвана същината му. Чух графа да казва, че единственият светещ прозорец е този на жена му, че партерният етаж е напълно чист; и че сега могат да разговарят, без да се страхуват от неприятни случайности. В отговор сър Пърсивъл укори приятеля си, че неоправдано е пренебрегвал желанията и интересите му през целия ден. Графът се защити, заявявайки, че са му се струпали неприятности и тревоги от известно естество, които са погълнали цялото му внимание, и че единственото безопасно време да си поговорят е времето, когато са сигурни, че нито ще бъдат прекъснати, нито подслушвани.

— Нашите дела са в сериозна криза, Пърсивъл — каза той, — и ако въобще имаме намерение да взимаме решения за бъдещето, трябва да ги вземем тайно тази нощ.

Това изречение на графа бе първото, което вниманието ми можа да възприеме точно така, както бе изречено. Оттук нататък с известни прекъсвания и засечки, притаила дъх, аз с цялото си същество проследих дума по дума разговора.

— Криза? — повтори сър Пърсивъл. — Кризата е много по-лоша, отколкото си мислите, честна дума.

— Лесно бих могъл да го предположа от поведението ви през последните един-два дни — хладно отвърна другият. — Но почакайте. Преди да стигнем до това, което не зная, нека да потвърдим онова, което зная. Нека най-напред да видим дали съм прав за миналото, преди да направя каквито и да е предложения за бъдещето.

— Изчакайте да донеса коняка и водата. Пийнете и вие.

— Благодаря ви, Пърсивъл. Ще приема с удоволствие студената вода, а заедно с нея една лъжичка и захарницата. Eau sucrée^[1] — приятелю мой, нищо друго.

— Захар и вода за мъж на вашата възраст! Ето, пригответе си вашето противно питие. Вие чужденците всичките си приличате.

— Сега слушайте, Пърсивъл. Ще изложа пред вас ясно и просто положението ни така, както аз го виждам, а вие ще кажете дали съм прав, или греша. Двамата с вас се върнахме от континента и дойдохме в този дом в твърде затруднено положение…

— Не го увъртайте! Аз имах нужда от няколко хиляди и вие от няколко стотачки и без тези пари и двамата щяхме да загазим хубавичката и да идем по дяволите. Това е положението. Сега казвайте какво смятате да правим. Хайде.

— Да, да, Пърсивъл, изразено по вашия категоричен английски начин, на вас ви трябваха няколко хиляди, а на мен няколко стотачки и единственият източник да получите необходимите ви пари (като се сметнат и моите няколко нещастни стотачки) бе жена ви. Какво ви казах за вашата съпруга, когато се връщахме в Англия? Какво ви казах отново, когато пристигнахме тук и когато сам можах да разбера каква жена е мис Халкъм?

— Откъде да зная? Предполагам, че както обикновено сте наговорили куп глупости.

— Ето какво ви казах: досега човешката изобретателност е открила само два начина, по които мъжът може да се справи с жената. Единият начин е да я сразиш — метод, който се използува нашироко от грубиянските низши класи, но е напълно несъвместим с изисканите и образовани кръгове над тях. Другият начин (много по-дълъг, по-труден, но в края на краищата не по-малко сигурен) е никога да не приемаш предизвикателство, отправено от жена. Това важи за животните, за децата и за жените, които са в същност пораснали деца. Тихата решителност е онова качество, пред което животните, децата и жените капитулират. Ако само веднъж успеят да разколебаят това недостижимо качество на техния господар, те взимат връх над него. Казах ви: „Помнете тази проста истина, щом като искате вашата жена да ви помогне за парите.“ Казах ви: „Помнете я два и три пъти повече в присъствието на сестрата на жена ви мис Халкъм.“ Постарахте ли се да я запомните? Нито веднъж при всичките усложнения, които се оплетоха около нас в тази къща. Вие приемахте тутакси всяко предизвикателство, което ви отправяха вашата съпруга й нейната сестра. Необузданият ви нрав загуби подписа за документа, загуби парите, накара мис Халкъм да пише на адвоката първия път.

— Първия път? Писала ли му е повторно?

— Да, днес тя му писа отново.

Върху верандата падна един стол — падна с трясък, сякаш бе ритнат.

За мен бе добре, че съобщението на графа разгневи така сър Пърсивъл. Чувайки, че съм разкрита за втори път, аз така трепнах, че парапетът, на който се бях облегнала, изскърца отново. Дали ме е проследил до странноприемницата? Дали когато днес му казах, че нямам нищо за пощата, е подразбрал, че съм дала писмата си на Фани? Дори и да беше така, как е могъл да прочете писмата, след като от моите ръце те отидоха направо в пазвата на момичето?

— Благодарете на щастливата си звезда — чух отново графът да казва, — че съм в тази къща, за да оправям бедите ви. Благодарете на щастливата си звезда, че казах „не“, когато полудяхте днес до такава степен, че искахте да заключите мис Халкъм, както зловредното ви неблагоразумие стори това спрямо жена ви. Къде са ви очите? Нима като гледате мис Халкъм, не виждате, че тя има проницателността и решителността на мъж? Ако имах такава жена за приятел, бих пренебрегнал всичко. Но тъй като тя ми е враг, аз, с целия си ум и опит — аз, Фоско, който съм не по-малко лукав от дявола и вие самият стотици пъти сте ми го казвали, пипам, както вие англичаните се изразявате, с ръкавици! И това благородно създание — пия за нейно здраве подсладена водица, — това благородно създание застава със силата на обичта и смелостта си, непоклатимо като скала между нас двамата и вашата нещастна, слаба, хубава руса съпруга, а вие я принуждавате да отива до крайности, като че ли тази великолепна жена, която обожавам с цялата си душа, макар че съм против нея заради взаимните ни интереси, не е по-умна и по-смела от останалите представителки на нейния пол. Пърсивъл, Пърсивъл! Вие заслужавате своя провал и стигнахте до него.

Настъпи мълчание. Пиша това, което злодеят изрече за мен, защото искам да го запомня — защото все още вярвам, че ще дойде денят, когато ще мога да заговоря открито пред него и дума по дума да отправя обвиненията си.

Пръв наруши мълчанието сър Пърсивъл.

— Да, да, ругайте и беснейте колкото ви е угодно — каза намусено той. — Не е само затруднението с парите. Самият вие щяхте да вземете строги мерки срещу жените, ако знаехте, колкото аз зная.

— Полека, ще стигнем и до второто затруднение — обади се графът. — Вие може да се обърквате колкото си искате, Пърсивъл, но мен няма да объркате. Нека най-напред да уредим въпроса с парите. Успях ли да победя упорството ви? Показах ли ви, че вашият нрав няма да ви помогне? Или може би трябва да продължа (както го казахте на вашия трогателен, прям английски език) още малко да ругая и беснея?

— Лесно е да роптаете срещу мен. Кажете какво да правим — това е малко по-трудно.

— Така ли? Ах! Ето какво трябва да се направи: от тази вечер нататък вие няма повече да ръководите нещата — оставяте ги в бъдеще в мои ръце. Говоря на един практичен англичанин, нали? Е, Практични, това устройва ли ви?

— Какво предлагате, ако оставя всичко на вас?

— Отговорете ми най-напред. Ще оставите ли нещата в моите ръце?

— Да кажем, че съм съгласен — какво тогава?

— Няколко въпроса, Пърсивъл, като начало. Налага ми се още малко да изчакам, за да се възползувам от обстоятелствата и трябва да зная — на всяка цена — какви ще бъдат тези обстоятелства. Време за губене няма. Казах ви вече, че днес за втори път мис Халкъм писа писмо на адвоката.

— Как разбрахте? Какво каза тя?

— Ако започна да ви разказвам, Пърсивъл, само ще се върнем на мястото, на което сме сега. Достатъчно е, че разбрах, но това ми струваше тревогите и грижите, поради които вие не можахте да се доберете до мен през целия ден. Сега нека да освежа паметта си относно вашите дела — мина известно време, откакто ги обсъждах с вас. След като не получихте подписа на жена си, парите бидоха намерени посредством полици с тримесечен срок — само като си помисля за цената, и сиромашката ми коса настръхва! Наистина, кажете ми честно — няма ли някакъв друг начин да се изплатят полиците, когато изтече падежът им, освен с помощта на жена ви?

— Никакъв!

— Какво? Никакви пари ли нямате при банкерите?

— Само няколкостотин, а аз се нуждая от хиляди.

— Нямате ли никакви ценни книжа, срещу които, да вземете заем?

— Никакви.

— Какво в същност получавате понастоящем по линия на съпругата си?

— Нищо освен лихвата от нейните двадесет хиляди лири, която едва стига за всекидневните ни нужди.

— Какво очаквате от нея?

— Три хиляди лири годишно, когато чичо й умре.

— Добро състояние, Пърсивъл. Що за човек е този чичо? Стар ли е?

— Не нито стар, нито млад.

— Благ човек ли е, нашироко ли живее? Женен? Не, мисля, че съпругата ми спомена — не е женен.

— Разбира се, че не е. Ако беше женен и имаше син, лейди Глайд нямаше да бъде пряка наследница на имуществото. Ще ви кажа какъв е той — един сълзлив бърборко и егоистичен глупак, който додява на всеки, изправил се пред очите му, със здравословното си състояние.

— Подобни мъже, Пърсивъл, живеят дълго и се женят напук, когато най-малко го очаквате. Според мен, приятелю мой, шансът ви за трите хиляди годишно не е много голям. Нищо ли повече няма да получите от съпругата си?

— Нищо.

— Абсолютно нищо?

— Абсолютно нищо, освен ако почине.

— Аха! Ако почине…

Последва нова пауза. Графът излезе от верандата на пясъчната пътека отвън. Разбрах това по гласа му.

— Дъждът най-сетне дойде — чух го да казва. Да, беше дошъл. Пелерината ми показваше, че преди малко бе заваляло силно.

Графът се върна обратно на верандата — столът изскърца под тежестта му, когато седна отново.

— Е, Пърсивъл — каза той, — в случай че лейди Глайд се помине, какво получавате тогава?

— Ако няма деца…

— Това вероятно ли е?

— Ни най-малко…

— Е?

— Тогава ще получа нейните двадесет хиляди.

— В брой?

— В брой.

Отново настъпи тишина. Гласовете им замлъкнаха и сянката на мадам Фоско пак затъмни щората. Вместо да отмине този път, тя остана за миг неподвижна. Видях как пръстите й се пресягат и повдигат щората от едната й страна. Неясното бяло очертание на лицето й, което гледаше право над мен, се появи зад прозореца. Не помръднах, покрита от главата до петите с черната пелерина. Дъждът, който бързо ме мокреше, се стичаше по стъклото, премрежваше го и тя не можеше да види нищо. „Вали ли, вали!“ — чух я да казва на глас. После пусна щората и аз отново започнах да дишам свободно.

Разговорът под мен продължаваше, този път подет, от графа.

— Пърсивъл! Държите ли на жена си?

— Фоско! Това е доста прям въпрос.

— Аз съм прям човек и го повтарям отново.

— Защо, по дяволите, ме гледате така?

— Не искате да ми отговорите? Добре тогава, да кажем, че съпругата ви умре, преди да е свършило лятото…

— Престанете, Фоско!

— Да кажем, че съпругата ви умре…

— Престанете, казвам ви!

— В такъв случай ще спечелите двадесет хиляди лири и ще загубите…

— Ще загубя вероятните три хиляди годишно.

— Малко вероятни, Пърсивъл — само малко вероятни. А вие имате незабавна, нужда от пари. Във вашето положение печалбата е сигурна, загубата — съмнителна.

— Говорете и за себе си, не само за мен. Част от парите бе взета назаем заради вас. И ако говорите за печалба, смъртта на съпругата ми би означавала десет хиляди лири в джоба на вашата съпруга. Умен мъж сте, но за удобство забравихте наследството на мадам Фоско. Не ме гледайте така! Тази няма да я бъде! Честна дума — като ме гледате тъй и ми задавате такива въпроси, тръпки ме побиват!

— Тръпки ли ви побиват? Да не би на английски това да означава съвест? Говоря за смъртта на жена ви като за една възможност. Какво толкова? Почтените адвокати, които дращят вашите завещания, гледат най-открито на кончината на живи хора. Побиват ли ви тръпки от тях? Защо тогава аз ви действувам така? Тази вечер трябваше да си изясня вашето положение безпогрешно и го направих. Ето какво е положението ви. Ако жена ви е жива, вие изплащате полиците с подписа й, ако умре, вие ги изплащате със смъртта й.

Докато той говореше, светлината в стаята на мадам Фоско угасна и целият втори етаж на къщата потъна в тъмнина.

— Приказки! Приказки! — изръмжа сър Пърсивъл. — Ако някой ви чуе, ще помисли, че жена ми е сложила вече подписа си.

— Предоставихте всичко в мои ръце — отвърна графът — и аз имам повече от два месеца пред себе си, за да си изясня нещата. Но засега ви моля да не казвате нищо повече. Когато изтече срокът на полиците, сам ще се убедите дали тези мои „приказки, приказки!“ струват нещо. А сега, Пърсивъл, след като приключихме за тази вечер с паричните въпроси, моето внимание е на ваше разположение, ако желаете да се посъветвате с мен за второто усложнение, което ви влияе твърде зле. Почти не мога да ви позная. Говорете, приятелю, и ме извинете, ако шокирам вашите национални вкусове, като си направя втора чаша вода със захар.

— Лесно е да кажете „говорете“ — отвърна за първи път сър Пърсивъл по-спокойно и учтиво, — но не е толкова лесно да започнеш и да знаеш откъде.

— Да ви помогна ли? — предложи графът. — Да назова ли това ваше лично затруднение? Какво ще кажете, ако го нарека „Ан Катърик“?

— Вижте какво, Фоско, познаваме се отдавна и ако сте ме измъквали от едно-две неприятни положения, в замяна на това аз съм правил всичко възможно да ви помогна с пари. В името на приятелството сме се жертвували един за друг по мъжки, но, разбира се, имаме и своите тайни. Не е ли така?

— Вие имате тайна от мен, Пърсивъл. В шкафа ви тук, в Блакуотър Парк, има скелет и през последните няколко дни за него научиха и други хора.

— Да речем, че са научили. Ако не ви засяга, няма защо да любопитствувате, нали?

— Смятате, че любопитствувам ли?

— Да.

— Такаа! Значи, лицето ми говори истината? Колко много добрина трябва да има в природата на човек, достигнал до моята възраст, чието лице все още не е загубило навика да говори истината! Хайде, Глайд! Нека бъдем откровени един с друг. Тази ваша тайна сама ме намери, аз не съм я търсил. Да речем, че съм любопитен — искате ли от мен, като ваш стар приятел, да уважа тайната ви и да ви оставя един път завинаги сам да се погрижите за нея?

— Да, точно това искам.

— Какво ви кара да се съмнявате в мен?

— Имам известен опит с вашето лукавство, Фоско, и не съм толкова сигурен, че в края на краищата няма да я изтръгнете от мен.

Столът отдолу неочаквано изскърца отново — усетих как дървената решетка за пълзящите растения под мен цялата се разтриса. Графът бе скочил на крака и във възмущението си я бе ударил с ръка.

— Пърсивъл, Пърсивъл! — избухна той. — Това ли е всичко, което сте научили за мен? Нима целият ви опит не ви е разкрил нищо от моя характер? Такива като мен отдавна ги няма! Аз съм способен на най-висше благородство и добродетел, когато ми се предостави възможността да ги проявя. Злочестието на моя живот е, че съм имал твърде малко такива случаи. Моето схващане за приятелството е възвишено. Аз ли съм виновен, че зърнах вашия скелет? Защо признавам любопитството си? За да възвеличая собственото си самообладание, бедна, плоска английска душо! Бих могъл да измъкна тайната ви от вас, ако исках, тъй както изправям сгънатия си крак — знаете го! Но вие призовахте към моето приятелство, а повелите на приятелството са свети за мен. Виждате ли! Смачквам с нозе долното си любопитство. Моите възвишени чувства ме издигат над него. Признайте ги, Пърсивъл! Вземете ги за пример, Пърсивъл! Да си стиснем ръцете — аз ви прощавам.

Гласът му пресекна при последните думи — пресекна, сякаш той наистина лееше сълзи!

Объркан, сър Пърсивъл направи опит да се извини, но графът се бе издигнал над нещата и не пожела да го изслуша.

— Не! — каза той. — Когато приятелят ми ме е наранил, аз мога да му простя без извинения. Кажете ясно, имате ли нужда от помощта ми?

— Да, и то много.

— И можете да я поискате, без да правите компромиси със себе си?

— Във всеки случай мога да опитам.

— Опитайте тогава.

— Добре, ето за какво става дума: казах ви днес, че направих всичко възможно да открия Ан Катърик и не успях.

— Да, не успяхте.

— Фоско, аз съм загубен, ако не я намеря.

— Ха! Толкова ли е сериозно?

Лъч светлина се промъкна изпод верандата и падна върху пясъчната пътека. Графът бе взел лампата от вътрешността на стаята, за да види по-ясно приятеля си.

— Да! — каза той. — Лицето ви този път говори истината. Наистина е сериозно — не по-малко сериозно от паричните въпроси.

— По-сериозно! И това е вярно така, както е вярно, че седя тук. По-сериозно е!

Светлината отново изчезна и разговорът продължи.

— Показах ви писмото до жена ми, скрито от Ан Катърик в пясъка — започна сър Пърсивъл. — В него няма никаква хвалба, Фоско — тя наистина знае Тайната.

— Пърсивъл, говорете колкото се може по-малко за Тайната пред мен. От вас ли я знае?

— Не, от майка си.

— Две жени с власт над личния ви живот — лошо, лошо, лошо, приятелю мой. Един въпрос, преди да продължим по-нататък. Сега разбирам защо сте пратили дъщерята в приюта, но не ми е съвсем ясно как е избягала. Подозирате ли, че тези, които се грижат за нея, са си затворили нарочно очите по искане на някой враг, който е могъл да ги подкупи?

— Не. Тя беше най-кротката им пациентка и като глупаци те й вярваха. Достатъчно е луда, за да бъде затворена, и достатъчно нормална, за да ме опропасти, когато е на свобода — можете ли да ме разберете?

— Да, напълно ви разбирам. Сега, Пърсивъл, говорете по същество и тогава ще зная какво да правя. Какво застрашава положението ви в момента?

— Ан Катърик е някъде наоколо и е във връзка с лейди Глайд — ето къде се крие опасността. Всеки, който прочете писмото, скрито в пясъка, ще разбере, че жена ми знае тайната, колкото и да отрича.

— Почакайте, Пърсивъл. Ако лейди Глайд наистина знае тайната, тя трябва да знае също, че тази тайна е компрометираща за вас. Като ваша съпруга, тя несъмнено ще бъде заинтересована да я запази?

— Така ли? Ще стигнем и до това. Би била заинтересована, ако даваше поне пет пари за мен. Но в случая аз съм пречка по пътя на друг мъж. Била е влюбена в него, преди да се омъжи за мен — влюбена е в него и сега, — един проклет нехранимайко, едно учителче по рисуване на име Хартрайт.

— Скъпи ми приятелю! Кое е толкова необикновено? Те всичките са влюбени в други мъже. Кой получава първото място в женското сърце? При целия си опит досега не съм срещнал мъжа, който е бил номер Едно. Номер Две — понякога; номер Три, Четири, Пет — често. Но номер Едно — никога! Той съществува, разбира се, но аз никога не съм го срещал.

— Чакайте! Още не съм свършил. Кой, мислите, е помогнал на Ан Катърик в началото, когато хората от приюта са били по петите й? Хартрайт. Кой, мислите, я е срещнал в Къмбърланд? Хартрайт. И двата пъти е говорил насаме с нея. Спрете, не ме прекъсвайте! Негодникът е влюбен в жена ми точно тъй, както и тя е влюбена в него. Те и двамата знаят тайната. Веднъж да се съберат заедно и тогава в свой интерес ще използуват фактите срещу мен.

— Спокойно, Пърсивъл, спокойно! Нима сте равнодушен към целомъдрието на лейди Глайд?

— Я стига — целомъдрието на лейди Глайд! Единственото нещо, свързано с нея, в което вярвам, са парите. Не виждате ли как стоят нещата? Сама, тя може да е безобидна, но заедно с онзи нехранимайко Хартрайт…

— Да, да, разбирам. Къде е мистър Хартрайт?

— Извън страната. Препоръчвам му да не бърза с връщането си, ако иска да си запази кожата цяла.

— Сигурен ли сте, че е извън страната?

— Сигурен съм. Мои хора го следиха, откакто напусна Къмбърланд, докато корабът му отплава. Мога да ви уверя, че проявих достатъчно предпазливост! Ан Катърик бе отседнала при някакви хора в една ферма близо до Лимъридж. Отидох там, след като успя да ми се изплъзне, и се убедих, че те не знаят нищо. Накарах майка й да напише писмо, в което да обясни, че не съм поставил дъщеря й под запрещение поради някакви лоши подбуди. Изхарчих — страх ме е да кажа колко, за да я открия, и въпреки всичко тя се появява тук, в моите земи, и избягва! Откъде да зная дали няма да се види с някой друг, дали и друг някой няма да я разпитва? Този негодяй Хартрайт, който си пъха носа навсякъде, може да се върне, без да разбера, и още утре да я използува…

— Няма да му се удаде, Пърсивъл! Докато съм тук и докато тази жена е наоколо, аз поемам отговорността да се доберем до нея преди мистър Хартрайт — дори ако той наистина се върне. Разбирам! Да, да! Разбирам! Преди всичко трябва да намерим Ан Катърик; за останалото не се безпокойте. Вашата съпруга е тук, във властта ви; мис Халкъм е неразделна с нея и следователно и тя е във властта ви; а мистър Хартрайт е извън страната. Засега трябва да мислим само за тази ваша невидима Ан. Вие я търсите, нали?

— Да. Ходих при майка й. Преобърнах селото, но напразно.

— Може ли да се разчита на майка й?

— Да.

— Веднъж тя е издала тайната ви.

— Втори път няма да го направи.

— Защо? Като вас ли е заинтересована да я пази?

— Да — много.

— Радвам се да го чуя, Пърсивъл — заради вас. Не се отчайвайте, приятелю мой. Както ви казах, разполагам с достатъчно време, за да се справя с нашите парични дела, и може би утре ще започна да търся Ан Катърик, при това с по-голям успех от вас. Един последен въпрос, преди да си легнем?

— Какъв е той?

— Следният: когато отидох при навеса за лодки да съобщя на лейди Глайд, че малкото затруднение, свързано с подписа й, се отлага, случайно се оказах там, когато една непозната жена се раздели със съпругата ви по много подозрителен начин. Но случайността не ме приближи достатъчно, за да видя ясно лицето й. Нали трябва да позная вашата невидима Ан — как изглежда?

— Как изглежда ли? Ще ви кажа с две думи. Тя прилича по най-противен начин на жена ми.

Столът изскърца и дървената решетка отново се разклати. Графът пак скочи от мястото си — този път от изумление.

— Какво! — възкликна той нетърпеливо.

— Представете си жена ми след тежко боледуване и малко не наред в главата — и ето ви Ан Катърик — отговори сър Пърсивъл.

— Имат ли някаква родствена връзка помежду си?

— Никаква.

— И въпреки това си приличат толкова?

— Да, приличат си. Защо се смеете?

Не се чу никакъв отговор и никакъв звук. Графът се смееше по своя тих, безгласен маниер.

— Защо се смеете? — повтори сър Пърсивъл.

— Може би на собственото си въображение, добри ми приятелю. Нека за малко да се отдам на италианския си хумор — та нали не произхождам от тази славна нация, която даде живот на „Пънч“^[2]? Така, така, значи, ще позная Ан Катърик, когато я видя. Толкоз за тази вечер. Не се тревожете, Пърсивъл. Спете, сине мой, съня на праведните и вижте какво ще направя за вас, когато дойде новият ден да помогне и на двама ни. Идеите и плановете са вече тук, в голямата ми глава. Вие ще изплатите полиците и ще намерите Ан Катърик — кълна се в честта си, — това ще стане! Приятел ли съм аз, комуто трябва да отделите най-съкровеното кътче на сърцето си, или не? Нима не заслужавам паричните заеми, за които тъй деликатно ми напомнихте преди малко? Каквото и да правите, недейте никога вече да накърнявате чувствата ми. Отдайте им дължимото, Пърсивъл! Прощавам ви отново — отново ви подавам ръка. Лека нощ!

 

 

Повече нищо не бе казано. Чух как графът затваря вратата на библиотеката. Чух как сър Пърсивъл залоства дървените решетки на прозорците. Бе валяло, непрекъснато бе валяло. Цялата бях схваната и вкочанена. При първия опит да стана изпитах такава болка, че се принудих да спра. Опитах повторно и успях да се изправя на колене на мокрия покрив.

Когато се промъкнах до стената и се изправих, подпирайки се на нея, погледнах назад и видях, че прозорецът на графа светна. Слабодушието отново ме обзе и взорът ми бе втренчен в прозореца през цялото време, докато стъпка по стъпка се прокрадвах обратно.

Часовникът удари един и четвърт, когато сложих ръце на перваза на собствената си стая. Не видях и не чух нищо, което би ме накарало да смятам, че убежището ми е било разкрито.