Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Woman in White, 1859 (Обществено достояние)
- Превод отанглийски
- Мариана Шипковенска, 1983 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,2 (× 39гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Boman(2008)
Издание:
Уилки Колинс. Жената в бяло
Английска. Първо издание
Народна култура, София, 1983
Превод от английски Мариана Шипковенска
Рецензент Бояна Петрова
Редактор Жечка Георгиева
Художник Светлана Йосифова
Художник-редактор Стефан Десподов
Технически редактор Йордан Зашев
Коректори Грета Петрова, Стефка Добрева
Литературна група ХЛ. 04 9536622611/5557-46-83
Дадена за набор юли 1983 г. Подписана за печат септември 1983 г. Излязла от печат октомври 1983 г. Формат 84×108/32. Печатни коли 40,50. Издателски коли 34,02. УИК 36,22. Цена 4,08 лв.
Печат: ДП „Димитър Благоев“, София
Wilkie Collins. The Woman in White
Everyman’s Library London, 1962
История
- —Добавяне
V
Седемнадесети юни. — Когато часът за вечеря ни събра отново, граф Фоско беше в традиционното си отлично настроение. Той правеше всичко възможно да ни забавлява, като че ли бе решил да изтрие от паметта ни спомена за случилото се следобеда в библиотеката. Живи описания на странствуванията му, забавни анекдоти за бележити личности, е които се бе срещал в чужбина, остроумни сравнения между социалните обичаи на различните народи, безразборно подкрепени с примери от поведението на мъже и жени от цяла Европа, смехотворни признания за невинните лудории на собствената му младост, когато е диктувал модата в някакъв второстепенен италиански градец и пишел нелепи стихове по френски образец за един второстепенен италиански вестник — всичко туй се лееше така леко и весело от устните му и разбуждаше разностранното ни любопитство и интереси така прямо и деликатно, че Лора в аз го слушахме с не по-малко внимание и — колкото в нелогично да изглежда — обожание от самата мадам Фоско. Жените могат да устоят на любовта, славата, външния вид и парите на един мъж, но те не могат да устоят на езика му, когато той знае как да си служи е него.
След вечерята, докато благоприятното впечатление, което бе породил, у нас, все още живееше в съзнанието ни, графът скромно се оттегли да чете в библиотеката.
Лора предложи да се поразходим, за да се насладим на завършека на една дълга вечер. Елементарната учтивост налагаше да поканим мадам Фоско да се присъедини към нас, но този път тя очевидно бе получила предварително своите нареждания и най-любезно ни помоли да я извиним.
— Графът вероятно ще има нужда от цигари — отбеляза тя, за да се оправдае, — а само аз ги правя така, както той ги обича.
Студените й сини очи почти се стоплиха, докато изричаше тези думи — тя наистина изглеждаше горда, че е този действен фактор, чрез който нейният повелител и господар се успокояваше с тютюневия дим!
Излязохме с Лора сами.
Вечерта бе мрачна и тежка. Във въздуха се носеше дъх на унилост; цветята в градината бяха клюмнали, а земята бе попукана и суха. Западното небе, така както го виждахме над смълчаните дървета, имаше бледожълт оттенък, а слънцето залязваше, обвито в лека омара. Идеше дъжд — сигурно щеше да завали с падането на нощта.
— Накъде ще вървим? — попитах аз.
— Към езерото, Мариан, ако искаш — отговори тя.
— Изглеждаш необяснимо привързана към това езеро, Лора.
— Не, не към езерото, а към пейзажа около него. Пясъкът, степта, покрита с пирен, и боровите дървета са единствените неща, напомнящи ми за Лимъридж, които откривам в това огромно пространство. Но ако предпочиташ, можем да вървим и в друга посока.
— Нямам любими пътеки в Блакуотър Парк, моя обич. За мен всичките са еднакви. Да отидем към езерото — там, на откритото, може да ни се види по-прохладно.
Преминахме през сенчестата горичка в мълчание. Тежестта на вечерния въздух подтискаше и двете ни, затова, когато стигнахме до навеса с лодките, с радост седнахме вътре да си починем.
Бяла мъгла висеше ниско над езерото. Гъстата кафява линия на дърветата на отсрещния бряг се открояваше над него като миниатюрна гора, плаваща в небето. Песъчливата земя, която се спускаше полегато надолу от мястото, където седяхме, чезнеше загадъчно в най-близките пластове на мъглата. Тишината бе ужасяваща. Никакво шумолене на листа — никакъв птичи глас в гората — никакъв крясък от водните пернати, обитаващи невидимото езеро. Дори жабите не крякаха тази нощ.
— Много е пусто и неприветливо — каза Лора. — Но тук сме повече сами, откъдето и да е другаде.
Тя говореше тихо и гледаше тази пустош от пясък и мараня с втренчен, замислен поглед. Виждах, че съзнанието й е твърде ангажирано, за да изпита мрачното въздействие на околната гледка, което вече бе успяло да ме обземе.
— Мариан, обещах да ти кажа истината за моя брачен живот, вместо да те оставям сама да правиш догадки — започна тя. — Тази тайна е първата, която съм имала от теб, скъпа моя, и аз взех твърдото решение да бъде и последната. Мълчах, както знаеш, заради теб и може би малко и заради себе си. Много е трудно за една жена да признае, че мъжът, комуто е отдала целия си живот, изцяло нехае за този дар. Ако ти самата беше омъжена, Мариан, и особено ако бе омъжена щастливо, щеше да ме разбереш както никоя друга жена, колкото и мила и искрена да е тя.
Какво можех да отговоря? Можех само да взема ръката й и да я погледна с цялото си сърце, доколкото очите можеха да предадат чувствата ми.
— Колко често — продължи тя — съм те чувала да се присмиваш над това, което наричаш твоята „бедност“! Колко често с присмехулни и забавни речи си ме поздравявала за моето богатство! О, Мариан, никога вече не ми се смей за това. Благодари на господа за своята бедност — поради нея ти сама си господарка на себе си, тя те спаси от ориста, сполетяла мен.
Тъжно начало, изречено от устните на една млада жена! Тъжно със своята ясна, неподправена истина. Няколкото дни, които всички заедно прекарахме в Блакуотър Парк, бяха повече от достатъчни, за да ми покажат — за да покажат на всички — за какво съпругът й се беше оженил за нея.
— За да не те натъжавам, няма да ти разказвам — заяви тя — колко скоро започнаха моите разочарования и изпитания, нито дори какви бяха те. Достатъчно лошо е, че се запечатаха в паметта ми. Ако ти кажа как той прие мря пръв и последен опит да му възразя, ще разбереш и без много думи как се отнася въобще към мен. Това стана един ден в Рим, когато отидохме заедно до гробницата на Чечилия Метела. Небето беше спокойно и възхитително, величествената старина изглеждаше красива, а мисълта, че обичта на един съпруг я е изградила някога в памет на жена му, ме накара да изпитам нежност и загриженост към моя съпруг, каквито никога не бях изпитвала дотогава. „Бихте ли построили такава гробница за мен, Пърсивъл? — попитах го. — Преди да се оженим, казахте, че ме обичате нежно, и все пак след това…“ Не можах да продължа по-нататък. Мариан, той дори не ме гледаше! Пуснах воала си, защото реших, че е по-добре да не вижда сълзите, появили се в очите ми. Въобразявах си, че не ми е обърнал никакво внимание, но не беше така. Той каза: „Да вървим“ — изсмя се и ми помогна да се кача на коня си. После се качи на своя и се засмя отново, когато потегляхме. „Ако вее пак ви построя гробница — каза той, — това ще бъде направено със собствените ви пари. Интересно дали Чечилия Метела е била богата и е платила за Своята?“ Не отговорих нищо — как бих могла, след като плачех, скрита под воала? „Ах, вие русите жени сте всичките глупави — каза той. — Какво искате? Комплименти и нежни слова? Хубаво! Аз съм в добро настроение тази сутрин, така че да приемем комплиментите за направени и словата за изречени.“ Едва ли мъжете предполагат колко добре помним тежките думи, когато ни ги казват, и колко силно те ни нараняват. Щеше да бъде по-добре за мен, ако бях продължила да плача, но неговата ненавист пресуши сълзите ми и вкорави сърцето ми. От този момент, Мариан, аз вече никога не се възпирах да мисля за Уолтър Хартрайт. Оставях спомените за онези щастливи дни, когато тайно се обичахме, да идват и да ме успокояват. В какво друго бих могла да търся утешение? Ако бяхме заедно, ти щеше да ми помогнеш по-добре. Зная, че постъпвах неправилно, скъпа, но кажи ми — грешила ли съм, без да имам извинение за това?
Трябваше да извърна лице от нея.
— Не ме питай! — казах й. — Нима съм страдала, както си страдала ти? Какво право имам аз да решавам?
— Мислех за него — продължи тя, като снижи глас и се приближи до мен, — мислех за него, когато Пърсивъл ме оставяше нощем сама и отиваше при хората от операта. Често си представях каква щях да бъда, ако бог бе решил да ме благослови с бедност и ако бях станала негова съпруга. Виждах се облечена в спретната евтина рокля как седя в къщи и го чакам, докато той припечелва хляба ни — седя и работя заради него и го обичам още повече именно защото трябва да работя заради него. После си представях как се връща изморен, а аз му помагам да свали палтото и шапката си и му угаждам на вечеря с малките ястия, които съм се научила да готвя заради него. Ох! Надявам се никога да не бъде толкова самотен и тъжен, за да не мисли за мен и да ме вижда както аз него!
Докато изричаше тези думи, цялата й загубена нежност се върна в гласа й и цялата й загубена хубост озари лицето й. Погледът й се спря с толкова обич върху унилата, пуста и зловеща картина пред нас, сякаш в смраченото надвиснало небе съзираше приветливите хълмове на Къмбърланд.
— Не говори повече за Уолтър — казах, щом успях да се овладея. — О, Лора, пощади и двете ни от злочестието да говорим за него сега!
Тя стана и ме погледна нежно.
— Предпочитам да не го споменавам никога вече — отговори тя, — отколкото дори и за миг да ти причинявам болка.
— Говоря в твой интерес и заради теб — замолих я аз. — Ако съпругът ти те чуе…
— Не би се учудил, ако ме чуеше.
Тя изрече този странен отговор с примирение и студенина. Промяната в държането й в този момент ме слиса почти толкова, колкото и самият отговор.
— Не би се учудил! — повторих аз. — Лора, опомни се, плашиш ме!
— Това е вярно — рече тя, — исках да ти го кажа днес, когато бяхме в стаята ти. Моята единствена тайна, когато му открих сърцето си в Лимъридж, беше безобидна тайна, Мариан — самата ти го каза. Не му казах само името, но той го научи.
Чух я, но не можех да проговоря. Последните й думи бяха убили и малката надежда, която все още живееше в мен.
— Това стана в Рим — продължи тя, по-хладнокръвна и спокойна в изтощението си от всякога. — Бяхме на един малък прием, даван за англичаните от някакви приятели на сър Пърсивъл — мистър и мисис Маркланд. Мисис Маркланд е известна с голямото си умение да рисува и някои от гостите настояха да покаже рисунките си. Ние всички им се възхитихме, но нещо, което казах, привлече вниманието й към мен. „Навярно вие самата рисувате?“ — попита тя. „Някога рисувах по малко — отговорих й, — но сега вече се отказах.“ — „Ако някога сте рисували — каза тя, — може отново да се заловите с това в бъдеще и в такъв случай бих искала да ми позволите да ви препоръчам учител.“ Не отговорих нищо — ти знаеш защо, Мариан, и се опитах да сменя темата. „Имала съм най-различни учители — продължи тя, — но най-добрият, най-интелигентният и най-внимателният беше един мистър Хартрайт. Ако някога отново се заемете да рисувате, непременно опитайте с него. Той е млад човек, скромен и добре възпитан — сигурна съм, че ще го одобрите.“ Представи си как тези думи бяха отправени към мен публично в присъствието на непознати хора, поканени да се запознаят с младоженците! Направих всичко, за да се овладея — не казах нищо и се загледах в рисунките. Когато се осмелих отново да вдигна глава, моите очи и очите на съпруга ми се срещнаха и от погледа му разбрах, че лицето ми ме е издало. „Ще обсъдим въпроса за мистър Хартрайт — каза той, като ме гледаше през цялото време, — когато се завърнем в Англия. Съгласен съм с вас, мисис Маркланд — мисля, че лейди Глайд непременно ще го хареса.“ Той наблегна на последните думи, при което страните ми пламнаха и сърцето ми заби така, сякаш щеше да ме задуши. Нищо повече не бе казано. Прибрахме се рано. Той мълча, докато се връщахме с каретата в хотела. Помогна ми да сляза и както обикновено ме последва нагоре по стълбите. Но в мига, когато се озовахме във всекидневната, заключи вратата, блъсна ме в едно кресло и застана над мен с ръце върху раменете ми. „От мига, когато онази сутрин направихте дръзкото си признание в Лимъридж — каза той, — исках да узная кой е мъжът и го разбрах тази вечер от лицето ви. Това е учителят ви по рисуване и името му е Хартрайт. Ще се каете за това и двамата, докато сте живи. Сега си лягайте и го сънувайте, ако ви се иска, с белезите от камшика ми по раменете му.“ Оттогава винаги, когато ми се сърди, той с насмешка или закана споменава онова, което му признах в твое присъствие. Нямам никаква сила, за да му попреча да тълкува по такъв начин доверието, с което се отнесох към него. Не мога да му повлияя, за да ми повярва, или да го накарам да замълчи. Ти се учуди днес, когато го чу да ми казва, че съм се примирила да се омъжа за него. Вече няма да се учудиш, когато го чуеш да го повтаря отново, щом избухне… О, Мариан! Недей, недей! Причиняваш ми болка!
Обгърнала я бях с ръцете си и жилото на моето разкаяние ги беше сключило около нея с все сила. Да, моето разкаяние! Отчаянието върху пребледнялото лице на Уолтър, когато жестоките ми думи пронизаха сърцето му в беседката в Лимъридж, се изправи пред мен с безмълвен, непоносим укор. Моята ръка бе посочила пътя, повел мъжа, обичан от сестра ми, стъпка по стъпка далеч от родината и приятелите му. Застанала бях между тези две млади сърца, за да ги разделя завинаги, и сега като доказателство за деянието си виждах пропилени неговия и нейния живот. Аз бях направила това, и то заради сър Пърсивъл Глайд.
Заради сър Пърсивъл Глайд.
Чух я, че говори, и по гласа й разбрах, че ме утешаваше — мен, която не заслужавах нищо друго освен мълчаливото й порицание! Колко време е изтекло, докато превъзмогна погълналото ме окаяние, не мога да кажа. Най-напред осъзнах, че тя ме целуваше, а после очите ми като че ли изведнъж възвърнаха зрението си за външния свят и разбрах, че гледам механично право напред към езерото.
— Късно е — чух я да шепне. — В горичката ще бъде тъмно. — Тя разтърси ръката ми и повтори: — Мариан, в горичката ще бъде тъмно.
— Дай ми още една минута — казах аз, — още една минута, за да дойда на себе си.
Все още не се осмелявах да я погледна и не свалях втренчените си очи от пейзажа.
Беше късно. Сгъстената кафява линия на дърветата в небето бе избледняла в падащия мрак и напомняше на дълга гирлянда от пушек. Мъглявината над езерото се бе увеличила неусетно и напредваше към нас. Тишината бе все тъй бездиханна, но ужасът, който носеше, бе отминал и бе останала само тържествената загадка на нейния покой.
— Далеч сме от къщата — прошепна тя. — Да се връщаме.
После млъкна изведнъж и обърна лице към входа на навеса за лодки.
— Мариан! — каза тя, силно разтреперана. — Нищо ли не виждаш? Погледни!
— Къде?
— Там долу, под нас…
Тя посочи. Очите ми проследиха ръката й и аз също видях.
— В далечината над степната пустош се движеше една фигура. Тя пресече кръгозора ни откъм навеса за лодки и тъмните й очертания продължиха покрай най-външните талази на мъглата. Спря далече пред нас — почака — и тръгна по-нататък; движеше се бавно с белия облак на мъглата зад нея и над нея — бавно, бавно, докато се плъзна покрай ъгъла на навеса и вече не я видяхме.
И двете бяхме напрегнати от случилото се помежду ни тази вечер. Изтекоха няколко минути, преди Лора да се осмели да навлезе в горичката и преди да се реша да я поведа обратно към къщи.
— Мъж ли беше или жена? — шепнешком попита тя, когато най-сетне навлязохме в тъмната влага на заледеното пространство.
— Не мога да кажа със сигурност.
— Все пак какво мислиш?
— Приличаше на жена.
— Уплаших се, защото помислих, че е мъж с дълго наметало.
— Може да е и мъж. Невъзможно е да бъдем сигурни в тази тъмнина.
— Чакай, Мариан! Страх ме е — не виждам пътеката. Ами ако фигурата ни последва?
— Малко вероятно е, Лора. Наистина няма причина за тревога. Бреговете на езерото не са далеч от селото и всеки може да върви по тях денем или нощем. Чудно е как досега не сме виждали там никакво живо същество.
Вече бяхме в горичката. Беше много тъмно — толкова тъмно, че с мъка следвахме пътеката. Подадох ръка на Лора и закрачихме колкото се може по-бързо. Още не бяхме изминали и половината път, когато спря и ме накара също да спра. Ослуша се.
— Шшт! — промълви тя. — Чувам нещо зад нас.
— Сухи листа — казах аз, за да я ободря. — Или някоя клонка, обрулена от дърветата.
— Сега е лято, Мариан, и няма и полъх от вятър. Слушай!
Аз също чух звука — приличаше на звук от леки стъпки, които ни следват.
— Няма значение кой е или какво е — казах аз, — нека да вървим. Ако нещо ни уплаши, след минутка ще бъдем достатъчно близо до къщата, за да ни чуят.
Продължихме бързо нататък — толкова бързо, че Лора остана без дъх, когато стигнахме края на горичката и вече виждахме осветените прозорци на къщата. Изчаках миг, за да се съвзема. Точно когато щяхме отново да тръгнем, тя ми направи знак с ръка да се ослушам отново. И двете ясно чухме една дълга, тежка въздишка зад себе си от тъмните дълбини на гората.
— Кой е там? — провикнах се. Никой не отговори.
— Кой е там! — повторих аз.
Последва секунда тишина и после отново чухме лекия шум от стъпките — все по-слаб и по-слаб, глъхнещ надалеч в мрака — все по-тих и по-тих, докато се загуби в тишината. Излязохме бързешком от горичката към откритата морава, пресякохме я и без да си разменим ни дума повече, стигнахме до къщата.
На светлината на лампата в преддверието Лора ме погледна с побеляло лице и ужасени очи.
— Полумъртва съм от страх — каза тя. — Кой би могъл да бъде?
— Ще се опитаме да отгатнем утре — отговорих й. — Междувременно не казвай никому нищо за това, което чухме и видяхме.
— Защо?
— Защото мълчанието е безопасно, а ние се нуждаем от безопасност в тази къща.
Изпратих веднага Лора горе, забавих се минутка, за да сваля шапката си и да си пригладя косите, и после незабавно отидох да направя първото си разследване в библиотеката под предлог, че търся някаква книга.
Там си седеше графът, изпълнил най-голямото кресло в къщата, пушеше и четеше кротко, изтегнал нозе на един диван, поставил връзката върху коленете си, отворил широко яката на ризата си. И мадам Фоско си седеше като кротко дете на един стол до него и му правеше цигари. При никакви обстоятелства нито един от двамата не би могъл да излезе късно тази вечер и вече да се е върнал обратно. Разбрах, че целта на посещението ми в библиотеката получи отговор в мига, в който ги зърнах.
Щом влязох в стаята, граф Фоско учтиво и смутено завърза връзката си.
— Много ви моля, не искам да ви безпокоя — казах аз. — Дойдох само да взема една книга.
— Всички злочести мъже с размери като моите страдат от жегата — отвърна графът, като започна да си вее сериозно с голямо зелено ветрило. — Защо не бях на мястото на превъзходната си съпруга? В този момент на нея й е прохладно като на рибките в езерцето.
Графинята си позволи да се отпусне под влияние на странното сравнение на съпруга си.
— Никога не ми е топло, мис Халкъм — отбеляза тя със скромния вид на жена, която прави признание за някоя от личните си добродетели.
— Излизахте ли с лейди Глайд тази вечер? — запита графът, докато аз взимах една книга от рафта, за да запазя приличие.
— Да, излязохме малко на чист въздух.
— Смея ли да попитам в каква посока?
— В посока на езерото чак до навеса за лодки.
— Аха! Чак до навеса за лодки?
При други обстоятелства вероятно щях да се възмутя от любопитството му. Но тази вечер го приех с радост като още едно доказателство за това, че нито той, нито съпругата му имат нещо общо с появата на загадъчната фигура край езерото.
— Предполагам, че не сте имали повече приключения тази вечер? — продължи той. — Нито пък открития като вашето с раненото куче?
Той втренчи непроницаемите си сиви очи в мен с онзи хладен покоряващ блясък, който винаги ме принуждава да го гледам и ме кара да се чувствувам неловко, когато вече съм го погледнала. В такива моменти ме завладява неизразимото подозрение, че надзърта в съзнанието ми, и сега то отново ме завладя.
— Не — отвърнах късо. — Никакви приключения, никакви открития.
Опитах се да отместя погледа си от него и да напусна стаята. Колкото и странно да звучи, едва ли щях да успея, ако мадам Фоско не ми бе помогнала, като го накара да смени позата си и пръв да отмести поглед.
— Графе, държите мис Халкъм права — каза тя.
Щом той се обърна, за да ми подаде стол, възползувах се от възможността, благодарих му, извиних се и се измъкнах навън.
По-късно, когато камериерката на Лора беше в стаята на господарката си, намерих сгоден случай да заговоря за късния вечерен час, за да отворя след това дума как прислугата е прекарала времето си.
— Долу мъчи ли ви много горещината? — запитах аз.
— Не, мис — отвърна момичето. — Почти не я усещаме.
— Сигурно сте се разхождали в гората?
— Някои от нашите имаха такова намерение, мис. Но готвачката каза, че ще си изнесе стола в прохладния вътрешен двор, навън пред кухненската врата, и като поразмислихме и ние изнесохме столовете си там.
Сега оставаше само да се изясни къде е била икономката.
— Легна ли си вече мисис Мичелсън? — запитах аз.
— Едва ли, мис — заяви с усмивка момичето. — По-вероятно е току-що да е станала, отколкото да си е легнала.
— Защо? Какво искаш да кажеш? Нима мисис Мичелсън лежи през деня?
— Не, мис, не съвсем, но нещо подобно. Тя спа цяла вечер на канапето в стаята си.
Съпоставяйки собствените ми наблюдения в библиотеката и това, което току-що чух от прислужницата на Лора, стигнах До едно категорично заключение. Фигурата, която видяхме край езерото, не е била фигурата на мадам Фоско, на съпруга й или на някой от слугите. Стъпките, които чухме зад себе си, не са били стъпки на никого от живеещите в къщата.
Кой би могъл да бъде?
Изглежда безполезно да се разпитва. Не мога дори да кажа дали фигурата беше мъж — а или женска. Зная само, че ми се стори женска.