Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Woman in White, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 39гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Boman(2008)

Издание:

Уилки Колинс. Жената в бяло

Английска. Първо издание

Народна култура, София, 1983

 

Превод от английски Мариана Шипковенска

Рецензент Бояна Петрова

Редактор Жечка Георгиева

Художник Светлана Йосифова

Художник-редактор Стефан Десподов

Технически редактор Йордан Зашев

Коректори Грета Петрова, Стефка Добрева

Литературна група ХЛ. 04 9536622611/5557-46-83

Дадена за набор юли 1983 г. Подписана за печат септември 1983 г. Излязла от печат октомври 1983 г. Формат 84×108/32. Печатни коли 40,50. Издателски коли 34,02. УИК 36,22. Цена 4,08 лв.

Печат: ДП „Димитър Благоев“, София

 

Wilkie Collins. The Woman in White

Everyman’s Library London, 1962

История

  1. —Добавяне

II

Беше последният ден на юли. Дългото горещо лято отиваше към своя край и ние, изтощените бродници по лондонските улици, започвахме да мислим за засенчените от облаци поля и есенния повей край морския бряг.

Що се отнася до моя милост, аз се разделях с отминаващото лято болен, подтиснат и ако трябва да бъда откровен, останал без пари. През изтеклата година не проявих обичайното внимание към припечелените от мен средства и ето че сега моето разточителство ме изправяше пред перспективата да прекарам пестеливо есента между къщичката на майка ми в Хампстед и ергенската ми квартира в града.

Спомням си, че вечерта бе тиха и облачна; лондонският въздух не потрепваше; далечният шум от уличното движение едва се долавяше; слабият пулс на живота в мен и голямото сърце на града като че ли се сливаха в един ритъм, който все повече замираше заедно с лъчите на залязващото слънце. Оставих книгата, над която по-скоро бях мечтал, отколкото чел, и напуснах квартирата си, за да се слея с прохладния вечерен въздух на предградията. Беше една от двете вечери, които всяка седмица прекарвах с майка ми и със сестра ми. И така, закрачих на север към Хампстед.

Събитията, за които тепърва трябва да разкажа, ме задължават да спомена тук, че по времето, за което пиша, баща ми бе покойник от няколко години и че от петте деца на семейството живи бяхме останали само сестра ми Сара и аз. Баща ми също беше учител по рисуване. Неговите усилия бяха възнаградени с голям успех в професията, а преданата му грижовност за бъдещето на онези, които зависеха от труда му, го бе карала още от началото на брака си да отделя за осигуровка на своя живот много по-голяма част от доходите си, отколкото според повечето мъже е необходимо за тази цел. Благодарение на възхитителното му благоразумие и себеотрицание, след смъртта му майка ми и сестра ми останаха напълно независими, както и докато той беше жив. Аз наследих неговите познанства и имах пълно основание да изпитвам признателност за възможностите, който се разкриваха пред мен в началото на самостоятелния ми живот.

Тихата привечер все още потрепваше покрай долината и когато застанах пред портата на майчината си къща, сянката на облачната нощ бе погълнала като в тъмна бездна града, който се простираше под мен. Току бях звъннал и вратата се отвори със замах. Вместо прислужницата насреща ми застана моят достопочтен приятел професор Песка и целият сияещ се хвърли върху мен, обсипвайки ме с възторжени английски възклицания, които от неговата уста на чужденец звучаха съвсем като пародия.

Заради него самия, а трябва да ми позволите да добавя и заради мен, професорът заслужава честта да бъде официално представен. Поради едно злополучие той стана отправната точка в странната семейна история, която тези страници имат за цел да разкрият.

С моя италиански приятел се бяхме срещали в някои известни домове, където той преподаваше родния си език, а аз — рисуване. Всичко, което тогава знаех за историята на неговия живот, беше, че някога е бил на длъжност в университета на Падуа, че е напуснал Италия по политически причини (за същността на които той избягваше да говори пред когото и да е) и че от много години живее почтено в Лондон като учител по езици.

Без да бъде в действителност джудже — тъй като беше съвършено съразмерен от главата до петите, — Песка бе най-дребното човешко същество, което някога съм виждал извън панаирджийските палатки. Където и да бе, той правеше впечатление не само с външния си вид, но се отличаваше още повече сред обикновените представители на човечеството с безобидната ексцентричност на характера си. Ръководна идея на неговия живот, изглежда, бе, че е длъжен да покаже благодарността си към страната, която му е предоставила убежище и начин за препитание, като прави всичко, което е по силите му, за да се превърне в англичанин. Но тъй като комплиментът, който отправяше към нацията ни като цяло, носейки неизменно чадър, гамаши и бяла шапка, не го задоволяваше, професорът показваше все по-голямо стремление да стане англичанин не само по външен вид, но и в навиците си и забавленията, които си избираше. Откривайки, че нашият народ се отличава с пристрастието си към атлетическите игри, дребното човече с най-чистосърдечна невинност се посвещаваше без предварителна подготовка на всички наши английски спортове и развлечения, щом му се удадеше възможността да се включи в тях, твърдо убеден, че с усилие на волята е способен да усвои националните, ни спортни занимания, така както бе възприел националните гамаши и бялата шапка.

Виждал го бях как, без ни най-малко да се замисля, с риск да изпотроши крайниците си, участвува в лов за лисици или играе крикет; а скоро след това го видях да рискува живота си не по-малко безразсъдно в морето при Брайтън.

Срещнахме се там случайно и влязохме заедно да се къпем. Ако бяхме отдадени на някакво занимание, свойствено преди всичко за моя народ, аз, разбира се, бих следил съвсем внимателно Песка; но тъй като по принцип, чужденците могат да се оправят във водата не по-зле от англичаните, въобще и през ум не ми мина, че умението да плува би могло просто да увеличи списъка от мъжествени занимания, които професорът бе убеден, че може да научи из един път. Скоро след като и двамата се бяхме отдалечили от брега, аз спрях, забелязвайки, че приятелят ми не ме настига, и се обърнах да го потърся. За мой ужас и учудване между себе си и брега не видях нищо друго освен две малки бели ръце, които се размахаха за миг над водната повърхност, а след това изчезнаха от полезрението. Гмурнах се да го спасявам и открих бедния човечец свит кротко на кълбо на дъното в една дупка, покрита с морски камъчета. Видя ми се по-малък от всякога. През минутите, които изтекоха, докато го изваждах на брега, въздухът го съживи и с моя помощ Песка дойде отново на себе си. Възвръщайки отчасти жизнерадостния си дух, той отново разкри своята прекрасна заблуда по отношение на плуването. В мига, в който можа да проговори през тракащите си зъби, той се усмихна глупаво и заяви, че според него това се дължало на схващане.

Когато се възстанови напълно и се присъедини към мен на брега, сърдечната му южняшка природа за миг надделя над всички превзети английски задръжки. Той ме стъписа със силното, необуздано излияние на чувствата си, със страстните си възклицания в екзалтиран италиански стил. Песка обяви, че оттук насетне животът му е на мое разположение, а после додаде тържествено, че няма да познае отново щастието, докато не намери сгоден случай да докаже признателността си, като ми се отплати с някоя услуга, която аз от своя страна да запомня до края на дните си.

Сторих всичко възможно, за да възпра пороя от сълзи и възражения, като упорито твърдях, че това премеждие е само един добър повод за шега, и успях най-накрая, поне така си мислех, да поуталожа прекомерното чувство на задължение към мен, което бе обхванало Песка. Тогава въобще не предположих, а също и по-късно, когато приятната ни ваканция бе приключила, че възможността да ми услужи, за която моят благодарен другар така пламенно копнееше, ще му бъде предоставена толкова скоро, че той ще я прегърне страстно на мига и че с тази си постъпка ще промени посоката на житейския ми път до такава степен, че сам да не мога да се позная.

Но тъй било писано. Ако не се бях гмурнал, за Да извадя професор Песка, легнал под водата на своето покрито с камъчета легло, по всяка вероятност никога нямаше да бъда свързан с историята, която тези страници ще разкажат, сигурно никога нямаше да чуя дори името на жената, която живее във всяка моя мисъл, която е господарка на цялото ми същество и стана единствената движеща сила, ръководеща сега смисъла на моя живот.