Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Woman in White, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 39гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Boman(2008)

Издание:

Уилки Колинс. Жената в бяло

Английска. Първо издание

Народна култура, София, 1983

 

Превод от английски Мариана Шипковенска

Рецензент Бояна Петрова

Редактор Жечка Георгиева

Художник Светлана Йосифова

Художник-редактор Стефан Десподов

Технически редактор Йордан Зашев

Коректори Грета Петрова, Стефка Добрева

Литературна група ХЛ. 04 9536622611/5557-46-83

Дадена за набор юли 1983 г. Подписана за печат септември 1983 г. Излязла от печат октомври 1983 г. Формат 84×108/32. Печатни коли 40,50. Издателски коли 34,02. УИК 36,22. Цена 4,08 лв.

Печат: ДП „Димитър Благоев“, София

 

Wilkie Collins. The Woman in White

Everyman’s Library London, 1962

История

  1. —Добавяне

III

Шестнадесети юни. — Имам да добавя още няколко реда за днешния ден, преди да си легна.

Около два часа след като сър Пърсивъл стана от масата, за да приеме своя адвокат мистър Мериман в библиотеката, излязох сама от стаята си, за да се разходя из боровата горичка. Точно когато бях на края на стълбищната площадка, вратата на библиотеката се отвори и двамата джентълмени излязоха. Смятайки, че е по-добре да не ги безпокоя с появата си на стълбата, реших да не слизам долу, преди да са прекосили преддверието. Макар че говореха приглушено, те изричаха думите достатъчно ясно, за да стигнат до ушите ми.

— Успокойте се, сър Пърсивъл — чух адвоката да казва, — всичко зависи от лейди Глайд.

Бях се обърнала, за да се върна в стаята си за една-две минути, но името на Лора, произнесено от един непознат, ме накара да спра на мига. Зная, че е много осъдително и недостойно да се подслушва; но коя жена от всички представителки на нашия пол може да ръководи действията си чрез абстрактните принципи на честта, когато те я насочват в една посока, а чувствата й и интересите, произлизащи от тях — в друга?

Подслушвах и при подобни обстоятелства ще подслушвам пак — да, с ухо на ключалката, ако нямам възможност да го сторя другояче.

— Вие разбирате много добре, сър Пърсивъл — продължи адвокатът, — лейди Глайд трябва да се подпише в присъствието на един свидетел или дори двама, ако желаете да бъдете особено предпазлив, а след това трябва да сложи пръста си върху печата и да каже: „Това е написано собственоръчно от мен.“ Ако всичко стане до една седмица, въпросът ще се уреди напълно задоволително и край на тревогата. Ако не…

— Какво значи „ако не“? — запита сър Пърсивъл сърдито. — След като трябва да се направи, ще се направи. Обещавам ви го, Мериман.

— Точно така, сър, точно така, но при всички сделки съществуват две възможности и ние адвокатите обичаме да гледаме смело и на двете. Ако поради някакви изключителни обстоятелства споразумението не се уреди, мисля, че ще успея да накарам страните да приемат вноски на три месеца. Но как ще се намерят парите, когато дойде време за вноските…

— По дяволите вноските! Парите могат да се получат само по един начин и по този начин, повтарям ви отново, те ще бъдат получени. Пийнете чаша вино, Мериман, преди да тръгнете.

— Много съм ви задължен, сър Пърсивъл, но не мога да губя нито миг, ако искам да хвана обратния влак. Ще ме уведомите веднага щом въпросът се уреди, нали? И няма да забравите предпазливостта, която ви препоръчвам…

— Разбира се, че не. Двуколката ви чака пред вратата. Конярят ми ще ви закара до гарата за нула време. — Бенджамин, карай като луд! Хайде! Ако мистър Мериман изпусне влака, ще загубиш мястото си. Дръжте се здраво, Мериман, и ако ви е страх, доверете се на дявола — той да се погрижи за вас.

С тази прощална благословия баронетът се завъртя и се върна обратно в библиотеката.

Не бях чула много, но малкото, достигнало до ушите ми, бе достатъчно да ме разтревожи. „Нещото“, което се бе „случило“, беше съвсем ясно сериозно парично затруднение и облекчението на сър Пърсивъл зависеше от Лора. Перспективата да я видя замесена в тайните неприятности на съпруга й ме изпълни със страх, преувеличен несъмнено от невежеството ми по деловите въпроси и постоянното ми недоверие към сър Пърсивъл. Вместо, да се разходя, както бях решила, незабавно се върнах и отидох в стаята на Лора, за да й кажа какво съм чула.

Изненадах се от спокойствието, с което прие лошата вест. Очевидно е запозната с характера на съпруга си и затрудненията му по-добре, отколкото предполагах.

— Допуснах нещо такова — рече тя, — когато чух за посещението на непознатия господин, който отказал да съобщи името си.

— Кой е бил според теб този господин? — запитах я.

— Някой, който предявява сериозни искове спрямо сър Пърсивъл — отговори тя. — И който е причината за днешното посещение на мистър Мериман.

— Знаеш ли нещо за тези искове?

— Не, не зная никакви подробности.

— Лора, нали няма да подпишеш нищо, без най-напред да го прочетеш?

— Естествено, че не, Мариан. Ще направя всичко, което е безопасно и честно, за да му помогна — за да бъде твоят и моят живот, скъпа моя, колкото се може по-лесен и по-щастлив. Но няма да направя в неведение нещо, от което някой ден бихме могли да изпитваме срам. Да не говорим повече за това. Ти си с шапка — какво ще кажеш, ако прекараме следобеда в мечти, разхождайки се наоколо?

Излязохме от къщата и се насочихме към най-близката сянка.

Като прекосявахме откритото пространство между дърветата, видяхме граф Фоско, който се разхождаше бавно напред-назад по тревата, изложен изпяло на слънчевото великолепие на горещия юнски следобед. Носеше широка сламена шапка с виолетова панделка. Синя риза с богата бродерия отпред покриваше огромното му тяло, пристегната с широк, яркочервен кожен колан там, където някога е била талията му. Панталоните му също бяха украсени при глезените с бяла бродерия, а на краката си носеше лилави чехли от марокен. Пееше известната ария на Фигаро от „Севилският бръснар“ с игрив леещ се глас, който може да бъде чут само от гърлото на италианец, акомпанирайки си на концертино, като размахваше възторжено ръце и въртеше и обръщаше главата, си изящно, подобно на някаква дебела санта Чичилия, облечена в мъжки дрехи. „Фигаро qua! Фигаро la! Фигаро su! Фигаро qiu!“ — пееше графът, като разтягаше жизнерадостно концертиното и ни се кланяше откъм едната страна на инструмента с въздушната грациозност и елегантност на самия Фигаро, когато е бил на двадесет години.

— Повярвай ми, Лора, този човек знае нещо за затрудненията на сър Пърсивъл — казах аз, когато отвърнахме на поздрава на графа от безопасно разстояние.

— Какво те кара да мислиш така? — попита тя.

— Как иначе щеше да знае, че мистър Мериман е адвокатът на сър Пърсивъл — отговорих аз. — Освен това, когато излизах подир вас от трапезарията, той ми каза, без да съм го попитала каквото и да е, че нещо се е случило. Бъди сигурна, че знае повече от нас.

— Ако знае, не му задавай никакви въпроси. Не му се доверявай.

— Ти, изглежда, го ненавиждаш по най-категоричен начин, Лора. Какво е казал или направил, за да се обясни това твое отношение?

— Нищо, Мариан. Напротив, той бе изтъкан от любезност и внимание по пътя за насам и на няколко пъти обузда гневните изблици на сър Пърсивъл, показвайки изключителна деликатност към мен. Може би не го обичам, защото има много по-голямо влияние върху съпруга ми от мен. Може би гордостта ми е накърнена от това, че съм му задължена за намесата му. Зная само, че наистина ми е неприятен.

Останалата част от деня и вечерта преминаха спокойно. Двамата с графа играхме шах. Първите две игри той учтиво ме остави да го победя, но после, когато видя, че го разкрих, ми се извини и ме матира за десет минути. През цялата вечер сър Пърсивъл ни веднъж не спомена за посещението на адвоката си, но това събитие или нещо друго бяха предизвикали изключително положителна промяна у него. Беше така учтив и мил с всички нас, както някога в дните на неговото изпитание в Лимъридж, и проявяваше такова учудващо внимание и любезност към съпругата си, че дори накара ледената мадам Фоско да го погледне със сериозна изненада. Какво означава това? Мисля, че се досещам — боя се, че и Лора се досеща, — и съм сигурна, че граф Фоско знае. Залових сър Пърсивъл да поглежда към него, търсейки одобрение не един път в течение на вечерта.

 

Седемнадесети юни. — Ден на събития. Най-горещо се надявам, че няма да ми се наложи да добавя — ден и на нещастия.

По време на закуската сър Пърсивъл запази мълчание, както и предишната вечер, по въпроса за тайнственото „споразумение“ (както го нарече адвокатът), надвиснало над нас. Един час по-късно обаче той влезе внезапно в стаята за утринни занимания, където двете със съпругата му, с шапки на главите, чакахме мадам Фоско да се присъедини към нас, и попита за графа.

— Тъкмо го чакаме да дойде — казах аз.

— Работата е там — продължи сър Пърсивъл, ходейки нервно из стаята, — че искам Фоско и жена му да дойдат в библиотеката за една обикновена делова формалност и искам и вие, Лора, също да дойдете за минутка. — Той спря и, изглежда, за първи път забеляза, че сме облечени в дрехите си за разходка. — Прибирате ли се — запита, — или тъкмо излизате?

— Бяхме решили всички да отидем тази сутрин до езерото — каза Лора. — Но ако имате нещо да предложите…

— Не, не — отговори той припряно. — Моята работа може да почака. Можем да я свършим и слея като обядваме. Отивате към езерото, значи? Добра идея. Нека прекараме една ленива сутрин — ще се присъединя към компанията ви.

Поведението му не можеше да заблуди никого, дори ако необичайната за него готовност да подчини плановете си на удобствата на другите успееше да ни заблуди. Той очевидно изпита облекчение, намирайки предлог да забави деловата формалност в библиотеката, за която бе споменал. Сърцето ми се сви, когато направих неизбежното заключение.

В този момент графът и съпругата му се присъединиха към нас. Тя носеше бродираната кесия за тютюн на съпруга си и запас от хартия в ръката си за вечните цигари. Джентълменът, облечен, както винаги, с блузата и със сламената шапка на глава, държеше малката пагода-клетка с любимите си бели мишки, усмихваше им се, усмихваше се и на нас с такава ласкава дружелюбност, на която бе невъзможно да се устои.

— С вашето любезно позволение — каза графът, — ще взема това мое малко семейство — моите клети, мънички, безобидни, красиви мишленца — да се поразходи заедно с нас на чист въздух. В къщата има кучета и аз не мога да изоставя белите дечица на произвола на кучетата. Не, никога!

Той зацвърча бащински на малките си бели деца през пръчиците на пагодата и всички тръгнахме за езерото.

В горичката сър Пърсивъл ни остави. Той винаги се отделя от спътниците си при такива случаи, което, изглежда, се дължи на неспокойния му нрав и винаги когато остава сам, започва да си дялка нови бастуни. Като че ли му доставя удоволствие просто да реже и подкастря тояги. Къщата е пълна с бастуни, негова направа, с нито един от които не излиза повторно. След като ги е използувал веднъж, интересът му към тях изчезва и единственото, за което мисли, е да си направи други.

При стария навес за лодки той отново се присъедини към нас. Ще предам последвалия, след като заехме местата си, разговор, точно както протече. Това е важен разговор, що се отнася до мен, защото ме накара да се усъмня във влиянието, което граф Фоско упражнява върху мислите и чувствата ми, и ме настрои да му оказвам в бъдеще колкото се може по-категорична съпротива.

Навесът за лодки бе достатъчно голям, за да ни побере всичките, но сър Пърсивъл остана навън да подкастря с джобно ножче последния си бастун. За нас, трите жени, имаше достатъчно място на голямата скамейка. Лора извади ръкоделието си, а мадам Фоско започна да свива цигарите. Аз, както винаги, нямах какво да правя. Ръцете ми винаги са били и ще бъдат непохватни като на мъж. С добродушно изражение графът придърпа един стол, твърде малък за неговите размери, и се настани на него, запазвайки равновесие, като се опря на стената на навеса, която заскърца и застена под тежестта му. Той постави пагодата на скута си и пусна мишките, както винаги, да пълзят по него. Те са красиви, невинни на вид малки същества, но когато ги гледам да пъплят по човешкото тяло, изпитвам неприятно усещане. То неволно ме кара да потръпвам нервно и извиква у мен ужасната мисъл за умиращи в затворите мъже, където, несмущавани от никого, пълзящите обитатели на тъмницата са ги превърнали в своя плячка.

Утринта беше ветровита и облачна и от бързите смени на сянка и слънце над повърхността на езерото гледката беше дваж по-пуста, зловеща и мрачна.

— Някои хора наричат това живописно — каза сър Пърсивъл, сочейки простора с незавършения си още бастун. — Аз го наричам неприятно петно върху земята на собственика. По времето на прадядо ми езерото е стигало дотук. Вижте го сега! Никъде не е по-дълбоко от четири фута и е цялото на локви и гьолове. Хубаво би било, ако можех да го пресуша и засадя цялото. Моят управител (един суеверен идиот) твърди, че върху езерото има проклятие, точно както върху Мъртво море. Вие какво мислите, Фоско? Изглежда съвсем като място за убийство, нали?

— Добри ми Пърсивъл — възрази графът. — Какво ви казва вашият здрав английски разсъдък? Много е плитко, за да се скрие тялото, и навсякъде има пясък, по който ще останат стъпките на убиеца. Това е, общо взето, най-неподходящото място за убийство, което някога са виждали очите ми.

— Глупости — отвърна сър Пърсивъл и започна ожесточено да дялка бастуна си. — Знаете какво имам пред вид. Пейзажът е мрачен, мястото е изолирано. Ако искате да ме разберете — добре, ако не — няма да се главоболя да ви обяснявам.

— А защо не — запита графът, — когато всеки би могъл да обясни мислите си с две думи? Ако някой глупак се готви да извърши убийство, вашето езеро е първото място, което ще избере. Ако някой умен човек се готви да извърши убийство, то е последното място, на което би се спрял. Това ли имахте пред вид? Ако е така, получихте неговото и своето обяснение. Приемете го, Пърсивъл, с благословията на добрия ви Фоско.

Лора погледна графа и неприязънта й към него се изписа прекалено ясно върху лицето й. Но той бе погълнат от мишките и не я забеляза.

— Съжалявам, че езерната гледка се свързва с нещо тъй ужасно като мисълта за убийство — каза тя. — И ако граф Фоско се чувствува задължен да разделя убийците на категории, мисля, че никак не сполучи в избора на изразите си. Да ги обрисуваш като глупаци, означава само, че се отнасяш към тях със снизхождение, на което те нямат никакво право. А да ги обрисуваш като умни мъже, струва ми се, е явно противоречие от гледна точка на езика. Винаги съм чувала, че истински умните мъже са и добри, а добрите хора изпитват ужас от престъплението.

— Скъпа ми лейди — заяви графът, — това са възхитителни чувства и аз съм ги срещал изписани по обложките на разни тетрадчици. — Той вдигна една от белите мишки на дланта си и й заговори по своя причудлив начин: — Хубавичкото ми, мъничко, гладичко бяло разбойниче! — каза той. — Чуй този урок по морал. Истински умната мишка е и истински добра мишка. Предай това, ако обичаш, на другарите си и никога, докато си жива, да не гризеш пръчките на кафеза си.

— Лесно е да се взима всичко на присмех — продължи решително Лора, — но няма да ви бъде лесно, граф Фоско, да ми дадете за пример някой умен човек, който е бил голям престъпник.

Графът сви огромните си рамене и се усмихна на Лора най-приятелски.

— Колко вярно! — рече той. — Престъплението на глупака бива разкрито, а престъплението на умния остана неразкрито. Ако можех да ви дам пример, той няма да бъде за някой умен мъж. Скъпа лейди Глайд, здравият ви английски разум ми дойде в повече. Този път съм матиран, нали, мис Халкъм?

— Не се предавайте, Лора — подметна с насмешка сър Пърсивъл, който слушаше от мястото си при вратата. — Кажете му, че престъпленията сами довеждат до своето разкритие. Ето ви още една поука от тетрадчиците, Фоско. Престъпленията сами довеждат до своето разкритие. Ама че глупости!

— Аз вярвам, че е така — тихо каза Лора.

Сър Пърсивъл избухна в смях тъй грубо и безобразно, че стресна всинца ни — и графа повече от всеки друг.

— Аз също го вярвам — заявих, идвайки на помощ на Лора.

Сър Пърсивъл, който се развесели необяснимо от забележката на жена си, се раздразни също тъй необяснимо от моята. Той заби яростно новия си бастун в пясъка и се отдалечи от нас.

— Клетият, скъп Пърсивъл! — възкликна граф Фоско, гледайки засмяно след него. — Той е жертва на английското лошо настроение. Но, скъпа ми мис Халкъм, скъпа ми лейди Глайд, наистина ли вярвате, че престъпленията сами водят до своето разкритие? А вие, ангеле мой — продължи той, обръщайки се към съпругата си, която дотогава не бе отворила уста, — вие също ли мислите така?

— Аз чакам да бъда поучена — отговори графинята с тон на смразяващо порицание, насочен срещу Лора и мен, — преди да се осмеля да изразя мнението си в присъствието на добре осведомени мъже.

— Наистина ли? — възкликнах аз. — Спомням си времето, графиньо, когато пледирахте за правата на жените, а свободата на женското мнение бе едно от тях.

— Какъв е вашият възглед по въпроса, графе? — попита мадам Фоско, като продължи спокойно да свива цигари, без изобщо да ми обърне внимание.

Преди да отговори, графът погали замислено една от мишките с малкия си топчест пръст.

— Удивително е — каза той — как лесно, с няколко голи фрази обществото може да намери утеха и за най-ужасните си недостатъци. Механизмът, който е създало за разкриване, на престъпленията, е крайно неефикасен — и все пак съчинете само една морална епиграма, която разгласява, че той работи добре, и оттук нататък настъпва заслепение за всички и те ще са слепи за грешките му. Престъпленията сами пораждат разкриване, така ли? И убийството ще излезе наяве (друга морална епиграма), така ли? Попитайте следователите, които разследват смъртните случаи в големите градове, дали това е вярно, лейди Глайд. Попитайте агентите, занимаващи се със застраховките за живот, дали е вярно, мис Халкъм. Четете вашите собствени вестници и списания. Малкото случаи, които стигат до вестниците, не са ли все примери за заклани трупове и неоткрити убийци. Умножете случаите, за които се съобщава, по случаите, за които се премълчава, и труповете, които са намерени, по труповете, които не са намерени, и до какво заключение идвате? Ето какво: че има глупави престъпници, които биват разкрити, и умни престъпници, които успяват да избягат. Какво е прикриването или откриването на престъплението? Състезание по умение между полицията, от една страна, и индивида, от друга. Когато престъпникът е жесток, невеж глупак, в девет от десет случая полицията печели. Когато престъпникът е решителен, образован, високо интелигентен човек, в девет от десетте случая полицията губи. Ако тя спечели, вие обикновено научавате всичко. Ако загуби, вие нищо не чувате за случая. И върху тази клатушкаща се основа изграждате вашата успокоителна модерна максима, че престъплението само поражда своето разкриване! Да — за всички престъпления, за които сте чували. А какво ще кажете за останалите?

— Дяволски вярно и много добре казано — възкликна един глас откъм входа на навеса. Сър Пърсивъл бе възвърнал самообладанието си и се бе върнал, докато слушахме графа.

— Може част от това да е вярно — заявих аз — и всичко да е казано много добре. Но не виждам защо граф Фоско трябва с такъв възторг да чествува победата на престъпника над обществото или защо вие, сър Пърсивъл, му ръкопляскате така гръмко за това, че го прави.

— Чухте ли, Фоско? — запита сър Пърсивъл. — Вслушайте се в съвета ми и се помирете със слушателите си. Кажете им, че добродетелта е нещо много хубаво — това им се харесва, бъдете сигурен.

Графът се изсмя безгласно и две от белите мишки в жилетката му, стреснати от конвулсията под себе си, се стрелнаха с бясна бързина и се прибраха отново в клетката си.

— Дамите, добри ми Пърсивъл, са тези, които ще ми разкажат за добродетелта — рече той. — Те са по-осведомени, защото за разлика от мен знаят какво е добродетелта.

— Чувате ли го? — каза сър Пърсивъл. — Не е ли ужасно?

— Така е — заяви тихо графът. — Аз съм гражданин на света и в живота си съм се срещал с толкова различни видове добродетелност, че изпитвам недоумение, на моята преклонна възраст, коя е добрата и коя е кривата добродетел. Тук, в Англия, съществува една. А в Китай — друга. Джон англичанинът казва — моята добродетел е истинската. Джон китаецът казва, че неговата е истинската. И аз казвам „да“ на единия или „не“ на другия и съм объркан както по отношение на Джон с ботушите, така и по отношение на Джон с плитчицата. А, хубав, малък мишок! Ела, целуни ме. Какво е личното ти мнение за добродетелния човек, хубавецо? Този, който те държи на топло и ти дава достатъчно храна? Правилно мнение, защото поне е разбираемо.

— Почакайте, графе — намесих се аз. — По повод на нагледните ви пояснения ще кажа, че в Англия има една неоспорима добродетел, която липсва в Китай. Китайските власти убиват хиляди невинни хора под най-незначителните претексти. Ние в Англия въобще не можем да бъдем обвинени в подобно нещо — не извършваме такива ужасяващи престъпления — ненавиждаме безразсъдното кръвопролитие с цялата си същност.

— Напълно вярно, Мариан — каза Лора. — Добре обосновано и добре изразено.

— Моля, дайте възможност на графа да продължи — обади се мадам Фоско. — Ще откриете, млади дами, че той никога не говори, без да има необорими причини за всичко, което казва.

— Благодаря ви, ангеле мой — отвърна графът. — Искате ли бонбон? — Той извади от джоба си красива инкрустирана кутийка и я постави отворена на масата. — Chocolat à ta vanille[1] — извика този непроницаем мъж, като започна весело да раздрусва бонбоните в кутията и да се кланя на всички страни. — Предложени от Фоско в знак на уважение към очарователната компания.

— Бъдете така добър да продължите, графе — настоя съпругата му, намеквайки злостно за мен. — Ще ви бъда задължена, ако отговорите на мис Халкъм.

— Мис Халкъм е необорима — отвърна учтивият италианец. — Имам пред вид в това, което каза. Да! Съгласен съм с нея. Джон Бул[2] наистина ненавижда престъпленията на Джон китаеца. Не съществува на земята друг като него, който много бързо да открива грешките на своите съседи и твърде бавно своите собствени. Нима така се чувствува по-добре от хората, които порицава заради недостатъците им? Английското общество, мис Халкъм, е толкова чест съучастник на престъплението, колкото често се обявява за негов враг. Да! Да! Престъплението в тази страна прилича на престъплението в другите страни — точно толкова добър приятел е на човека и тези около него, колкото и негов враг. Един голям мошеник, се грижи за жена си и семейството си. Колкото по-лош е той, толкова повече ги превръща в обекти на вашето съчувствие. Разюзданият разсипник, който непрекъснато взима пари назаем, получава от приятелите си повече, отколкото безкомпромисно честния, поискал само веднъж заем под натиска на бедствена нужда. В единия случай приятелите въобще няма да се учудят и ще дадат. В другия ще бъдат много изненадани и ще се поколебаят. Нима затворът, където мистър Нехранимайко доживява края на кариерата си, е по-неудобен от приюта за бедни, където мистър Честен доживява края на своята? Когато филантропът Джон: Хауърд иска да облекчи нечия мъка, той отива в затворите, където престъплението е окаяно, но не в колибите и бордеите, където пък добродетелта е окаяна. Кой английски поет спечели всеобщо съчувствие — същият, дето с лекота се справяше с всички трогателни теми? Онзи мил млад човек, чийто живот започна с фалшификация и завърши със самоубийство — вашият скъп, романтичен, интригуващ Чатъртън. Според вас от две бедни, умиращи от глад шивачки, коя (се оправя по-добре — която устоява на изкушението и е честна или онази, която се поддава на изкушението и краде? Вие всички знаете, че състоянието на втората е натрупано от кражби; то я представя надлъж и нашир из добродушната, либерална Англия и на нея, нарушителката на божията заповед, й помагат, защото, ако я беше спазила, щеше да умре от глад. Ела тук, мое хубавичко мишле! Хей! Presto![3] Минавай! Превръщам те сега в уважавана лейди. Поспри на дланта на голямата ми ръка и слушай! Ти се омъжваш за бедняка, когото обичаш, мишчице, и половината от приятелите ти те съжаляват, а другата половина те корят. Сега пък обратното — продаваш се за злато на мъж, който не те интересува, всичките ти приятели ликуват, в църквата свещеникът порицава тази най-отвратителна човешка сделка, а после се усмихва и лицемерничи пред теб на масата, ако си достатъчно любезна да го поканиш на закуска. Хей! Presto! Минавай! Бъди отново мишка и цвърчи. Ако те оставя по-дълго да бъдеш лейди, ще започнеш да ми говориш, че обществото ненавижда злодеянията; и тогава, мишчице, ще се усъмня дали собствените ти уши и очи ти служат за нещо. Ах! Лош човек съм аз, лейди Глайд, нали? Говоря това, което другите само мислят, и докато между останалата част от света съществува заговор да се приема маската за истинското лице, аз с необмислен жест смъквам дебелия напластен картон и под него лъсват голите кости. Ще се надигна на големите си слонски крака, преди да съм си навредил още в любезните ви преценки; ще стана, за да се поразходя и да подишам сам малко въздух. Скъпи дами, както го е казал вашият превъзходен Шеридан, отивам си и оставям моралния си облик зад мен.

Той стана, постави кафеза на масата и се спря за миг да преброи мишките в него.

— Една, две, три, четири… Ах! — извика той ужасен. — Къде, за бога, е петата — най-младата, най-бялата, най-милата от всичките — моят сладък Бенджамин?

Нито Лора, нито аз бяхме предразположени към смях. Хладнокръвният цинизъм на графа бе разкрил нова негова страна, която отврати и двете ни. Но бе невъзможно да се устои на комичното отчаяние на един толкова огромен човек от загубата на една мъничка мишка. Засмяхме се против волята си; и когато мадам Фоско стана, показвайки ни, че трябва да излезем, за да може съпругът й да претърси навеса, ние я последвахме.

Не бяхме направили и три крачки, когато живият поглед на графа откри загубената мишка под пейката, на която бяхме седели. Той я измести, взе животинчето в ръка и после изведнъж спря, както беше застанал на колене, и започна да се взира внимателно точно под пейката.

Когато отново се изправи на крака, ръката му трепереше толкова силно, че едва можа да върне мишката в кафеза, а лицето му придоби лек сивожълтеникав оттенък.

— Пърсивъл! — прошепна той. — Пърсивъл, елате тук!

През последните десет минути сър Пърсивъл не обръщаше внимание на никого от нас. Изцяло бе погълнат от писането на цифри по пясъка, които после изтриваше с върха на бастуна си.

— Какво има сега? — запита той, влизайки нехайно под навеса.

— Нищо ли не виждате там? — попита го графът, като го хвана нервно за яката с едната си ръка, а с другата посочи мястото, недалеч от което бе намерил мишката.

— Виждам сух пясък — отвърна сър Пърсивъл — и върху него някакво мръсно петно.

— Това не е мръсотия — прошепна графът, като вкопчи неочаквано другата си ръка в яката на сър Пърсивъл и във възбудата си я разтърси. — Кръв!

Лора бе достатъчно близко, за да чуе последната дума, колкото и тихо да бе прошепната. Тя ме погледна ужасена.

— Глупости, скъпа моя — казах аз. — Няма причина за тревога. Това е кръвта на едно загубено малко кученце.

Всички се изненадаха и погледите им се втренчиха в мен въпросително.

— Намерих го тук умиращо в деня, когато се върнахте от чужбина — отвърнах аз. — Нещастното същество се бе заблудило в горичката и е било застреляно от пазача ви.

— Чие беше кучето? — попита сър Пърсивъл. — Да не е било от моите?

— Опита ли се да спасиш клетото създание? — обади се Лора. — Нали се опита да го спасиш, Мариан?

— Да — отвърнах. — Икономката и аз направихме всичко възможно, но кучето беше смъртно ранено и умря в ръцете ни.

— Чие беше кучето? — настоя сър Пърсивъл, повтаряйки въпроса си малко раздразнено. — От моите ли беше?

— Не, не беше от вашите.

— Чие беше тогава? Икономката знаеше ли?

Думите на икономката относно желанието на мисис Катърик да се запази в тайна от сър Пърсивъл посещението й в Блакуотър Парк изплуваха в паметта ми в мига, когато той зададе последния въпрос, и аз се подвоумих дали да отговоря; но в силното си желание да успокоя общата тревога безразсъдно бях отишла твърде напред, за да се отдръпна сега, без да поема риска да събудя подозрение, което само би влошило положението. Нищо друго не ми оставаше, освен да отговоря веднага, без да мисля за последиците.

— Да — рекох. — Икономката знаеше. Каза ми, че било кучето на мисис Катърик.

До този момент сър Пърсивъл стоеше заедно с граф Фоско в далечния край на навеса, а аз разговарях с него от вратата. Но щом чу да произнасям името на мисис Катърик, той се изправи лице в лице срещу ми.

— Как е разбрала икономката, че това е кучето на мисис Катърик? — запита той и втренчи намръщен, но изпълнен с интерес и внимание поглед в мен, което донякъде ме ядоса и донякъде ме стресна.

— Знаела е — казах спокойно, — защото мисис Катърик е водела кучето със себе си.

— Водела го е със себе си? Къде го е водела със себе си?

— В този дом.

— Какво, по дяволите, е търсила мисис Катърик в този дом?

Начинът, по който зададе въпроса, бе дори по-обиден от езика, с който го изрази. Показах, че осъзнавам липсата на елементарна учтивост в поведението, му, като мълчаливо му обърнах гръб.

Точно тогава Фоско сложи убедителната си ръка на рамото му и мелодичният графски глас се намеси успокояващо:

— Кротко, добри ми приятелю, кротко!

Сър Пърсивъл се извърна с израз на най-голямо раздразнение. Графът само се усмихна и повтори успокоителната молба:

— Кротко, добри ми приятелю, кротко!

Сър Пърсивъл се поколеба, пристъпи няколко крачки след мен и за мое голямо учудване поиска извинение.

— Моля да ми простите, мис Халкъм — каза той. — Напоследък не се чувствувам добре и се страхувам, че съм станал избухлив. Но бих искал да знам какво би могла да търси тук мисис Катърик? Кога е идвала? Само икономката ли се е видяла с нея?

— Само тя — отговорих, — доколкото ми е известно. Графът отново се намеси.

— В такъв случай защо да не разпитаме икономката? — предложи той. — Защо веднага да не се обърнем към извора на информацията Пърсивъл?

— Съвсем правилно — каза сър Пърсивъл. — Разбира се, че икономката е първата, която трябва да разпитаме. Изключително глупаво от моя страна да не се сетя сам.

С тези думи той веднага ни остави, за да се върне в къщата.

Причината за намесата на графа, която ме озадачи първоначално, излезе наяве, щом сър Пърсивъл си обърна гърба. Той ми зададе куп въпроси относно мисис Катърик и повода за посещението й в Блакуотър Парк, което едва ли можеше да направи в присъствието на приятеля си. Отговарях му кратко, доколкото позволяваха границите на учтивостта, защото вече бях взела категоричното решение да не допускам никаква размяна на поверителни откровения между граф Фоско и себе си. Лора обаче несъзнателно му помогна да извлече цялата информация, като сама задаваше въпроси, така че не ми оставаше нищо друго, освен да й отговарям, защото иначе щях да приема твърде незавидната и невярна роля на хранилище на тайните на сър Пърсивъл. Всичко завърши с това, че след около десет минути граф Фоско вече знаеше толкова, колкото и аз за мисис Катърик и събитията, свързали ни така странно с дъщеря й Ан — от времето, когато Хартрайт се срещна с нея, до днес.

Ефектът на казаното от мен върху него бе в едно отношение доста любопитен.

Макар и да познава сър Пърсивъл отблизо и да е свързан, както изглежда, с личните му дела, той несъмнено е също толкова далеч от истинската история на Ан Катърик, колкото съм и аз. Неразрешената тайна, отнасяща се до тази нещастна жена, сега изглежда в моите очи два пъти по-подозрителна поради пълната ми убеденост, че сър Пърсивъл е скрил ключа към нея и от най-задушевния си приятел. Бе невъзможно да се изтълкува погрешно жадното любопитство в погледа и поведението на графа, докато поглъщаше алчно всяка дума, отронила се от устните ми. Има различни видове любопитство, зная, но не може да се обърка любопитството, породено от абсолютната изненада: ако някога съм го срещала в живота си, то бе изписано върху лицето на графа.

Докато продължаваха въпросите и отговорите, ние бавно крачехме обратно през горичката. Щом стигнахме до къщата, първото нещо, което видяхме пред нея, беше двуколката на сър Пърсивъл с впрегнат кон и коняря, застанал до нея, облечен с куртката си. Ако можеше да се вярва на тази неочаквана гледка, разпитът на икономката вече бе довел до важни резултати.

— Хубав кон, приятелю — рече графът, обръщайки се към коняря с предразполагаща фамилиарност. — Ще излизате ли?

— Не аз, сър — отговори човекът, като гледаше куртката си и очевидно се чудеше дали чужденецът не я мисли за ливрея. — Господарят ще пътува сам.

— Аха! — каза графът. — Така ли? Чудя се защо си прави труда, след като вие можете да го возите. Дали ще изтощи този хубав, лъскав, красив кон на далечно разстояние?

— Не зная, сър — отговори човекът. — Конят е кобила, ако позволите, сър. Тя е най-храброто същество, което имаме в конюшнята. Казва се Кафявата Моли, сър, и бяга, докато падне. Сър Пърсивъл обикновено взима Исак Йоркски за късите разстояния.

— А вашата лъскава, храбра Кафява Моли за дългите?

— Да, сър.

— Логично заключение, мис Халкъм — продължи графът, като се извъртя чевръсто и се обърна към мен. — Сър Пърсивъл ще пътува днес надалеч.

Не отговорих. Имах да правя собствени изводи от това, което знаех чрез икономката, и това, което виждах сега, и предпочитах да не ги споделям с граф Фоско.

Когато сър Пърсивъл беше в Къмбърланд (мислех си аз), той извървя голямо разстояние, за да разпита за Ан в Тодс Корнър. Сега в Хампшър дали ще пропътува голямо разстояние отново заради Ан, за да разпита мисис Катърик в Уелмингам?

Влязохме в къщата. Когато прекосявахме преддверието, сър Пърсивъл излезе от библиотеката, за да ни пресрещне. Изглеждаше припрян, блед и разтревожен, но въпреки това бе изключително учтив, когато ни заговори.

— Съжалявам, но съм принуден да ви оставя — започна той. — Ще пътувам надалеч по неотложна работа. Ще се прибера утре своевременно, но преди да тръгна, бих искал да уредим малката делова формалност, за която споменах сутринта. Лора, бихте ли дошли в библиотеката? Няма да ни отнеме и минута — проста формалност. Графиньо, мога ли да ви обезпокоя също? Искам вие и графинята, Фоско, да бъдете свидетели при един подпис — нищо повече. Елате веднага и да свършваме.

Той държа отворена вратата на библиотеката, докато влязат, последва ги и я затвори тихо.

Останах сама в преддверието с разтуптяно сърце и лоши предчувствия. После тръгнах към стълбите и се качих бавно в стаята си.

Бележки

[1] Шоколад с ванилия (фр.). — Б.пр.

[2] Джон Бул — типичният англичанин. — Б.пр.

[3] Бързо (ит.). — Б.пр.