Уилки Колинс
Жената в бяло (19)

II

Срещнахме се отново всички на вечеря. Сър Пърсивъл така щедро проявяваше доброто си настроение, че едва познах в него човека, чийто спокоен такт, изисканост и разсъдливост ми направиха такова силно впечатление при сутрешния разговор. Единствената следа от неговата предишна същност, която можах да открия, се проявяваше от време на време в поведението му към мис Феърли. Един поглед или една нейна дума слагаха край на най-веселия смях, прекратяваха игривия поток на неговата словоохотливост и в миг насочваха цялото му внимание към нея и към никого другиго на масата. Макар че ни веднъж не се опита открито да я въвлече в разговора, той не пропускаше и най-малката предоставена възможност, за да я включи незабележимо в него и именно при тези благоприятни обстоятелства да й каже думите, които един мъж не тъй тактичен и деликатен би адресирал направо към нея е първия момент, когато му дойдат наум. За моя изненада мис Феърли проявяваше внимание към неговото грижовно отношение, без да се трогва. Понякога, когато той я гледаше или й говореше, тя се смущаваше, но нито за миг не показа топлота към него. Обществено положение, богатство, добро възпитание, приятен вид, джентълменско държане и предаността на влюбения — всичко това бе скромно поднесено в краката й и доколкото можеше да се съди отстрани — бе предложено напразно.

На другия ден (вторник) сутринта сър Пърсивъл, като взе един от слугите за водач, тръгна към Тодс Корнър. Неговото разследване, както по-късно чух, не довело до никакъв резултат. Когато се върна, той се срещна с мистър Феърли, а следобеда отиде на езда заедно с мис Халкъм. Не се случи нищо друго, което заслужава да бъде отбелязано. Вечерта премина както обикновено. Нямаше никаква промяна в сър Пърсивъл и никаква промяна в мис Феърли.

В сряда пощата донесе със себе си едно събитие — отговора от мисис Катърик. Направих копие от документа, което запазих и което сега мога да представя. В него се казваше:

„Госпожице, позволете ми да потвърдя получаването на вашето писмо, в което ме питате дали моята дъщеря Ан е била предадена на медицински надзор с мое знание и съгласие и дали участието в тази работа на сър Пърсивъл Глайд е такова, че да заслужава изразяване на благодарност от моя страна към този джентълмен. Надявам се, че ще бъдете доволна да получите положителния ми отговор по двата въпроса и ви уверявам, че оставам с уважение към вас.

ДЖЕЙН АН КАТЪРИК“

Кратко, ясно и точно на въпроса; по форма — твърде делово писмо, за да бъде написано от жена, по съдържание — не би могло да се желае по-голяма категоричност в потвърждение на обяснението на сър Пърсивъл Глайд. Такова бе моето мнение и с известни малки уговорки мнението и на мис Халкъм. Когато писмото бе показано на сър Пърсивъл, той, изглежда, не се изненада от острия му тон и сбитата му форма. Каза ни, че мисис Катърик е жена, която пести излишните думи, човек с ясни мисли, прям и без въображение, който пише кратко и разбираемо, тъй както и говори.

Сега, когато отговорът бе получен, предстоеше да се изпълни следващото задължение — да бъде запозната мис Феърли с обяснението на сър Пърсивъл. Мис Халкъм се зае с тази задача и излезе от стаята, за да отиде при сестра си, когато ненадейно се върна и седна до креслото, където четях вестник. Сър Пърсивъл бе излязъл преди минута, за да разгледа конюшните, и сега в стаята бяхме само ние.

— Предполагам, че наистина направихме всичко, което можем? — каза тя, като обръщаше и въртеше писмото на мисис Катърик в ръка.

— Ако сме приятели на сър Пърсивъл, които го познават и му вярват, направихме всичко и повече от всичко, което е необходимо — отговорих аз, леко раздразнен от появилото се у нея повторно колебание. — Но ако сме врагове, които го подозират…

— За това не трябва дори да се мисли — прекъсна ме тя. — Ние сме приятели на сър Пърсивъл и ако великодушието и снизхождението могат да повлияят на уважението ни към него, би трябвало да бъдем също и негови почитатели. Знаете, че вчера той се видя с мистър Феърли и след това излезе с мен.

— Да. Видях ви да яздите заедно.

— Отначало заговорихме за Ан Катърик и за странната среща на мистър Хартрайт с нея. Но скоро изоставихме тази тема и сър Пърсивъл заговори най-безкористно за годежа си с Лора. Заяви, че е забелязал подтиснатото й настроение и че е склонен, освен ако не бъде убеден в противното, да отдаде на тази причина промяната в нейното поведение към него по време на сегашното му посещение. Ако обаче има друга сериозна причина, той би искал да не се оказва натиск върху намеренията й нито от страна на мистър Феърли, нито от мен. В такъв случай той моли само тя да си припомни за последен път обстоятелствата, при които е направен годежът между тях, както и неговото поведение от началото на ухажването до настоящия момент: Ако след справедлив размисъл по тези два въпроса тя пожелае с пълна сериозност той да се оттегли от претенциите си за честта да бъде неин съпруг и ако тя самата му го каже ясно, той ще се пожертвува, като й предостави пълната свобода да се откаже от годежа.

— Нито един мъж не би могъл да каже повече от това, мис Халкъм. Изхождайки от личния ми опит, мисля, че малцина в това положение биха казали толкова много.

Тя замълча, след като изрекох тези думи, и ме погледна странно объркана и същевременно отчаяна.

— Не обвинявам никого, не подозирам никого — избухна тя рязко. — Но аз не мога и няма да поема отговорността да убедя Лора за този брак.

— Това е точно позицията, която сър Пърсивъл Глайд ви е помолил да заемете — отвърнах учуден аз. — Той ви е помолил да не оказвате натиск върху нейните намерения.

— И непряко ме задължава да го направя, ако й предам неговото искане.

— Как е възможно това?

— Познавайки Лора, можете сам да си отговорите, мистър Гилмор. Ако й кажа да размисли върху обстоятелствата около годежа й, аз веднага ще въздействувам върху две от най-силните й чувства — върху обичта към паметта на баща й и безкомпромисността, с която се отнася към истината. Вие знаете, че в живота й няма обещание, което да не е изпълнила; знаете, че тя пое това задължение в началото на фаталната болест на баща й и че пред смъртния му одър говореше с надежда и радост за брака си със сър Пърсивъл Глайд.

Признавам, че останах леко поразен от тази гледна точка към случая.

— Уверен съм — започнах аз, — че в казаното от вас няма намек за користност от страна на сър Пърсивъл по отношение на резултата, за който току-що споменахте?

Честното й, безстрашно лице даде отговора, преди тя да каже каквото и да било.

— Смятате ли, че бих останала дори и за миг в компанията на човек, когото подозирам в подобна низост? — отвърна сърдито тя.

Приятно ми беше да изпитам върху себе си искрите на искреното й възмущение. В моята професия човек, се среща с толкова много злонамереност и толкова малко възмущение.

— В такъв случай — продължих аз — позволете да ви кажа на нашия правен език, че се отклонявате от същността. Каквито и да бъдат последиците, сър Пърсивъл е в правото си да иска от вашата сестра внимателно да обмисли поетото задължение от всяка логична гледна точка, преди да поиска да бъде освободена от него. Ако това злочесто писмо я е настроило срещу него, вървете веднага и й кажете, че той доказа невинността си пред вас и пред мен. Какъв подтик за възражения срещу него може да има тя след всичко това? Какво извинение би могла да посочи за промяната на своето решение спрямо един човек, когото фактически е приела за свой съпруг преди повече от две години?

— Смея да кажа, мистър Гилмор, че в очите на закона и на здравия разум — никакво. Ако тя все още се колебае и ако аз все още се колебая, трябва да си обясните нашето странно поведение, ако желаете, с каприз от страна и на двете ни. И затова трябва да приемем порицанието колкото можем по-леко.

При тези думи тя стана изведнъж и излезе. Когато една разумна жена е изправена пред сериозен въпрос и го отбягва с лекомислен отговор, в деветдесет и девет на сто от случаите това е сигурен знак, че тя крие нещо. Започнах отново да чета вестника, подозирайки силно, че мис Халкъм и мис Феърли имаха помежду си някаква тайна, която не искаха да споделят със сър Пърсивъл и с мен. Това ми се стори жестоко и за двама ни, особено за сър Пърсивъл.

Моите съмнения или по-точно казано моите убеждения се потвърдиха от думите и поведението на мис Халкъм, когато я видях отново по-късно същия ден. Тя бе подозрително кратка и сдържана, осведомявайки ме за резултата от разговора със сестра й. Както излизаше, мис Феърли бе изслушала мълчаливо цялата история около писмото, изложена пред нея от вярната гледна точка; но когато мис Халкъм продължила по-нататък, заявявайки, че целта на посещението на сър Пърсивъл в Лимъридж е да я убеди да определи ден за бракосъчетанието, тя сложила край на въпроса, молейки за време. Ако сър Пърсивъл приемел да я остави на спокойствие сега, тя поемала задължението да му даде окончателния си отговор преди края на годината. Била тъй разстроена и развълнувана, когато помолила за тази отсрочка, че мис Халкъм й обещала да използува своето влияние, за да я получи; и с това по най-гореща молба на мис Феърли били прекратени всякакви по-нататъшни обсъждания на въпроса за сватбата.

Тъй направеното предложение за временно споразумение може и да е било удобно за младата дама, но то се оказа до известна степен затрудняващо за автора на тези редове. Сутрешната поща бе донесла писмо от моя съдружник, което ме задължаваше на другия ден да се върна в града със следобедния влак. Беше напълно вероятно, че няма да намеря повторна възможност да се явя в Лимъридж до края на годината. В този случай, ако допуснехме, че мис Феърли реши в края на краищата да остане вярна на поетото задължение, налагащите се лични контакти с нея, преди да изготвя договора, се оказваха очевидно невъзможни и ние трябваше да започнем една преписка по въпроси, които задължително се обсъждат в разговори между двете страни. Не казах нищо за това затруднение, докато сър Пърсивъл не бе уведомен относно поисканата отсрочка. Той бе твърде галантен джентълмен, за да не зачете молбата незабавно. Когато мис Халкъм ми съобщи за това, аз й казах, че трябва непременно да говоря със сестра й, преди да напусна Лимъридж; и ето защо бе уговорено на другата сутрин да се видя с мис Феърли в личната й гостна. Тя не слезе да вечеря, нито се присъедини по-късно към нас. Извини се с леко неразположение и на мен ми се стори, че когато сър Пърсивъл чу това, той малко се подразни, както и можеше да се очаква.

На другата сутрин, веднага щом приключи закуската, аз се качих в гостната на мис Феърли. Бедното момиче бе толкова бледо и тъжно и пристъпи да ме посрещне с такава готовност и изящество, че решението ми да й държа лекция за капризите и нерешителността й, върху което мислех, качвайки се нагоре, се изпари на мига. Поведох я обратно към стола, от който бе станала, и седнах срещу нея. Любимата й начумерена хрътка беше в стаята и аз очаквах, че ще ме посрещне с лай и желание да ме ухапе. Но странно, своенравното малко животинче измами очакванията ми, като скочи върху скута ми и щом седнах, набута приятелски острата си муцунка в ръката ми.

— Често обичахте да сядате на колената ми, когато бяхте малка, скъпа моя — казах аз, — и сега кученцето ви, изглежда, има намерение да запълни вместо вас празния трон. Тази красива рисунка ваша ли е?

Посочих към албума, отворен на масата до нея, който очевидно бе разглеждала, преди да вляза. Разгърнатата страница разкриваше малък акварелен пейзаж, изкусно прикрепен върху нея. Това бе рисунката, предизвикала въпроса ми — съвсем случаен въпрос; но можех ли да подхвана деловия разговор още с първите си думи?

— Не — отвърна тя, извръщайки доста смутено поглед от рисунката, — не е моя.

Пръстите й бяха в непрекъснато движение навик, който помня от детството й — и винаги си играеха с първото нещо, което им попаднеше, когато някой й говореше. Този път те потърсиха албума и започнаха да си играят разсеяно около полето на малката акварелна рисунка. Меланхоличният израз сложи още по-силен отпечатък върху лицето й. Тя не гледаше рисунката, нито пък мен. Очите й скачаха неспокойно от един предмет в стаята на друг, разкривайки ясно, че тя подозира защо съм дошъл. Виждайки това, реших, че ще е най-добре без всякакво бавене да се насоча към целта.

— Една от причините, които ме доведоха тук, скъпа моя, е да ви кажа довиждане — започнах аз. — Днес трябва да се върна в Лондон и преди да замина, искам да разменя няколко думи с вас във връзка със собствените ви дела.

— Съжалявам много, че си заминавате, мистър Гилмор — каза тя, като ме погледна мило. — Вашето присъствие тук ме връща към доброто старо време.

— Надявам се, че ще мога да дойда отново и да събудя още веднъж тези приятни спомени — продължих аз, — но тъй като съществува известна несигурност относно бъдещето, трябва да се възползувам от възможността, която имам, и да говоря с вас сега. Аз съм ваш дългогодишен адвокат и ваш стар приятел и се осмелявам да ви напомня, с убедеността, че няма да ви обидя, за вероятността на вашия брак със сър Пърсивъл Глайд.

Тя дръпна ръка от малкия албум така неочаквано, сякаш той бе станал горещ и я бе изгорил. Пръстите й се вплетоха нервно едни в други върху скута й, погледът й се заби в пода и на лицето й се изписа израз на напрежение, което граничеше с болка.

— Абсолютно наложително ли е да говорим за моето брачно споразумение? — запита тихо тя.

— Наложително е да го споменем — отвърнах аз, — без да разсъждаваме върху факта. Нека просто кажем, че вие може да се омъжите или може да не се омъжите. В първия случай трябва да бъда предварително подготвен да направя договора ви и от учтивост не трябва да го извърша, без най-напред да съм се посъветвал с вас. Сегашният разговор може да се окаже единствената ми възможност да чуя какви са вашите желания. Ако приемем, че решите да се омъжите, искам да ви осведомя колкото се може с по-малко думи какво е сегашното ви положение и как можете да го промените, ако желаете, в бъдеще.

Разясних й точно целта на брачния договор и подир това й казах какви са нейните перспективи — на първо място при навършване на пълнолетието й; и на второ място при смъртта на чичо й — разграничавайки собствеността, върху която тя имаше права само приживе, и тази, която оставаше изцяло под нейно разпореждане. Тя ме слушаше внимателно, като напрегнатият израз все още бе изписан на лицето й, а ръцете й бяха все още вкопчени нервно една в друга на скута й.

— А сега — заключих аз — кажете ми имате ли пред вид някакво условие, което в дадения случай бихте желали да включа — за което е необходимо, разбира се, съгласието на вашия настойник, тъй като все още не сте пълнолетна.

Тя се раздвижи неспокойно на стола си и после ненадейно ме погледна много сериозно право в очите.

— Ако това се случи — започна тя немощно, — ако аз…

— Ако вие се омъжите — подпомогнах я аз.

— Не му позволявайте да ме раздели от Мариан — извика тя с неочакван прилив на енергия. — О, мистър Гилмор, моля ви, направете юридически така, че Мариан да живее заедно с мен!

При други обстоятелства вероятно щях да се развеселя от това чисто женско тълкуване на въпроса ми и от дългото обяснение, което го бе предхождало. Но видът й и гласът й, когато говореше, бяха такива, че не само ми подействуваха сериозно — те ме натъжиха. Думите й, колкото и малко да бяха те, издаваха отчаяното желание да не я отскубват от миналото, което от своя страна вещаеше нещо лошо в бъдещето.

— Искането ви Мариан Халкъм да живее с вас може да се уреди лесно с лично споразумение — казах аз. — Струва ми се, че едва ли разбрахте въпроса ми. Той се отнасяше до вашата собственост — до начина, по който ще се разпоредите с парите си. Да предположим, че решите да направите завещание, когато навършите пълнолетие, кой бихте искали да получи парите?

— Мариан е майка и сестра за мен — каза това добро, нежно момиче и сините му очи заблестяха, докато говореше. — Мога ли да ги оставя на Мариан, мистър Гилмор?

— Естествено, скъпа моя — отвърнах аз. — Но не забравяйте каква голяма сума е това. Бихте ли искали цялата да бъде приписана на мис Халкъм?

Тя се поколеба; изчерви се, сетне пребледня и ръката й се прокрадна отново към малкия албум.

— Не цялата — каза тя. — Освен Мариан има още един човек…

Тя млъкна; червенината отново обля лицето й, а пръстите й, отпуснати върху албума, започнаха леко да потрепват по полето на рисунката, като че ли споменът за някаква любима мелодия ги бе задвижил механично.

— Имате пред вид друг член на семейството освен мис Халкъм? — подсказах аз, виждайки, че не е в състояние да продължи.

Червенина обля челото и врата й и нервните пръсти изведнъж се вкопчиха здраво в албума.

— Има един друг човек — отвърна тя, без да обръща внимание на последните ми думи, макар че очевидно ги бе чула. — Има един друг човек, който може би ще приеме малък спомен, ако мога да му го оставя. В това няма нищо лошо, ако умра първа…

Тя замълча отново. Руменината, обхванала ненадейно страните й, също тъй ненадейно изчезна. Ръката върху албума се отпусна, потръпна и го премести настрани. Тя вдигна очи за миг и после извърна глава настрани. Кърпичката й падна на пода, докато променяше положението си, и тя бързо скри лице в ръцете си.

Стана ми тъжно, защото я помнех като най-жизненото и най-щастливото дете, което се смееше по цял ден, а сега в разцвета на младостта и хубостта й я виждах тъй подтисната и прекършена!

Мъката, която предизвика в мен, ме накара да забравя изминалите години и настъпилата с тях промяна в положението, ни един към друг. Приближих стола си към нея, вдигнах кърпичката й от килима и нежно свалих ръцете от лицето й.

— Не плачете, скъпа моя — казах аз и избърсах сълзите, които се събираха в очите й, с ръката си, като че ли тя беше малката Лора Феърли от преди десет години.

Това бе най-доброто, което можех да сторя, за да я успокоя. Тя положи глава на рамото ми и се усмихна през сълзи.

— Съжалявам, че не можах да се овладея — каза безхитростно. — Не се чувствувам добре, напоследък съм твърде слаба и изнервена и често плача без причина, когато съм сама. — Сега вече съм по-добре — мога да ви отговоря както трябва мистър Гилмор. Наистина мога.

— Не, не, скъпа моя — успокоих я аз. — Засега смятаме въпроса за приключен. Вие казахте достатъчно, за да ме накарате да се погрижа възможно най-добре за вашите интереси, а подробностите можем да уточним при друг удобен случай. Да сложим край на деловите проблеми и да поговорим за нещо друго.

Незабавно я насочих към други теми. След десет минути настроението й беше по-ведро и аз станах, за да вървя.

— Елате отново — каза тя искрено. — Ще се опитам да бъда по-достойна за милото ви чувство към мен и моите интереси, стига само да дойдете отново.

Все още се държеше здраво за миналото — миналото, което представлявах аз по един начин и мис Халкъм — по друг! Силно ме тревожеше този неин поглед назад сега, когато животът й започваше точно така, както аз се обръщах назад в края на моя.

— Ако дойда, надявам се да ви намеря в по-добро състояние — казах аз, — в по-добро състояние и по-щастлива. Бог да ви благослови, скъпа моя!

Тя отговори само като подаде страната си, за да я целуна. Дори и адвокатите имат сърца и моето ме заболя малко, когато се сбогувах с нея. Целият ни разговор едва ли бе продължил повече от половин час. Тя не бе промълвила ни една дума, която да обясни загадката около явното й отчаяние и страх пред перспективата на нейния брак, и въпреки това бе съумяла да ме спечели на своя страна, без да зная как или защо. Влязъл бях в стаята с чувството, че сър Пърсивъл Глайд имаше наистина причина да недоволствува от начина, по който се отнасяше с него; тръгнах си, надявайки се скришом нещата да завършат така, че тя да повярва на приказките му и да поиска да я освободи от задължението й. Мъж на моята възраст и с моя житейски опит трябваше да схване много по-дълбоко нещата, а не тъй безоснователно да строи въздушни кули. Не мога да търся извинение за себе си; мога да изложа само истината и да кажа — така беше.

Настъпваше часът за моето заминаване. Пратих да съобщят на мистър Феърли, че бих почакал, за да се сбогувам с него, в случай че пожелае, но че го моля да ме извини, ако това стане набързо. Той изпрати отговор, написан с молив върху хвърчащо листче: „Най-сърдечни чувства и добри пожелания, скъпи Гилмор. Всякакъв вид припряност е неизразимо болезнена за мен. Моля ви, грижете се за себе си. Довиждане.“.

Точно преди да тръгна, се видях за малко насаме с мис Халкъм.

— Казахте ли на Лора всичко, което искахте? — запита тя.

— Да — отвърнах. — Останала е без сили и е много изнервена. Радвам се, че има човек като вас, който да се грижи за нея.

Острият поглед на мис Халкъм изучаваше внимателно лицето ми.

— Вие променяте становището си относно Лора — каза тя. — Днес сте склонен да проявите по-голяма снизходителност към нея, отколкото вчера.

Нито един разумен мъж не започва, ако не е под готвен, словесен двубой с една жена. Само казах: — Дръжте ме в течение. Няма да направя нищо, преди да получа вест от вас.

Тя продължаваше да ме гледа изпитателно.

— Иска ми се всичко да е свършило, да е свършило, мистър Гилмор. И за вас е така.

При тези думи тя си тръгна.

Сър Пърсивъл най-любезно настоя да ме изпрати до вратата на каретата.

— Ако някога ви се случи да бъдете близо до моите земи — каза той, — моля ви, не забравяйте, че желанието ми да задълбочим нашето познанство е голямо и искрено. Изпитаният и доверен стар приятел на това семейство ще бъде винаги добре дошъл гост във всяка от моите къщи.

Мъж, на който наистина трудно може да се устои — благовъзпитан, внимателен, лишен — за радост на околните — от всякаква горделивост; джентълмен до мозъка на костите си. Пътувайки към гарата, почувствувах, че бих сторил с охота всичко в интерес на сър Пърсивъл, всичко на този свят, освен да изготвя брачния договор на неговата съпруга.